Последно посещение: Нед Окт 17, 2021 9:26 am Дата и час: Нед Окт 17, 2021 9:26 am




 [ 64 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Следваща
Портрети 
Автор Съобщение
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
ВЕРОНИКА


Дизайнерката Вероника Вапирова (криейтив лицето на Totally Erected) мести бизнеса си в Бразилия. Тя живя половин година в Сао Пауло с гаджето си, върна се в София за лятото и сега отново „си“ заминава. Смята да предлага на тамошния пазар тоалети в 2 линии – oт кутюр и стрийт кутюр. Бизнес климатът й допада - Бразилия изживява невероятен икономически растеж. В модата вече има големи местни брандове. Вероника се е пристрастила към Melissa – експанзивен бранд за обувки от естествена гума и силикон, който работи съвместно с Жан Пол Готие, Вивиан Уестууд, Гаетано Пеше. Екоориентираните Osklen, Maria Bonita и Alexandre Herchovitch са марки, които визуализират атмосферата в страната – взрив от освободеност, креативност, млада енергия и самочувствие. Да, бразилците са хора със самочувствие и то не зависи от цвета на кожата, парите или килограмите. За килограмите по-точно важи правилото колкото повече, толкова по-добре. Един приятел ми показа сайт за луксозни проститутки, за да ми го докаже, казва Вероника. Тези под 55 кг били най-евтини. Не е без значение и къде точно са съсредоточени килограмите. За предпочитане е да са в зоната под кръста. Да имаш кльощав задник в Бразилия е истинско нещастие и затова дупето е чест обект на пластични интервенции. Пластичните услуги в страната са достъпни и модерните момичета вместо зестра донасят на мъжете си подобрена хирургично визия. Всички са луди по фитнеса, на открито в градовете има паркове с тренажори и там пада денонощен труд. Хората се трудят и в офисите – най-вече до сряда. В четвъртък започва чакането на петъка, а петък е врата към събота и неделя, така че давайте по-спокойно. Вероника е с впечатление, че в Рио са доста мързеливи и разглезени, но в Сао Пауло се работи здраво. Там са богаташите, които са дясно ориентирани и не симпатизират много на Дилма Русеф с нейната социална реторика. Малцина свързват Дилма с България, казва Вероника. Тя се забавлява с начина, по който се обличат в Бразилия. Бизнес дамите ходят с черни чорапи дори в 40-градусовата жега. След офиса обаче се отива директно на плаж или на басейн – още от сутринта банските са в чантата и чакат времето си. Всяка вечер се празнува животът. Клубовете са пълни, а след като си танцувал, отиваш да ядеш темаки – популярно „бързо“ суши, в многобройните темакийрии.
Вероника, която е с чувствителна кожа, е щастлива от въздуха в Сао Пауло. Градът е 20-милионен, но замърсяването било малко, защото колите карат с биогориво от захарна тръстика. Освен това местната козметика е основно органична, на базата на плодове от Амазонската джунгла. Любим на Вероника е асай бери или ашай бери – малки лилави плодове с големината на череша и с вкус между боровинка и какао. Бразилците го пият на шейк или го ядат като сладолед. Твърдят, че е изключителен антиоксидант. Друга популярна напитка е от гуарана – освен че тонизира, тя профилактира появата на целулит. Така е в Бразилия - големи дупета, малко целулит...

3 неща, които можеш да правиш в Бразилия

Да поискаш целувка от непознат и да се целувате страстно
Да си говориш или пееш сам на улицата. Минувачите дори ще те поощрят – да си сдържаш емоциите е толкова противопоказно!
Да пазаруваш на изплащане – включително крем за лице от супермаркета

3 неща, които не можеш да правиш в Бразилия

Да си топлес на плажа – дори да е миниатюрно и да не скрива на практика нищо, горнището е задължително.
Да не си цветно облечен
Да видиш сняг – в „зимния“ курорт Кампос ду Жордао температурите са около 15 градуса, но там се ходи не за ски, а за да покажеш коженото си палто от Европа

3 неща, които правят Бразилия неотразима
80% от хората казват, че са щастливи
През последните 2 години всеки ден по един бразилец става милионер
Смесването на расите – Сао Пауло има огромна японска общност, която налага своята прецизност в бизнеса. Има типично немски градове, швейцарски села, френски и японски млечни ферми



Адриана Попова




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Чет Ное 17, 2011 10:23 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
АНИ ЛЕНЪКС


Донесете й главата на принца

„Животът ми щеше да е по-лесен, ако бях гей. Разочарована съм от мъжете“, призна наскоро Ани Ленъкс - най-успешният британски музикант от женски пол на всички времена и носител на Ордена на Британската империя за дългогодишната си и много активна благотворителна дейност. Сега тя е на 56 г., има милиони продадени албуми, куп награди „Грами“ и Brit, а също така „Оскар“ и „Златен глобус“, два развода зад гърба си, две пораснали дъщери и един син, мъртвороден – това е първото й дете, чиято загуба тя никога не успява напълно да преодолее. Спекулациите около нейната сексуалност никога не са затихвали. Най-странната, най-непоносимата, най-съдбовната връзка в живота й все пак си остава тази с нейния бивш любовник, бивш приятел и бивш партньор в „Юритмикс“ Дейвид Стюарт.

2001 г. Върху отрупана с цветя платформа, която сякаш плава в лазурните води на Средиземно море, Дейвид Стюарт и фотографката Анушка Фиц сключват брак. В косите на булката са вплетени оранжеви цветя, същите, които висят в гирлянда на врата на младоженеца. Много хипарско наистина! Ани Ленъкс стои между Мик Джагър, Елтън Джон и Джон Бон Джоуви и наблюдава как нейният Дейв за трети път казва „да“.
Точно преди 20 години тя и Дейв са сложили началото на „Юритмикс“ - техния „брак“, тяхното семейство. Друго те двамата така и не успяват да създадат. Но пък какъв успех има „Юритмикс“ - над 70 милиона продадени албума за 10 години!
„Тази Анушка прилича на теб“, прошепва й Джагър. „Нищо общо – отвръща Ленъкс. - Тя е с дълга коса.“ За Ани косата е особен символ – на характера й, на съдбата й, на всичко онова, което е тя. След като напуска Кралската музикална академия, тя отрязва дългите си руси коси и никога, ама никога повече не оставя косата си да порасне повече от десетина сантиметра. И въпреки това не може да отрече - Анушка наистина прилича на нея. Същата прозрачна кожа, малко дълъг нос, впечатляващи очи. И други са й казвали: „Дейв се жени все за твои клонинги.“ Вярно, бившата му Шиван Фахи от „Бананарама“ и „Шекспирс систър“ също е неин дългокос „клонинг“. Дано пък с клонингите да е щастлив, мисли си Ани.

на екс
Ленъкс и Стюарт се срещат през 1976 г. в Лондон. Тя е сервитьорка в ресторант, той е дрогиран. По-късно разбира, че това е обичайното му състояние през последните няколко години. Освен това говори трудно – не само заради хероина в кръвта, но и защото все още не се е възстановил от третата поред автомобилна катастрофа, при която наистина се разминава на косъм със смъртта. Ани пък вече 2 години се препитава с всевъзможни дейности като продавачка в книжарница или сервитьорка тук и там. Преди това тя е отличничка в Кралската музикална академия – най-отвратителното място на света. Всички момчета там според Ани са гейове, а всички момичета се мислят за Мария Калас. А колко е щастлива, когато я приемат на 17-годишна възраст. Баща й – работник в корабостроителница, майка й – готвачка, а тя, обикновеното шотландско момиче от Абърдийн - студентка в Кралската музикална академия. Татко й просто полудява от радост. Самият той обожава музиката, особено шотландския фолклор, свири на гайда, а нея записва на курсове по пиано и флейта. И бачка като луд допълнително, за да й плаща курсовете. Когато е приета, баща й разтръбява как преподавателите от Академията казали на дъщеря му, че има глас в 4 октави!
Ани успява да издържи в превъзнасяната до небесата Академия точно 3 години и напуска точно 3 дни преди дипломните изпити. Не иска диплома и не иска да прекара и ден повече на това място. Става сервитьорка, за да си плаща квартирата в Лондон. А след работа вкъщи слуша любимите си Джони Мичъл и Стиви Уондър и разбира се – автентичен шотландски фолклор, „млякото“, с което е закърмена. И пише песни тайно от всички.
Когато сервира кафе на младия мъж, седнал на масата до прозореца, часът е вече 22 и Ани иска колкото се може по-скоро да се прибере у дома, за да се отдаде на музиката си. В ресторанта има само още няколко души, които скоро си тръгват. Тя отива при мъжа и му казва: „Скоро затваряме, все пак трябва да си хвана автобуса...“ Мъжът я поглежда със свръхразширените си зеници и избухва в неестествено висок смях. „Това вече ми се е случвало, седни да ти разкажа.“ Тя не сяда, но това не попречва на Дейв Стюарт – защото това е той – да й разкаже как на 12 започнал да свири на китара и да пее из кръчмите, обикновено пред „отбрана“ публика от 5-6 закъсали пияници. Веднъж дори имало само един човек. И както Дейв си пеел със затворени очи нещо на Боб Дилън, някой го потупал по рамото. Отворил очи и видял единствения си слушател. „Съжалявам, пич! - казал човекът. - Много си добър, но трябва да тръгвам, за да си хвана автобуса.“ Накрая Стюарт пак избухва в истеричния си хероинов смях.
После й признава, че не знае нито къде се намира, нито къде трябва да отиде, като излезе оттук. Фактът, че нещастникът е музикант, заинтригува Ани, пък и интуицията й подсказва, че не е опасен. Този път интуицията й я подвежда, но Ленъкс разбира това години по-късно. Дейв Стюарт се оказва опасен. Много опасен.
Тя го води у дома си, където той моментално заспива, а на другата сутрин приятелят му (също музикант) Пийт идва да си го прибере. Ани им свири нещо на дървената си хармоника, а когато изпява едно от своите „тайни“ парчета, двамата онемяват. „Най-бялата жена с най-черния глас“, казва Дейв. От този момент Стюарт и Ленъкс стават неразделни. Тя се влюбва в него „на екс“, изцяло, до дъно. Това е първата й любов. А според британските таблоиди – и единствената. Разбира се, според онези от тях, които не поддържат тезата, че е лесбийка.

проклятието на късата коса

Двамата с Дейв живеят заедно 4 години. Създават групата The Tourists, записват 3 албума и имат само един хит – ремикс на стара песен на Дъсти Спрингфийлд. Ани спасява Дейвид от наркотиците и му дава криле. Той пък я запознава с великите поп и рок групи. Като двойка в живота обаче са истинска катастрофа. И двамата са силни характери, своенравни, безкомпромисни, властни и... талантливи. В един момент установяват, че по-скоро са съперници, отколкото любовници. Ани все още търси себе си, собствения си стил, дори сценичния си имидж. А Дейв... Почти всеки месец той има по една лоша сутрин, в която се поглежда в огледалото и казва на висок глас: „О, кошмар, пак аз!“ И после или си пуска мустаци, или си бръсне мустаците, или си купува някаква странна шапка, или й изневерява с някое закъсало групи. „Не мога да се понасям - казва той на Ани. - Ти казваш, че още се търсиш, а аз имам чувството не само че отдавна съм се намерил, но и че вече не мога да се понасям.“ Дейв е жесток, твърдоглав циник и Ани винаги го нарича наум „закоравяло копеле“. Веднъж й заявява, че иска от нея само да бъде жена. „Аз СЪМ жена“, казва Ани. „Искам да бъдеш жена като жена, с коса“, отвръща й троснато той. „Не съм такава жена – отсича Ани. – Не мога да бъда друга само за да ти угодя.“ Нито тя, нито той са склонни да изпълнят поне едно от онези жертвоприношения, с които всяка любов се храни и от които се нуждае. Един ден просто решават да се разделят.
Денят не е случаен. Коледа 1981-а. Освен всичко друго 25 декември е рождената дата на Ани. Навършва 26 години. Значи – двоен празник. Случва се обаче така, че двойният празник се превръща в двойно „погребение“, защото точно тази вечер двамата решават да сложат край на две неща – на любовната си връзка и на бандата „Туристите“. Няколко месеца по-късно се случва чудо.
Един ден двамата отиват в звукозаписното си студио (намира се в църковна сграда, построена през XVI век) почти едновременно, без да са се уговорили предварително. След официалната си раздяла се държат хладно, говорят само на професионални теми. Изведнъж Дейв изсвирва нещо на синтезатора. Ани усеща сякаш повей на ангелско крило над главата си. „Мечтите...“ – започва Ани и думите сами се навързват една след друга. Така се ражда парчето Sweet Dreams (are made of this) и всъщност така се ражда и „Юритмикс“, британската музикална сензация на 80-те. Ани и Дейвид моментално разбират, че песента ще бъде суперхит и дори да не могат да продължат да се обичат като мъж и жена, могат да продължат да правят музика заедно. По някакъв парадоксален начин раздялата им носи успех.

Песента се превръща в знаково парче на „Юритмикс“ и единственото тяхно, включено в класацията на „Ролинг Стоун“ за 500-те най-добри песни на всички времена.
В клипа Ани се появява в строг тъмен костюм с мъжка кройка и яркочервена къса коса. Певицата си спомня, че когато се погледнала в огледалото за първи път, си казала: „Да, това съм аз.“ След огромния успех на Sweet Dreams „Юритмикс” правят тежко околосветско турне, в края на което Ленъкс изгубва гласа си.
Преди концерта в Дюселдорф Ани едва говори. Лекарите й казват, че е на психическа основа и има нужда от почивка. Часове преди концерта зад сцената идват група кришнари. Оказва се, че знаят за проблема на Ани и един от тях, казва се Радха, й подава купичка със специална отвара. Ани няма какво да губи. Малко след като изпива отварата, гласът й се възвръща до такава степен, че успява да излезе на сцената и да изкара концерта. След това Радха и приятелите му приготвят за Ленъкс и Дейв вегетарианска вечеря и отново й дават да пие от вълшебната отвара. Две седмици след случката кришнарите вече следват „Юритмикс“ на всичките им концерти, а Ани и Радха дори се женят.
Певицата и до днес твърди, че се омъжила за кришнаря от благодарност и ако любовта наистина трае 3 години, то благодарността със сигурност трае доста по-малко. Нейната специално издържа 14 месеца, след което двамата се развеждат. Защо? Отговорът е много прост. Радха също иска от Ани „да събуди дремещата жена в себе си“, като си пусне дълга коса и стане по-въздържана и уравновесена. Ани, която заради него минава на изцяло вегетариански режим на хранене, не може да направи и този компромис. Та нали това бе камъкът на раздора между нея и Дейв! След развода си с кришнаря Ленъкс зарязва вегетарианството и разбира, че всяка промяна заради другия е напълно безсмислена, когато е насила. Заявява в интервю: „Давам си почивка от всички форми на религия.“
През 1983 г. обаче се оказва, че и Дейв, и Радха грешат по отношение на „скритата жена“. Въпреки андрогинния си имидж, на който по онова време може да съперничи само Дейвид Бауи, Ани Ленъкс е включена в класация на Playboy за най-секси жените на планетата. Това хем й харесва, хем я дразни, защото по онова време поп музиката е пълна с певици, определяни като секси – като се започне с Ким Уайлд и се стигне до Саманта Фокс.
За да се противопостави светкавично на това клише, в което медиите се опитват да я вкарат, Ани се появява на наградите „Грами“ същата година облечена като Елвис Пресли, дори са й залепили бакенбарди. Повече никой журналист не се осмелява да я определи просто като „секси“.

по-страшно от невъзможната любов

Когато Ленъкс среща Юри Фрухтман, Дейв Стюарт вече е женен за втората си съпруга Шиван Фахи, която по онова време пее в сравнително популярната в края на 80-те момичешка банда „Бананарама“. Шиван е истински секси певица, всъщност много повече секси, отколкото певица – дълга руса коса, сочно тяло, въобще 100% жена. „Ето от какво има нужда Дейв“, мисли си Ани. През всичките тези години тя така и не открива някой, който поне малко да засенчи Дейв в очите й. Оказва се, че песента Sweet Dreams е пророческа и за връзката им: „Някой иска да те използва, някой иска да бъде използван от теб... Ще те използвам, ще те употребя, за да разбера какво се крие в теб.“ Ами да, това е същността на техните взаимоотношения – те се употребяват взаимно, подозират се, състезават се, после правят някое страхотно парче и разбират, че се познават до дъно, че се усещат само с поглед и не могат един без друг. Но с тази „Бананарама“ помежду им на Ани й се струва, че все пак Дейв вече си има свой собствен и напълно отделен от нейния свят.
И както обикновено се случва, когато ученикът е готов, се появява учителят. Юри Фрухтман е евреин, филмов продуцент и режисьор, много интелигентен и доста красив. Запознават се с Ленъкс след един от концертите на „Юритмикс“. Ани се чувства много спокойна с него, много свободна. Разговарят с часове, тя му разказва целия си живот. Премълчава само истината за Дейв. А тази истина - винаги една и съща, още от първата им среща - гласи, че тя никога не е и не може да обича друг така, както обича това закоравяло копеле, този ужасен егоист, саможив, смел, суетен, обсебващ и страхотен музикант... И че никога не може да бъде с него. Юри е друг – с него нищо не е така страстно, че да е невъзможно. Тя е убедена, че е намерила противоотрова срещу Дейв Стюарт.
Ани и Юри Фрухтман се женят през 1988 г., а няколко месеца по-късно певицата разбира, че е бременна. Когато съобщава новината на Дейв, който вече има 2 деца, той, кой знае защо, е шокиран. Изведнъж я вижда с други очи. „Ето, Дейв, жените с къси коси също могат да раждат“, иронично му казва тя. Убедена, че той е смутен, дори не се опитва да симулира някаква радост. „Какъв завършен егоист!“, мисли си Ленъкс. След което за първи път от 10-ина години насам за цели 9 месеца забравя за Стюарт и се отдава изцяло на бременността си. През тези месеци разбира, че в живота има и други важни неща освен невъзможната й любов.
В края на 1988 г. световната преса гръмва с новината, че синът на Ани Ленъкс и Юри Фрухтман, наречен от родителите си Даниел, е мъртвороден. Папараци заобикалят болницата, където е певицата. Телефоните прегряват – всички искат да питат Ани как се чувства. Това е моментът, в който тя завинаги намразва таблоидите. Болката й е толкова голяма, че никога не успява да изчезне напълно от сърцето й. Казва само едно изречение: „Не можах да родя детето си живо.“ Казва го на майка си – готвачката от Абърдийн. Изведнъж сякаш всички други, изпълнили живота й през годините на световна слава и успех, се стопяват. Ани не иска да вижда никой, само майка си. Но най-вече не иска да вижда чудовището Дейвид Стюарт. В първите моменти на неистова болка тя вярва, че Дейвид е виновен, че той не иска тя да е щастлива.
Загубата на първородното дете променя Ани. Твърди, че никога преди и никога след това не е чувствала такава непреодолима, кошмарна самота както първите няколко месеца след нещастието. През тях тя разбира, че в живота има и други страшни неща освен невъзможната й любов. Много по-страшни.

no more i love you

След злощастното събитие връзката на Ани със съпруга й се споява, а тази с Дейв се разпада. Две години по-късно певицата забременява отново и ражда първата си дъщеря - Лола. Раждането й действа като кръвопреливане. Изведнъж пристъпите на отчайваща самота, от които страда през дългите години на сърдечно гравитиране около Дейвид Стюарт, който от своя страна си прави каквото си иска, изчезват яко дим. И въпреки огромния успех, който двамата с Дейв постигат като музиканти, тя има усещането, че не е живяла, че е била заспала 100-годишен (е, добре, 10-годишен) сън в очакване принцът да се върне при нея и да я събуди с целувка. На 34 години Ани най-после идва на себе си. Вече знае какво иска – да живее собствения си живот, да се съсредоточи върху мъжа до нея и да роди поне още едно дете. А също така да се раздели със Стюарт колкото се може по-скоро.
Когато съобщава на Дейв, че иска да се разделят, Ани е максимално откровена. Заявява му, че иска да опита сама, че няма намерение повече да се ангажира с неговото одобрение или неодобрение. Дейвид остава със зяпнала уста. Но разбира всичко. Казва й само, че за него това е предателство и не вижда какво повече могат да си кажат.
Двамата не си говорят в продължение на 7 години. През това време Ани ражда и втората си дъщеря – Тали, и макар че по собствените й думи с двете деца до себе си работи с 50% от капацитета си, в тези години създава едни от най-големите си хитове – Why и No More I Love You. Тогава започва и нейната грандиозна благотворителна дейност, свързана най-вече с борбата срещу разпространението на HIV и СПИН в Южна Африка. Две срещи вдъхновяват Ленъкс за тази й дейност – с Нелсън Мандела и с Анита Родик, собственичката на световноизвестната английска козметична марка The Body Shop.
През 1997 г. Ани и Дейв се засичат на погребението на техен общ приятел. Поздравяват се за първи път от 7 години. За да установят, че всичко е както преди раздялата. Ани се е излекувала от обсесиите си, а Дейв е разбрал какво е означавала тя за него. Нещо, което години наред, докато са заедно в „Юритмикс“, той сякаш не забелязва. С една дума, тя вече е излязла от ролята си на емоционална жертва, а той – от тази на неин палач. Виждат се такива, каквито са. Според певицата в деня на тази тяхна среща – 18 години след запознанството им, тя разбира, че ще го обича, докато е жива, и никой не може да промени това. Най-малко тя самата.

В този момент Юри Фрухтман показва другото си лице. Той заявява на Ани: „Едва те спасих от този човек, не желая да се виждаш отново с него. Нали искаше да си свободна?!“ „Точно така! - отговаря му Ани. - Исках да съм свободна. Никога не забравяй това!“ И за първи път разбира колко много се е страхувал мъжът й от сянката на Дейвид. Тя знае много добре – където има страх, няма свобода. В следващите 3 години бракът им бавно и постепенно се разлага. Ани и Дейвид не само започват да се срещат отново, но дори обсъждат нов албум. Фрухтман не успява да преглътне това, макар че Ани се опитва по всякакъв начин да го убеди, че между нея и Стюарт няма нищо, че този етап са го минали много отдавна и вече са истински приятели, нещо като брат и сестра. Мисълта, която евреинът не може да понесе, е, че Ани има отчаяна нужда от Дейв и че през всичките тези години тя се е чувствала като птица, която лети само с едното си крило, защото другото й е било прекършено.
През 2000 г. Ленъкс и Фрухтман се развеждат и Ани отново се потапя в горчилката на разочарованието. Тъга, депресия, ярост, ужасяващ страх от самотата, битка за попечителството над децата – всичко това я вади от равновесие. Разводът е изключително болезнен за нея и месеци наред тя не си подава носа навън. Един ден, както слуша едно парче на Джими Хендрикс, се сеща за неговата велика фраза, спасила не един музикант: „Просто вземи китарата!“ За Ани това е момент на откровение, защото разбира, че в ситуация като нейната някои започват да пият и да се дрогират, но тя... Тя може просто да изпее тъгата си, да я излее в песен. И отново, за пореден път, музиката я спасява. Няколко седмици след като започва да работи по албума си Bear, става ясно, че децата й остават при нея.
На 50-ия рожден ден на Дейвид Стюарт – през 2001 г. - Ани Ленъкс се появява с дълга черна перука. „Ето ме с дълга коса! Такава, каквато винаги си ме искал“, казва му тя. В този момент и двамата са без сериозни връзки или поне тя така си мисли. Може би дълбоко в сърцето си тя вярва, че е възможно отново... Никога не би го признала. Както и да го мисли – няма сила, която да върне времето назад и те отново да станат двамата непознати, които се влюбват „на екс“. Всъщност тя така и не разбира дали той наистина някога е бил влюбен в нея.
Само няколко седмици след този рожден ден Ани получава покана за третата сватба на Стюарт с Анушка Фиц, фотографката, поредния неин „клонинг“.
Днес, на 56 години и майка на две пораснали дъщери (Лола пробва в музиката, а Тали е високоплатен модел), Ани Ленъкс продължава да пее за несподелената любов и за това как цял живот търси цялостност и пълнота. „Това е моята музика и моят живот“ - казва тя.
Разочарованието й от мъжете обаче очевидно също не трае доста кой знае колко дълго, защото само преди няколко месеца тя се появи на светско събитие за ръка с някой си д-р Мич Бесер. Какъв е той? „Гинеколог - казва Ани. - Отдавна търся мъж, който поне малко да познава женската природа"



текст Ирина Иванова




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Чет Ное 17, 2011 10:39 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
ДАЯН КИЙТЪН


Била е муза на Уди Алън, любима на Уорън Бийти, любовница на Ал Пачино. Но за никого от мъжете си не е казала „обичах го“. Никога не е получавала предложение за брак. „Митът за старата мома е пълен боклук“ ще ви каже Даян Кийтън. И ще ви залее с обезоръжаващия си смях. А вие ще трябва да й повярвате – на 65 години, без мъж до себе си, тя е щастлива. Защото й харесва да е сама.

Даян Кийтън яде възможно най-малкото парченце сирене, което може да си представите. Подхожда към всяка хапка като учен, правещ дисекция под микроскоп. Чупи миниатюрно ъгълче от плоския индийски хляб чапати и слага върху него малка „точица“ от сиренето. Два часа по-късно в чинията й ще има повече, отколкото е изяла, въпреки че елегантният ритуал ще продължи през цялото време. Просто й харесва да е заета, да върши нещо. Седи на закътана маса в бара на любимия си Plaza Hotel в Манхатън. Чака я поредното интервю, което прави по настояване на агента си. Добре знае как ще протече, какви въпроси ще й зададат, как с усмивка ще парира хулиганската инвазия в любовния си живот. И този път няма да изкопчат нищо за връзките й. Та самата тя не знае с какво и как е успяла да плени мъже като Ал Пачино, Уди Алън, Уорън Бийти. Пак ще трябва да обяснява защо е сама, защо се е отказала да търси любовта.
Докато прави дисекция на поредната точица сирене, се усмихва на седналия току-що журналист. „Не е ли прекрасно, че се срещаме тук. Обичам Plaza Hotel...“ Именно в една от стаите на този луксозен хотел е първата й среща с Дюк. Точно на Свети Валентин. Той е само на една годинка. Тогава, докато оправят документите по осиновяването, тя го прегръща за първи път. Пет години по-рано е осиновила и малката Декстър. Майчинският инстинкт заработва късно при Кийтън. Трябва да навърши 50, да умре баща й, за да усети безумната липса на семейство. И най-сетне да открие голямата любов и безрезервното доверие в лицето на децата. Мъжете... те така и не успяват да я накарат да се почувства семейна. Не успява да разбере как да ги задържи задълго. Никога не е мечтала за голямата, романтична любов, в която срещаш мъжа на живота си и знаеш, че ще прекараш целия си живот с него. Винаги е знаела, че при нея любовта е временна.

Прости ми, мамо, но не искам да съм като теб

Голямо семейство, слънчева Калифорния, безгрижно детство. Даян Кийтън е най-голямото от четири деца. Майка й цял живот е играла една и съща роля – на перфектната домакиня. Мама Дороти пече курабийки, шие рокли на трите си дъщери, завива съпруга си, когато заспи на дивана, става преди всички, за да направи закуска. А в малкото си свободно време пише дневници. Лепи снимки, прави колажи, описва случилото се през деня. Продължава да го прави дори когато съпругът й умира през 1990 г., а децата са отдавна пораснали. Дороти умира на 86 години. След като я погребват, Даян Кийтън остава за няколко дни в къщата. Изключва телефона си, заключва вратите и се качва на тавана. Там в кашони са струпани дневниците. „Не водиш всички тези дневници, ако не искаш да изкрещиш – и аз съществувах, искам да знаете как се чувствам“, убедена е Даян. Там на тавана тя ще преоткрие не само майка си, но и себе си. Ще се потопи в спомена за онази сутрин, в която стои пред огледалото в банята и за пореден път се пита как може да е най-грозната от четирите деца. Никога не е имала успех с момчетата в гимназията. Все чака те да я забележат. А те пък упорито отказват. „Никога не са ме смятали за красавица. Аз бях от момичетата с характер. Или поне ми се искаше да е така“, ще признае Даян.
Определено трябва характер, за да напуснеш колежа на 19, да кажеш „чао“ на родната Калифорния и да отидеш в Ню Йорк. С една-единствена мечта – да стане актриса. Бързо забелязват таланта й, но самата Даян е неуверена. През 1968 г. започва да играе в бродуейския мюзикъл „Коса“. Публиката ще я запомни като червенокосото момиче, което отказва да се съблече голо, докато всички останали са. „Не става въпрос за морал... е, може би да. Притеснявах се. Беше ме страх. Един от актьорите ми каза с много сериозен тон: Даян, наистина трябва да се съблечеш – жестоко е да си без дрехи.“ Така и не успях да намеря нещо „жестоко“ или значимо в това да останеш гол“, твърди актрисата. Никога не е обичала да се разголва и в живота. Рядко разказва за лични неща в интервюта, джентълменски мълчи на тема „мъжете й“.
В „Коса“ играе 9 месеца. Преди всяко представление актьорите получават по една ударна доза „витамини“. Оказва се, че изобщо не са витамини, а метамфетамини. „Сякаш политаш. Много хора се пристрастиха. Тогава не знаехме какво правим“, разказва тя. Даян наистина ще полети. Но не заради метамфетамините. Предстои й да срещне първия велик мъж в живота си и заедно да покорят света.

Ако беше с три сантиметра по-висока...

Тя (Даян Кийтън) се притеснява, че е прекалено висока. Той (Уди Алън) се притеснява, че е прекалено нисък. Свалят обувките си и застават един до друг. Обикалят няколко пъти сцената, хванати за ръка. По-висока е с два сантиметра. Става, не е фатално. Така протича прослушването, на което Даян Кийтън получава ролята в пиесата Play It Again, Sam. Какво ли щеше да стане, ако беше с три сантиметра по-висока? „Помислих си, че е страхотна, още в мига, в който я видях. Но извън репетициите се страхувах да я заговоря. И тя се страхуваше да говори с мен“, ще признае по-късно Уди Алън. Един от най-големите тандеми в киното можеше никога да не се осъществи, ако Уди не бе събрал смелост да я покани на среща. И тези двама странни индивиди с безспорен талант и огромна доза неувереност в крайна сметка решават да се страхуват заедно. Наемат си жилище в Ню Йорк. Обзавеждат го така, сякаш крадец е минал през апартамента и е изнесъл всички мебели. Важно е изкуството и те са на път да направят революция. Светът ще открие таланта на Уди Алън като режисьор и сценарист. И обезоръжаващия чар на Даян Кийтън като актриса. Нежната им и странна любов ще продължи 6 години. Те никога няма да говорят за чувствата си. Нито ще описват връзката си като пламенна, романтична, бурна. Обичат се тихо и търсещо. Работят страстно и провокиращо. Тя се превръща в муза на Уди Алън. Правят три филма заедно – киноадаптация на Play It Again, Sam (1972), Sleepers (1973) и Love and Death (1975). И тогава се появява тя - ролята на живота й, филмът на живота му - „Ани Хол“ (1977).
„Когато започнах кариерата си, не можех да пиша роли за жени. За мен те бяха като неодушевени предмети. След като срещнах Даян, станахме приятели, заживяхме заедно, бях толкова очарован и покорен от нея като човек, че се влюбих. Като израз на любовта си започнах да пиша роли за нея. Написах „Ани Хол“ за нея. И оттогава започнах да правя филми само за жени. Интересуваха ме само те“, твърди в интервю Уди Алън.

Всички искат да са Ани Хол

Той е невротичен нюйоркски комедиант. Тя е неговата равна по невротичност и екстравагантност приятелка. Той се казва Алви. Тя се казва Ани. Двамата са герои в романтичната комедия „Ани Хол“ - автобиографичен разказ за странната любов между Уди и Даян. Филмът дава някаква, макар и бледа, представа за отношенията им. Странни, абсурдни, забавни, интелектуални, артистични.
Лентата получава 5 номинации за „Оскар“. В нощта на церемонията Уди Алън свири с групата си, прибира се към два часа и си изключва телефона. Чак на другата сутрин разбира, че „Ани Хол“ е спечелил 4 статуетки. За режисура, сценарий, филм. А Даян Кийтън грабва „Оскар“ за актриса. Най-неочаквано тя се превръща в световна звезда и модна икона. Дрехите, с които е облечена във филма, са от личния й гардероб. Предимно мъжки костюми, вратовръзки, широки панталони, сака, шапки федора, широки ризи, закопчани до последното копче, дълги ръкавици. „Тя не може да се снима в този вид! Абсурд!“, изкрещяла стилистката на снимачната площадка. За пореден път Даян е в един от екстравагантните си и толкова „неженствени“ тоалети. „Остави я. Тя е гениална“, казва обаче Уди Алън. И момчешкият стил на бунтарката Даян Кийтън се превръща в световен тренд. Всички искат да се обличат като Ани Хол, да са уникални като Ани Хол.
Световният успех се стоварва с пълна сила върху Даян и Уди. Но те не му се радват като двойка. Без драми и горчиви чувства двамата се разделят. Във филма Алви така и не казва на Ани, че я обича. Най-близко до това е, че любов не е достатъчно силна дума, за да опише чувствата му. И днес, когато питат Даян за връзката й с Уди, тя не казва, че е била влюбена в него, че го е обичала. Казва само: „Много си падах по него.“

Господи, колко си хубав

Годината е 1979. Даян отваря сънливо очи. Рано е. До нея с разрошена коса и леко похъркващ лежи той. „Какъв късмет имам, че съм тук, сега, с този мъж. Толкова брилянтен, красив и талантлив. Та аз дори не съм негов тип жена. Той е толкова изумителен. И толкова хубав...“, мисли си Даян Кийтън. Поредният велик мъж в живота й - Уорън Бийти. И пореден партньор на големия екран. Уорън забелязва Даян след „Ани Хол“. Харесват му естествената й невротичност и несигурност. Кани я да се снима във филма Reds. Снимките се забавят с три години. И докато чакат зелена светлина, двамата стават двойка. А когато през 1981 г. филмът излиза по кината, вече не са заедно. Връзката им е кратка. Но и с него успява да се раздели приятелски. 20 години по-късно се срещат отново на снимачната площадка - в Town&Country. Той вече е женен, има деца. А тя е сама. И отдавна се е примирила с факта, че няма да открие любовта. „Никога не съм била добра в менажирането на една връзка. Не мога дори да си представя какво би било да съм омъжена за Уди или Уорън. Предполагам, че и те се чувстват така по отношение на мен. Връзките ми с тях бяха обречени да свършат. Сега, като гледам Уорън Бийти и Анет Бенинг, знам, че при тях нещата се получават, те са истинска двойка. Същото се отнася за Уди и Сун-И. Те имат силни жени. Докато аз съм невротичка, колебая се, несигурна съм. Никога не съм се отдавала напълно на един мъж. Никога не съм получавала предложение за брак. Но оценявам факта, че сме се разделяли приятелски и в точния момент“, споделя Даян Кийтън. Само с един от мъжете в живота си обаче не поддържа приятелски отношения. И това е Ал Пачино.

Пачино беше велик, аз бях фон

Никой не знае кога точно Даян Кийтън е имала връзка с Ал Пачино. Знае се само, че близките им отношения са започнали към края на 70-те години и са продължили до края на 80-те. На приливи и отливи. Ту са се събирали, ту са се разделяли. Запознават се покрай „Кръстникът“, където Кийтън е в ролята на съпругата на Корлеоне (Пачино). Снимките на трилогията са изключително тежки за нея. Чувства се като първокласничка на снимачната площадка. Изчервява се всеки път щом срещне Марлон Брандо. „Аз не блестя в „Кръстникът“. Пачино беше велик, аз бях просто фон“, твърди Кийтън. Но благодарение на „Кръстникът“ Пачино открива Даян и Даян открива Пачино. В периода на раздели и събирания тя прави едно от редките си изказвания по негов адрес: „Ал е най-забавният мъж. Има най-красивото лице на света. Уорън беше великолепен, беше хубав, но лицето на Ал... убийствено красиво лице... Лошото е, че Ал винаги играе, дори в живота. Ще ти чете Шекспир, докато сте на среща. Не може да си вечно в пиеса. По-скоро бих се застреляла.“ И макар че нямат пълноценна връзка, на Даян й харесва, че не губи свободата си.
По време на снимките на последната част от „Кръстникът“ обаче тя разбира, че Пачино е направил дете на асистентката си. Да го делиш с други жени е едно. Но да има дете – съвсем друго. Малката Джули Мари се появява на бял свят в края на 1989 г. Не знаем кога точно е започнала връзката на Кийтън с Пачино, но знаем кога е завършила – през тази 1989 г. Оттогава двамата не поддържат никакви отношения. И не коментират връзката си. Дори Опра Уинфри удари на камък в желанието си да разговори Даян Кийтън за Ал Пачино. „Нямам какво да кажа“, усмихна й се актрисата.

С мъжете съм дотук
Годината е 2001. Даян Кийтън е на 55. И за първи път публично заявява: „С мъжете съм дотук. Не мисля, че някога ще открия любовта. Дори не мога да си представя, че трябва да се целувам, да правя секс на тази възраст. Това, че нямам брак, не прави живота ми по-малко пълноценен. Митът за старата мома е пълен боклук.“ Две години по-рано тя става близка с младата актриса Сара Полсън. Една вечер в имението на Даян в Бевърли Хилс Сара й разказва за мъжа, в когото е влюбена. Как боготвори миговете с него, иска да е майка на децата му, да го обича вечно. „Господи, къде съм била през всички тези 53 години! Та аз никога не съм се чувствала така. Никога не съм била влюбена толкова, че да виждам общото ни бъдеще... Добре, че съм актриса. Поне имах възможността да изиграя усещането да си влюбен“, възкликва Даян и двете избухват в смях.
Но това, че Даян се е отказала от мъжете, не означава, че те са се отказали от нея. Не и според приятелката й Нанси Майърс, която режисира Даян и Джак Никълсън във филма „Невъзможно твой“ (2003). „От всички жени, които познавам, Даян има най-голям шанс да накара мъжете да се влюбят в нея. Действа им като магнит.“ Проблемът е, че Даян не се интересува дали са влюбени в нея. На 65 години тя все още няма мъж до себе си. Но както знаем – не го и търси. Готова е да вложи енергията си във всичко друго, но не и в търсене на любовта.





Деяна Ангелова








_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Вто Дек 20, 2011 2:57 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Гласът на разбитите сърца

Адел има два албума зад гърба си – „19” и „21” (наречени на възрастта, на която е, когато ги издава). И двата са няколко пъти платинени във Великобритания и Америка, и за двата тя е носителка на най-престижните музикални награди - Brit и Грами. А тоталният й хит Someone Like You измести от първите места в чартовете дори константни величини като „Бийтълс“. Според анализаторите Адел е спасителката на музикалната индустрия, защото тъкмо нейните сингли раздвижиха пазара. Броят на английския Vogue с Адел на корицата е един от най-продаваните в историята на списанието. Въпреки че самата тя никога не е била част от индустрията, наречена Vogue.



Адел, която ти къса сърцето с гласа си, е на 23 години, но изглежда на 33 – с поне 20 килограма над нормата за звезда от нейната класа и на нейната възраст, с прическа ала степфордска съпруга от 50-те, тежък грим и жилетчици в същия стил и понякога дори с перли. Когато я питат за странния й стайлинг и защо не се поучи от Лейди Гага, Адел отговаря: „Харесвам ботушите на Лейди Гага много, но моята музика трудно се съчетава с подобни аксесоари. Аз правя музика за ушите, не за очите. Обаче ако трябва да стана рекламно лице на нещо, за да погледнат сериозно на мен, съм решила какво ще е то – пълномаслена Кока-кола!“
Мрази да говори за теглото си. В живота й има достатъчно драми, че да добавя и нови, особено пък свързани с килограмите й. „Да, знам, във форумите много ме плюят заради това, че не отговарям на представите им за звезда. Обаче не обичам да ходя на фитнес. Обичам вкусна храна и хубави вина. Пък и дори да имах супертяло, не мисля, че бих тръгнала да показвам циците и задника си. Докато теглото ми не пречи на здравето или на любовния ми живот, няма да се занимавам с него. Нито една от приятелките ми не е обсебена от мисли за теглото си. По-скоро момчетата от компанията ни са тези, които казват: „О, няма да ям паста!“ И то момчета, които не са гей. Пък и повечето хора, които пишат във форумите, са си от моето поколение, а ние сме хейтъри. И според самата мен е опияняващ фактът, че мога анонимно да напиша за някого: „Умри, прасе такова!“ Правила съм го.“
Адел е израснала без баща. Баща й, Марк Евънс, алкохолик по професия, напуска нея и майка й, когато Адел е на 3 години. Когато дъщеря му става известна обаче, той продава историята си на британския таблоид Sun, като казва колко много съжалява, че я е оставил, и колко виновен се чувства. Адел побеснява: „Никога не съм познавала баща си и той няма никакво скапано право да говори за мен!“ Тя и до днес твърди, че поради малката разлика във възрастта – няма и 18 години - с майка й са повече приятелки и все още съквартирантки.
Певицата изпълнява песни „по действителни случаи“ и всички герои в тях са реални. Затова й е много трудно да ги пее, пък и повечето са тъжни. „Когато бях малка, майка ми ме хранеше и поеше с песни за разбити сърца и нещастни любови, на които можеше на воля да си поплаче. Затова и до днес обичам такива песни.“
След световния успех на албума си „19“ Адел дълго време не може да напише нищо. Тя не пише за кеф, нито пък само защото някой е инвестирал много пари и време в нея. „Нещо трябва да се случи“ – казва Адел.
И се случва – среща първото си сериозно гадже, с което изкарват няколко бурни месеца заедно, а когато се разделят, тя пише 10 песни за 5 седмици. Това е албумът й „21“.
„Все още обичам това момче. Ето, дори извадих албум от него. На практика аз го използвах повече, отколкото той мен. Той харесва албума. Когато пуснат някоя песен от него по радиото, и той си казва: „Ето, това е за мен.“ А аз му казвам: „Не, това е песен за съсипаното ми сърце, глупако!“ Но той ме накара да порасна и благодарение на него съм това, което съм.”
Въпреки че пее от 14-годишна, Адел все още не може да се справи с мощната си сценична треска. „Ужасно се страхувам от публиката. На едно шоу в Амстердам бях толкова нервна, че избягах през аварийния изход, друг път пък повръщах зад сцената.“
Дали заради непрекъснатия стрес, или защото отново „нещо трябва да се случи“, наскоро Адел отмени внезапно всичките си ангажименти и публикува в блога си снимка, на която държи бележка с надпис „Много съжалявам!“. Обяснението е, че го е направила заради внезапна и пълна загуба на гласа вследствие на кръвоизлив в областта на гласните струни. И в момента милиони „хейтъри“ стискат палци на Адел и се молят за нея.


Ирина Иванова

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Сря Яну 04, 2012 11:38 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
ОЩЕ НЕЩО ЗА ЛЮБОВТА


Четири вариации по темата. Режисьорката и трима от актьорите в едноименния български филм разказват лични истории, свързани с любов, раздели, съдбовни срещи и с мистерията, наречена живот

„Още нещо за любовта“ е дебютът на режисьорката Магдалена Ралчева в пълнометражното игрално кино и е създаден по истински случай. Действието се развива след 1945 г., когато в България се установява комунизмът. Хирургът Руменов (това е първата главна кинороля на Калин Врачански, почти година преди „Стъклен дом“ да го изстреля сред звездите) е изгонен от Университетската болница в София, тъй като е инакомислещ и ученик на още по-инакомислещ, и изпратен за наказание в провинциална лечебница. Там той се запознава с арменеца фотограф Дикран (първата главна роля във филм и за Симеон Лютаков, преди „Седем часа разлика“) и става свидетел на любовта му с красива арменка (Сепиде Делфоруз). След инцидент с избухнала мина Дикран изпада в кома, но чудото на любовта и постоянството на неговата любима го спасяват. После двамата емигрират в Америка, а след много години Руменов отново се среща с тях.
Още от първите кадри става ясно, че нежна женска ръка стои зад целия филм.
Красивите, дълбоки актьорски очи, в които камерата потъва, много често казват повече, казват всичко. Стига да си достатъчно чувствителен и да знаеш, че можеш да заложиш на тях. Две хубави очи могат да направят един филм и съм сигурна, че киноманите (а доколкото знам, Магдалена също е киноман, което не важи за всички режисьори), гледали класики като „Страстите на Жана Д’Арк“ на Карл Теодор Драйер, или „Пречупената лилия“ на Грифит, или по-съвременния „Филаделфия“ на Джонатан Деми, ще се съгласят с мен. Силата на „Още нещо за любовта“ е в лицата и очите на актьорите - Калин Врачански, Симеон Лютаков, и на дебютантката-непрофесионална актриса Сепиде Делфоруз. (Малка роля има и Велко Кънев, който веднага след края на снимките претърпя тежка операция.) EVA реши да ви представи този нов български филм чрез разказани от самите актьори и тяхната режисьорка лични истории, които прибавят още нещо към вечната тема за любовта. Никога няма да ни омръзнат истории за любов, нали така?


Магдалена Ралчева, режисьорката: Живея 25 години в моята любовна история

Винаги се учудвам, когато хората ме определят като романтична. Аз съм човек, здраво стъпил на земята, последователна и методична във всичко. Може да се каже, че това не е най-ранният дебют, но за професията на кинорежисьора всеки дебют е навременен и желан. Вървяла съм към него търпеливо, целеустремено и стъпка по стъпка съм надграждала своите знания, вкусове и възприятия за тази професия. Но пък, от друга страна, съм човек, който по време на пътуванията си по България и света препрочита “Ана Каренина” на iPаd-a си, може пък да съм и романтична?
Завърших кинорежисура през 2005-а в НАТФИЗ. Тогава вече бях омъжена, с две деца. Моята дипломна работа - новелата “Наемателят”, постигна успех в Сърбия, но тук, в България, не разрешиха да бъде показана. Какво да се прави, никой не пророк в собственото си село. Имам няколко документални филма и клипове. Оттогава до момента, в който реших да направя своя първи пълнометражен филм, работих при Иванка Гръбчева, бях неин асистент. Една жена, която притежава най-важното качество за един кинорежисьор: силен характер. Много прецизна и дори педантична в работата си. Филмовата режисурата освен всичко друго е и занаят, така че на нея дължа основните познания и тънкости в тази професия.
Най-често ми задават въпроса: мислиш ли, че има какво още да се каже за любовта? Любовта не може да бъде дефинирана, защото тогава няма да бъде любов. Мисля, че всяка любовна история е уникална и трябва да бъде разказана, ако човек е готов за това. Аз едва ли съм готова да го направя, защото това са прекалено лични неща и не обичам да говоря за тях, но заради филма си ще пожертвам това толкова важно и скъпо за мен пространство. Ще ти кажа само, че още живея в своята любовна история, вече 25 години. Срещнах съпруга си, когато бях ученичка, малко преди абитуриентския си бал. Влюбихме се, но заживяхме заедно доста по-късно. Веднъж, гостувайки на наши приятели, попаднахме на една порутена хижа в Родопите, разположена на най-хубавото място, което някога съм виждала, и с фантастична гледка - хижа „Рай”, и Румен, съпругът ми, реши да я купи. За нея ще ти разкажа по-късно. След това се роди дъщеря ни Лиза. Приеха ме да следвам режисура и малко по-късно се роди синът ни Андрей. Така се наложи да следвам по-дълго от обичайното, но затова пък имах щастието да уча в класовете на Въло Радев и Христо Христов – две от най-знаковите фигури в българското кино, изключителни личности и творци.
Оженихме се, след като се родиха двете ни деца. Но винаги, от първия момент, в който се влюбих в него, знаех, че това е моят мъж. (Румен Ралчев, съпругът на Маги, е известен масон, водач на Ордена на тамплиерите, президент на една от най-големите охранителни структури, ръководи и други благотворителни и обществени организации.) В началото не ни беше лесно - и на него, и на мен. Разлика във възрастта, ситуацията, в която бяхме аз и той, тогава ми се струваше, че целият свят е против нас – една невъзможна и безперспективна любов. Но съм му вярвала безрезервно, а той винаги е стоял зад мен и ме е подкрепял във всичко. Мисля, че на тези прости наглед неща се крепи любовта. Както и на жестовете, които си подаряваме един на друг във всекидневието. Аз живеех на 10-ия етаж и когато нямаше асансьор, Румен ме носеше на ръце по стълбите. Той е силен мъж и в буквалния, и в преносния смисъл, но онова, с което ме спечели, е, неговата способност да обича някого повече от себе си. Винаги съм черпила сила от него; ако разчитах само на своята, не знам дали бих избрала подобно поприще за реализация с две малки деца на ръце. Ето това също е любов - да преливаш енергията и силата си в другия.
Съдбата ни дава знаци, които е хубаво да можем да разчитаме. Залагала съм винаги на интуицията си, все пак съм зодия Рак, и тя за мое щастие рядко ме е подвеждала.
Да бъдеш 25 години с един мъж е карма, така е. Една любовна история не е еднопланова – влюбваш се, жениш се, купуваш апартамент и това е… Ние сме преминали през трудности, през много критични ситуации, през отчаяние и драми, но ето го резултата - имаме сплотено семейство и две прекрасни деца. Не всяка любов, която започва като нашата – с различия, много неизвестни и несигурност, - завършва така щастливо. По-скоро е обратното. Питам се защо има толкова много разбити сърца, защо има толкова нещастни и неудовлетворени хора? Може би защото всички правим една и съща грешка: очакваме някой друг да ни направи щастливи. Някой да ни даде любов. А щастието и любовта са в самите нас, просто трябва да ги открием и най-вече да се научим ги даряваме. Ако сега мога отново да бъда на 18 години, с разума на сегашните ми 43, не бих се опитвала да променям нищо и никого, защото съм убедена, че ако човек вярва в себе си, пъзелът на живота му се подрежда според неговите търсения и очаквания. Най- важното, на което ме научи любовта, е, че човек трябва да е свободен в любовта си. Опитвам се да предам моето усещане за любовта във филма съвсем искрено и непреднамерено. Много хора казват: днес не е лесно да обичаш някого безусловно, във времена, когато всичко девалвира и се материализира. А в годините на репресии и несигурност, времето, в което се развива историята на филма, дали е било лесно? Ето това ме провокира да направя този филм. И тогава, и сега, почти 70 години по-късно, най-важното за един човек е да може да съхрани душата си и да остане верен на себе си. Това е най-голямото постижение, а никак не е лесно.
Ето и още нещо за любовта. Страстта в любовта отшумява, за да даде предимство на приятелството и уважението, и това всички го знаем. Но как да съхраним и него? Разковничето може би е, ако двама души съумеят да не загубят общия език помежду си и да бъдат заедно. Не само да се смеят, но и да мълчат заедно. С Румен обичаме да ходим на театър, да танцуваме, да пътуваме по света. Обичаме да садим дървета и цветя и те учудващо лесно се адаптират, явно имаме „зелени ръце”. Във вила “Рай”, която преобразихме до неузнаваемост, цъфтят над 400 корена разноцветни рози, които посадихме преди няколко години – гледката е наистина разкошна. Това лято засадихме и две липи. Много харесвам това солидно дърво и невероятния му аромат, защото то олицетворява моето детство в най-красивия град - родната ми Стара Загора.
Вила “Рай” е нашият малък рай, нашето бягство от София и ежедневието. Обикновено правим дълги преходи в планината или караме АТВ-та. Палим камината и посрещаме много гости. Там сме обичайно за Коледа и Великден. Местните хора знаят, че могат да дойдат, без да се обадят, дори на тези празници. Щастлива съм да правя хората щастливи. Мечтая си един ден, след години, защото сега все не намираме време, да накарам Румен и да запишем един курс по аржентинско танго. Ще танцуваме – той с борсалино, а аз в рокля с умопомрачителна цепка. Сигурна съм, че ще се справим добре, защото съумяхме толкова години да танцуваме един далеч по-сложен танц – танца на нашия живот.

P.S. Познавам Маги и Румен от доста години. Но си спомням момента, в който разбрах колко я обича той. Бяхме на концерта на “Ролинг Стоунс” в Белград заедно. Тъй като Маги е крехка жена и трудно може да се бори с лакти за пътя си, където и да се намира, а не е и в характера й, Румен я качи на раменете си и оттам Маги изгледа голяма част от концерта. Искрено й завидях.

Ако можеше да поканиш световни звезди за филма си, кои биха били те?

В момента бих поканила Райън Гослинг.
За ролята на Калин Врачански?
Да, Райън Гослинг много ми допада. Холивуд отдавна не е имал такъв актьор с подобен чар и харизма.
А за ролята на красивата арменка?
Бих потърсила по-екзотична жена, да речем Фрейда Пинто, която игра в “Бедняка милионер”.
А за ролята на хубавеца Дикран, изиграна от Симеон Лютаков? Бандерас?
Не, по-скоро… Бенисио дел Торо. Но преди 10 години.
Кои стари филми гледаш вкъщи?
Един от филмите, които обичам да гледам, е “Сибирският бръснар”, макар да не е толкова стар.
Аз - “Хавана”.
О, да, и “Хавана” е прекрасен. Искам също да гледам отново филма на Джузепе Торнаторе “Баария”.


Симеон Лютаков, фотографът Дикран: Любовта ме научи, че егото има нужда от съпротива

Искате да ви разкажа лична любовна история? Ще ви разкажа две – за пустинните пясъци и за Кристина. Те са свързани по странен начин. Попаднах на снимки на Кристина (Кристина Диманова, известен модел, приятелката му - б.а.) в интернет. Написах й мейл с въпрос дали би се съгласила да ми позира. (Симеон Лютаков се занимава професионално с фотография и има няколко фотоизложби – б. а.) Кристина не ми отговори в продължение на една година. Тогава отново й писах, настоявайки поне за някакъв отговор. Този път тя се съгласи, обаче бяхме много заети и двамата и дълго време все не успявахме да се срещнем. Един ден й писах в скайп, че заминавам за Шумен на турне с театъра (Лютаков играе във Варненския театър - б. а.), и изненадващо за мен тя ми отговори, че ще бъде там в същия ден по друг повод. Видяхме се... Толкова се харесахме, че отново отложихме снимането. И двамата разбрахме, че ще имаме предостатъчно време за това. Сега, четири години по-късно, вече имам стотици нейни снимки. Непрекъснато снимаме, това е част от нашата любов. Кристина е студентка по право в УНСС, снимала се е във фотосесии за няколко списания, миналата година спечели политическото риалити на БНТ „Големият избор”. С нея разбрах, че явно през цялото време съм имал нужда от съпротива. Защото ние, актьорите, сме свикнали да сме центърът - нашият живот, театърът, филмите, работата ни. И егото ни, понеже рядко среща съпротива, расте, расте, расте. В моя случай Кристина навреме спря този процес. За добро. Тя направи така, че от артист по призвание се превърнах в артист по съвест. Преди често махвах с ръка и се затварях в моя свят, където по чисто достоевски маниер се случваше доброто и злото. Сега заставам зад себе си и ако се усетя размекнат, силно се ритам по кокалчетата, но не за да падна, а за да остана прав. Кристина ми помогна да стана по-мотивиран.
Не се ревнуваме. Някак това е най-лесното между хора като нас. Ето, тя е модел, снима се. Аз съм актьор... Ако ние започнем да се ревнуваме, ситуацията ще стане взривоопасна. Иначе си правим планове – най-вече каква ще бъде булчинската й рокля и къде по-далеч ще избягаме за сватбата. Тя обаче не иска да ходим в Египет, не мога да я навия. Харесва по-цивилизовани места. Решил съм тайно да подменя самолетните билети в последния момент.
Снимал съм много и всякакви неща, голямата ми страст обаче е актовата фотография. За мен голото тяло е живот, най-естественото нещо на света. Много е странно, че хората в България се кефят на почти голите фолкпевици, а реагират като закоравели пуритани на едно красиво голо тяло.
През 2005-а заминах за Египет. Двете години там промениха живота ми и мен самия. Започнах да се снимам като статист в египетски телевизионни сериали. Успоредно започнах да снимам всевъзможни спортни състезания и събития за кинти. И... така и не успях да се разделя с фотоапарата си. Снимах всичко. Всичко! Оставих се 27-милионният Кайро и пустинята буквално да ме погълнат. Имам хиляди снимки, показал съм само мъничка частица от тях. (Преди две години във Варна той показа най-голямата си досега самостоятелна фотоизложба, озаглавена „Пясъчен човек“, плод на двегодишното му пребиваване в Египет - б. а.) Мога да говоря с дни, защото това, което се случи между мен и тази земя и хората, които живеят там, също е като любовна история. От друга страна, знам колко много не съм успял да уловя или съзнателно съм пропуснал. Ето това например - „Изворът на Клеопатра“ в оазиса Сиуа. Само пясък и нищо друго. Дюни, безветрие и тишина, топъл естествен басейн, в който си потопен гол, а навън е четириградусова януарска нощ. Колко са големи звездите в пустинята! Честно, не ми мина и през ум да извадя фотоапарата от раницата. Всъщност когато се върнах от Кайро през 2007 г., се отдадох освен на работата си – театъра, графичния дизайн – и на грижи за дъщеря ми. Лиа обаче не след дълго замина да учи в чужбина. Раздялата ни беше тежка, но сега съм спокоен. Тя танцува балет, като майка си, свири на пиано, рисува уникално, говори три езика и нищо от това не й тежи, щастлива е и ще намери пътя си. Щастлив съм, че Кристина и Лиа се разбират много добре. Прекарваме шеметни лета, когато дъщеря ми си идва в България, а аз имам чувството, че съм с две деца.
В Кайро може да видите изключително красиви мъже и жени. Те са различни от всички други араби. Може да срещнеш дори синеоки. В Кайро жените си ходят съвсем нормално облечени, като в Европа, но в останалата част носят фереджета и виждаш само очите им. Това много ме ядосваше, защото исках да видя лицата им. Спомням си едно момиче, което продаваше някакви гердани. Купих един гердан и я помолих да ми покаже лицето си за секунди, за да я снимам. Тя отказа. Купих още един и й обясних, че искам да я снимам и после изчезвам и никога никой от нейните хора няма да разбере, че ми е показала лицето си. Тя отново отказа. Купих всичките гердани. Тя прибра парите и си тръгна. В един момент ме извика. Обърнах се, тя ми показа лицето си наистина за секунди. Но все пак успях да я снимам. Беше лице на момиче, непознало грима и без нито едно премахнато косъмче. Много красива!
Пустинята... Виждали ли сте кафяво небе? Такова става небето там понякога, когато финият прах, който се носи над пустинята, се вдигне и се наслои върху облаците. А ако стоите на едно място цял ден например, ще видите как светлината рисува един и същ пейзаж по съвсем различен начин. Или представете си пясъчна дюна висока колкото Витоша... Ей такива неща можете да видите там.
Върнах се друг човек от Египет, много променен. Все още имам приятели там. За арабите дадената дума е повече от закон. Щом веднъж са те допуснали до себе си и са ти станали приятели, са готови на всичко за теб. Ето например моят приятел Насер... С този човек се запознах в пустинята, вършили сме всякакви щуротии заедно. И той ми каза веднъж: „Саймън, ако някога имаш нужда от каквато и да е помощ, където и да се намираш, ми се обади. Аз ще дойда и ще ти помогна.“ Ето и сега настръхвам, като си спомням думите му. На него дължа и разказа за една от най-романтичните любовни истории, които съм чувал. Разказвал съм я много пъти, ще я разкажа и сега. От малък Насер бил влюбен в едно съседско момиче и непрекъснато обикалял около дома му. Да се случи нещо между тях било невъзможно, тъй като той бил беден, а тя от сой и съответно трябвало да се омъжи за човек от своята черга. Когато влязла в пубертета обаче, техните я скрили и тя въобще не се показвала. Един път само Насер успял да я зърне и видял, че вече са я покрили с фередже. Това било всичко. Тази простичка, сантиментална история за една невъзможна любов така ни трогна всички, които я слушахме, че ни се навлажниха очите. И аз изведнъж реших да му помогна. Казах му: ама чакай, как така ще се отказваш, намери й телефона, изпрати й есемес, пиши й колко много я обичаш. И Насер изведнъж посърна, взе да мрънка нещо. Тогава разбрах, че съм оплескал всичко с моите телефони и есемеси. Човекът нямаше нужда от това, нито имаше нужда от някакъв хепиенд. Той искаше своята приказка – тъжна, драматична, но все пак приказка. Всички се нуждаем от приказки.
Проектът на Магдалена Ралчева „Още нещо за любовта“ ми хареса най-вече тъкмо заради приказната, почти мистична любовна история, която разказва. И разбира се, защото героят ми Дикран е фотограф. Бях много впечатлен и респектиран от начина, по който Маги ме избра за ролята на Дикран. Тя постъпи безкрайно уважително към мен, спечели ме за цял живот. Дойде до Варна, гледа постановки, извика някои от нас, актьорите, на дълъг разговор, после пак гледа наши спектакли. След което ме покани за една от главните роли. Беше страхотно от нейна страна, защото нас обикновено ни уведомяват за някакъв кастинг, привикват ни... Мисля, че българският зрител отдавна не е гледал точно такъв тип филм.


Сепиде Делфоруз, красивата арменка: Искам да изживея любов като тази на мама



Името ми Сепиде означава зора на фарси, езика на персите, който говорят в Иран. Сепиде Барджасте Делфоруз е цялото ми име. Майка ми и баща ми са родени в Иран, а аз - в Пловдив, където двамата са били студенти по медицина. Аз също съм лекарка, избрах дерматологията като специалност. Един мой познат от предаването „Вот на доверие“, където съм участвала, ме запозна с Маги Ралчева. Тя ми разказа за филма и за ролята, явих се на кастинга заедно с едно арменско момиче и само след два дни ме поканиха на втори кастинг – вече беше ясно, че ще съм аз.
Не съм мечтала и мислила за реализация в киното, а изведнъж се оказах в светлината на прожекторите. И то не като статистка, а като едно от главните действащи лица. Когато казах на родителите си, мама се разплака. От радост, разбира се. Не си давах сметка с какво се захващам. Трябваше да се науча да пея арменски песни, да танцувам арменски танци. Не ми беше трудно, в Пловдив от малка съм общувала с арменци и винаги съм се удивлявала колко общи неща има между тях и нас, иранците. А и обичам музиката, танците, поезията. И киното също обичам вече не само като зрител, а и като участник – в момента започвам да снимам в друг български игрален филм, избраха ме с кастинг за малка роля.
Когато завърших медицина, се колебаех дали да не избера специалността на майка и татко – те са успешни акушер-гинеколози. Но избрах дерматологията, тя повече приляга на една жена, а и е свързана с нещо, към което съм пристрастна - естетиката.
В Пловдив първо проговорих на български, после научих и фарси. Детството ми мина между Пловдив и Машхад. Година-две тук, после пак толкова при лели и баби там. Всеки път трябваше да си припомням другия език.
Бях само 5-6-годишна, когато, връщайки се от Иран, един ден се натъкмих и излязох от общежитието, за да се разходя сама из Пловдив. И се загубих! Паниката ме обзе и ме парализира - не можех да си спомня и дума български, само плачех и не можех да обясня къде живея и кои са родителите ми. Спомням си, че накрая се озовах в районното заедно с няколко циганчета, прибрани за кражба. Разрешиха ми да се обадя по телефона и извиках татко да ме прибере. Когато се върнах вкъщи, мама беше съсипана - търсили ме из общежитията, по всички болници и полицейски управления.
Друг шок от детството ми, свързан с честите прелитания между два континента и две култури, беше първият учебен ден в иранско училище, след като бях изкарала първи и втори клас в българско. Забрадиха ме и ме заведоха в училище. И аз, виждайки над 500 забрадени момичета и забулени учителки, се разревах неудържимо. Трябваше дълго да ми обясняват и да ме убеждават, че така трябва в Иран, такъв е законът и редът.
Бях на 10 години, когато родителите ми решиха да се върнат в родината си и да работят там. Бързо обаче се адаптирах към новата среда и завърших класа с пълно отличие. Както впрочем и гимназия.
Мечтаех да продължи образованието си в чужбина. Учех усърдно немски с намерението да кандидатствам освен в България и в Германия. Но когато ме известиха, че съм приета в България да следвам медицина, не се поколебах нито за секунда, сънувах Пловдив.
Днес, когато пътувам в Иран да видя родителите си, свиря на моето старо пиано, вземала съм години наред уроци по музика. Трябват ми само два-три дни да си възстановя техниката, за да свиря любимите си класически пиеси. Тук, в България, започвам деня си с музика, дори още преди да си приготвя кафето. Харесвам мистичната музика на Оливър Шанти и наситената с нега и нежност музика на суфите, изпълнена на ней и даф (флейта и нещо като перкусия - б. а.).
Един от най-тежките моменти в живота ми беше смъртта на баба по майчина линия. Казвах й „момон“, това нещо като галено име за майка. Само с нея, отгледала с огромна любов шест деца и осем внуци, можех да споделя, че съм влюбена. И с дневника си. Той стана цяла книга, така набъбна от откровенията ми, които нямах смелост да споделя с обекта на чувствата си, докато бях на 17. Впрочем обаждах му се няколко пъти по телефона, но под измислено име. И толкова. Чак когато завърших гимназия, се осмелих да си призная. И тогава се състоя първата ми голяма и романтична любов. Излизахме заедно, докато една година бях студентка в специалността компютърни системи. Летяхме... Бяхме обаче много млади и незрели, за да скрепим отношенията си с брак, не бяхме си намерили пътя...
Когато приятелят ми разбра, че заминавам да следвам медицина в България, се почувства дълбоко наранен. Не беше готов нито да ме последва, нито да се раздели с мен. Все пак избра да остане в Иран. За разлика от баща ми, чиято любов с майка ми преобърнала живота му на 180 градуса.
Татко бил художник, при когото мама, още ученичка, ходела на уроци по рисуване. Влюбил се в нея и когато тя му съобщила, че заминава да учи медицина в България, той зарязал всичко и я последвал, също записвайки се за студент в Медицинския институт в Пловдив.

Б. а. Сепиде носи у себе си Иран с поезията на Фирдоуси и Омар Хайам, с книгата на Хафез, нещо като свещено четиво за всички наследници на древните перси. Все още не знае дали ще се върне да практикува специалността си там, дали ще тръгне към някоя друга чужбина, или ще остане в България. Може би зависи от любовта – тя или ще я задържи, или ще я повлече в друга посока, стига да е голямата, истинската и смелата, можеща да издържи на времето, разстоянията, изпитанията и различията, способна дори да изтръгне любимия от лапите на смъртта, така както се случи с героинята й във филма ...

Кой е любимият ти цвят?
Синият, свързвам го с морето, с небето, със свободата. Може би е заради зодията ми Риби, но дори и стаята ми беше в синьо навремето.
Предпочитаният от теб вкус е?
Лютото, толкова обичам люто, че се страхувам да си купя буркан с люти чушлета, изяждам ги веднага, направо злоупотребявам.
Как пиеш кафето си?
С фреш от грейпфрут – двете поотделно ме зареждат с енергия и свежест.
Поддържаш ли форма с някакъв спорт?
Не точно, иначе карам колело, тичам в Южния парк.
Как се грижиш за красотата си?
С тотална слънцезащита – ползвам продукти с много висок фактор. Убедена съм, че слънчевите лъчи са първопричина за стареенето на кожата.
Имаш ли нещо против пластичната хирургия?
Не, защо да имам? В Иран доскоро се смяташе, че е светотатство момичетата до 18 години дори да си махат мъха по лицето. Сега вече не е така и жените се възползват от всички възможности за разкрасяване.
Готвиш ли?
Рядко, но много обичам. За гости например правя агнешко или свинско с патладжани на фурна. Подправя се със сухи резенчета лайм, които си купувам, като ходя в Иран.
Имаш ли любима игра?
Да, на табла, баба ме научи.
Страхуваш ли се от нещо?
От неизвестността. И от високи и стръмни стълби.
Идеалът ти за мъж?
Със самочувствие, с подход към хората, без комплекси. Да не е дребнав, да е широко скроен и да приема и прощава.
Кой филм си гледала повече от един път?
„Дух“, „Изворът на живота“, „Полет над кукувиче гнездо“.
А книгата, която препрочиташ, е?
„Шахнаме“, персийската история на царете.
Вярваш ли в късмета?
Да, но не играя тото. Филмът „Още нещо за любовта“ ми дойде като от небето – не съм го търсила.


Калин Врачански, дисидентът д-р Руменов: Любовта прекроява съдбата, дори и да не се сбъдне


От филма на Магдалена Ралчева зрителите ще научат, че съм романтичен, което не е ново за никого – аз и в „Стъклен дом“ играя долу-горе себе си, борейки се за любовта си. Но в „Още нещо за любовта“ е първата ми централна роля в пълнометражен игрален филм. Не помня кой ме подтикна да се явя на кастинга, няколко години са минали оттогава. Мина първият кръг за ролята на д-р Иван Руменов, извикаха ме на втория, което означаваше, че шансовете ми са нараснали. Току-що се бях върнал от Гърция и бях така изгорял, че никакъв грим не можеше да прикрие червенината на кожата ми и да й придаде онази аристократична бледност, присъща на интелектуалците от средата на миналия век. Но Маги Ралчева ме извика, за да ми каже, че получавам ролята на доктора, чиято съдба е прекроена от инакомислието му по време на социализма.
Беше предизвикателство за мен тази роля, готвейки се за нея, говорих с хора, познавали д-р Руменов, все пак трябваше да играя реална личност, макар и в художествен филм. Удоволствието да снимам с Мони Лютаков, с Чефо Щерев и Йосиф Шамли бе допълнено от изненадата Сепиде. Интересна е тази иранка, забелязах я още на кастинга сред многото явили се кандидатки, не се учудвам, че Маги Ралчева я избра, много е екзотична.
Не обичам да разказвам за себе си, така че нямаш шанс да ти представя филма „Още нещо за любовта“ с лична история. Моята идеална представа за хармония между двама души се покрива с истински случай с мой братовчед – още от училище той имаше връзка с момиче, с което след 12 години заедно преди 4 години сключи брак. При това не през цялото време бяха един до друг – тя пътуваше много, за по половин-една година живееше в чужбина. Това заради професията й. Но явно тези двамата се намериха от раз и нито веднъж не се разклати лодката на любовта им.
Зная обаче от моя агент Мила истинската история на друг един българин, за когото бил сниман документален филм от ВВС. Тя е повече от филмов сценарий, такова нещо не можеш да измислиш и съм твърдо решен един ден да снимам този филм. Героят е инженер и добрият му френски език му дава шанс за някакво пътуване във Франция. Където обаче среща и се влюбва безумно в примабалерината на Парижката опера. Случката е някъде от 50-те години, така че двамата от запознанството си нататък могат да общуват единствено чрез писма. Французойката е готова да напусне Париж и кариерата си, за да дойде в България и да се омъжи за любимия си. Той обаче, имайки много по-реална представа за ситуацията у нас по това време, я възпира, обещавайки й, че той ще намери начин да стигне до нея и да се съберат. Оттук нататък започва една страхотна одисея за българина. Той седи с часове скрит в храстите покрай границата с Югославия тогава, за да установи ритъма, с който минават патрулите с кучетата покрай бодливата тел. Шанс му дава разразила се буря, от която кучетата се плашат, и той успява да премине незабелязан на сръбска територия. Спира на автостоп един товарен камион и при проверката от пътната полиция казва, че е български турист. Минава още много километри на автостоп, като целта му е Триест и границата с Италия. Прекосявайки някакъв военен полигон, бива ранен. Случайни хора го прибират и се грижат за него, съчувстват му, трогнати от историята за любовта му и желанието му на всяка цена да стигне до нея. Никой не го предава на официалните власти. Известно време живее в много бедно мюсюлманско семейство с осем деца, късат от залъка си, за да му помогнат. Най-накрая след много перипетии стига до Словения, където го свързват с една жена, която организира канал за бежанци. Без да му обяснява много-много, тя го качва в автобус, който трябва да премине в Италия. Нашият човек обаче вижда, че автобусът е пълен с военни, и се връща. Преди да разбере, че те са лекари и пътуват под знака на Международния червен кръст. Както и да е, при следващия опит успява – нареден на опашката пред караулката, маскиран с черни очила, се тресе от ужас при проверката на документите, знаейки, че неговите са фалшиви. В крайна сметка го пускат. Италианците го изпращат в бежански лагер. Малко след това го преместват в подобен, само че в Рим.
Един ден в лагера идват някакви високопоставени дами, аристократки, които се занимават с благотворителност. Една от тях е силно впечатлена не само от външността на българина, явно той наистина е бил красавец, но и от брилянтния му френски. Дала му пари за дрехи, визитната си картичка и го поканила на прием в дома си.
Можеш ли да си представиш как таксито, което той наел и му дал визитката на италианката, спряло пред вила Боргезе? Или как по време на този прием въпросната дама го запознала не с друг, а с папата? Който пък, впечатлен от историята му, от неговата висока култура и ерудиция, го взел да живее в собствената си резиденция във Ватикана!
Шест месеца по-късно българинът се осмелил да поиска да бъде прехвърлен в Париж. Божият наместник на земята обаче не можел да го изпрати другаде освен в Ню Йорк, ползвайки собствени връзки и възможности за влияние. Това, уви, било краят на любовната история, с която започнало всичко! И началото на друга една, но с хепиенд.
Този мъж прави суперуспешен бизнес в строителството в Щатите. Основава компания, която в един момент е втората по големина в бранша в САЩ. В момент, когато държавата там реституира земи на индианските племена, той ги представлява. Създава семейство, има деца. И едва преди няколко години си отива, много възрастен, но реализиран и щастлив, макар и не с голямата любов, която преобърнала живота му.

Б .а. Всичко това Калин започва да разказва, идвайки от снимки на сериала „Стъклен дом“, сваляйки от главата си подобното на чалма нещо, което носи под каската за мотор, разкопчавайки ципа на дебелото си яке и поръчвайки си един сок от бъз. А, пропуснах и непрекъснатото поглеждане на часовника – времето му е кът, а тъй като и закъсня, имаме 20, а не обещаните от пиарката му 30 минути да поговорим, преди да отиде на репетиция в театъра. Затова се налага да продължим и пак гледаме програмата, за да „откача“ още час – за продължението на историята.





Ваня Шекерова, Ирина Иванова, Милена Попова

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Яну 06, 2012 8:41 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Любовта като чифт обувки

„Даниел е мъж под чехъл. Успокояващото в случая е, че този чехъл си го е направил сам той“ - казва обикновено Ребека Милър, когато я питат защо, след като се е оженил за нея, звездата Даниел Дей Люис се снима само в пет филма. Пет филма за петнайсет години! „Той просто е зает да ми прави обувки“ - добавя скромно тя. Премълчава, че Даниел обожава краката й, както и пронизващо сините й вещерски очи.
Как Ребека, писател, художник и режисьор, дъщеря на легендарния американски драматург Артър Милър и фотографката Инге Морат, направи така, че един от най-ужасните мъже в Холивуд, Даниел Дей Люис, вече 15 години не само е в краката й, но дори всяка година собственоръчно й изработва по чифт обувки?! Това се питат всички. И най-вече бившите гаджета на актьора Джулия Робъртс, Уинона Райдър, Грета Скаки и голямата му любов Изабел Аджани, майка на първородния му син.


силният мъж – начин на употреба
Допреди да се омъжи за Даниел, никой не знае почти нищо за Ребека Милър. Освен, разбира се, че е дъщеря на Артър Милър от най-дългия му брак – с фотографката Инге Морат. Родена е месец след смъртта на предишната съпруга на писателя, най-известната – Мерилин Монро. През годините често си представяла как в онази вечер, когато Милър и Монро се срещнали за първи път, Артър пиел уиски, а Мерилин влязла „абсурдно, нелепо провокативна, с нахално тясна рокля, която сякаш крещяла, че обгръща най-доброто тяло в залата“. Как в очите на Милър пробляснали развратни пламъчета... И се чудела как ли майка й, ръбеста австрийка с доста мъжки черти, е живяла 34 години с тези легенди, как не се е съсипала от ревност, как се е чувствала в ръцете на този мъж, прегръщал преди нея секс-иконата на ХХ век. Не издържала и един ден попитала. А Инге й отговорила: „Преживях Втората световна война, няма как да се изплаша от едно русо, истерично момиче.“ А после прибавила: „Освен това аз знам как да бъда жена на силен мъж.“
„Жена на силен мъж“ - това се запечатва в съзнанието на Ребека. През детството си, особено докато живее с майка си и баща си в прословутия хотел “Челси” в Ню Йорк, където съседи по стая са им Боб Дилън, Буковски, Норман Мейлър, Иги Поп, Алън Гинзбърг, Ребека среща много такива жени. И установява, че силните мъже най-много мразят истеричките. И че най-дълго до тях се задържат особена порода жени, които умеят деликатно да стоят зад завесата и оттам да дърпат конците.
Първите години от живота на Ребека преминават в хотел “Челси”, Артър Милър и Инге Морат купуват огромно ранчо в Кънектикът и Ребека расте сред кучета, коне и дървета. Всъщност още когато Инге е бременна с нея, двамата с Артър засаждат стотици дървета по близкия до ранчото гол хълм. Нямат лимузини, нито частни самолети. Единственият лукс са многото пътувания. Милър и Морат пътуват често и почти всеки път Ребека е с тях. Когато е едва на 9, я водят чак в Камбоджа. Въз основа на всичко това по-късно Ребека си прави втори извод: „Жената до силния мъж трябва да го вдъхнови да си намери хоби.“ Какво хоби би могла да предложи една Мерилин Монро на един Артър Милър? Секс? Не, силният мъж трудно може да се пристрасти към секс със собствената си жена.
През 1966 г., когато Ребека е едва четиригодишна, Инге Морат ражда второ дете - момче, което наричат Даниел и което страда от синдрома на Даун. Артър Милър мисли точно три минути, след което отсича: „Ще оставим монголоида в дом. Ребека не трябва да расте заедно с него.“ Инге е разтърсена до дъното на душата си, но Милър е непреклонен. Оставят бебето, когато е на една седмица. Инге ходи всеки ден при него с кървящо сърце и периодично моли мъжа си да си вземат Даниел обратно. Писателят категорично отказва. „Баща ти е жесток човек“ - казва веднъж Инге на Ребека. И дълги, дълги години след това Ребека е убедена, че заради нея едно бебе е изоставено и че когато мама плаче, тя плаче за него. И вярва, че мъката, която мама изпитва по Даниел, е по-силна, по-дълбока и по-завладяваща от любовта, която изпитва към нея самата. Но случаят с изоставения брат й дава трети урок за силните мъже - „В трудни моменти тези мъже са жестоки и непоколебими в своята жестокост“.
Ребека изкарва най-дивите си години с типичните колежански и университетски удоволствия – секс, наркотици, алкохол, бесни купони и тотална промяна на плановете, разбира се. Тя се снима в епизодични роли в няколко филма, за да си изкара допълнителни пари, и разбира, че киното, а не рисуването е нейната страст. И тайно, без да каже на никого, започва да пише сценарий за филм. Този сценарий - „Балада за Джак и Роуз“ - ще бъде написан след 10 години, а реализиран след 15. Той именно е причината за първата „среща“ на Ребека Милър с Даниел Дей Люис.

даниел

Когато Дей Люис получава огромен плик със сценарий на Ребека Милър, той вече е звезда с един „Оскар“ и с една от най-красивите жени на света до себе си – Изабел Аджани. Имиджът му като актьор обаче може да се определи така - свръхталантлив, но кофти тип. Даниел е известен със специфичния си начин на работа. Той потъва бавно в ролята, а после излиза трудно. Известно е, че по време на снимките на „Левият ми крак“, където играе инвалид, той кара хора от екипа да бутат количката му и през почивките между снимките, както и да го хранят с лъжица. Преди да започнат снимките на „В името на отца“, пък спи три нощи върху голия под в един затвор, за да докара тялото и ума си до пълно изтощение. Освен това, ако трябва да се бие с някого по сценарий, той се бие наистина. И ако героят му мрази някой от другите персонажи във филма, той, Даниел, намразва и актьора, който изпълнява ролята на врага му, и не му проговаря месеци след края на снимките. Повечето актьори искрено се страхували да работят с него. Известен бил и случаят, когато Даниел още в началото на кариерата си напуснал сцената на Националния театър в Лондон по средата на представлението – играел Хамлет – тъй като (според последвалите му обяснения) видял призрака на собствения си баща и изпаднал в нервно разтройство. Ребека по-късно разбрала, че Даниел много трудно преживял смъртта на баща си, известния поет Сесил Дей Люис, който починал, когато Даниел бил на 15. Надрусал се с кокаин до припадък и едва оживял. Години след тези две загуби Даниел имал периодични нервни сривове, депресии и редовно ходел на психоаналитик.
Дей Люис прочел сценария на Ребека Милър, но темата за баща и дъщеря, които живеят в инцест, го смутила и той написал любезен отговор на авторката, в който казвал, че макар историята да е предизвикателна, на този етап той не може да приеме ролята.

вещицата и килърът
Даниел Дей Люис и Ребека Милър се срещат лице в лице в дома на Милърови в Кънектикът. Актьорът поискал специална среща с Артър Милър, тъй като се снимал във филм по пиесата му „Изпитанието“. Милър представил Даниел на дъщеря си с ироничните думи: „Това е човекът, който доказа, че не само зрителите, но и актьорите могат да си тръгнат от театъра по средата на представлението.“ „Не се притеснявай, Даниел! - отвърнала Ребека, стискайки ръката му. - Всички се страхуваме от призраците на бащите си!“ Даниел само казал: „Имаш очи на вещица“, и според Ребека Милър в този момент тя разбрала, че е неин. „Пази се тогава“ - отговорила му, а после му припомнила за „Балада за Джак и Роуз“. Даниел поискал отново да прочете сценария, а когато Артър Милър се оттеглил в кабинета си, двамата с Ребека излезли да пият вино на верандата. „Бих искал Артър да е мой баща“ - казал й той. Ребека обаче мислела за друго.
По това време Даниел Дей Люис имал отвратителна репутация. Всички знаели как си тръгнал от Изабел Аджани, докато тя е бременна в седмия месец с неговото дете. Жълтите медии го наричали „плъх“ и „подлец“. „Нищо чудно – мислела си Ребека, припомняйки си третия закон за силните мъже, а именно: „В труден момент те са жестоки.“ Не го попитала нищо обаче. Решила първо да извади собствените си „скелети от гардероба“. „Знаеш ли, че брат ми се казва също Даниел?“ Дей Люис въобще не знаел, че има брат. Все още историята с изоставения син на Артър Милър не била изплувала. Ребека му разказала всичко – още тогава, на първата им среща. Разправила му за страданията на майка си, за жестокостта на баща си, за собственото си чувство на вина. И как всички били стъписани, когато научили, че собствениците на дома, в който бил настанен Даниел, са дадени под съд, а заведението затворено заради ужасните условия, в които живеели децата. Самият Даниел Милър бил избягал и бил приютен от възрастна семейна двойка, при която останал да живее и която по-късно успяла да го осинови. Даниел Дей Люис бил потресен от откровеността на Ребека, както и от смелостта й да сподели това с него, непознатия. Още тази вечер те станали много близки. Няколко седмици по-късно тя го завела да го запознае с брат си. После пък, по негово желание, организирала прожекция на първия си филм „Анджела“ и Даниел Дей Люис страшно го харесал.
В края на 1996 г. двамата сключили брак на суперсекретна и скромна церемония във Върмонт. Така и нито един журналист не разбрал за събитието. А когато новината гръмнала, Ребека Милър научила, че през десетината месеца, в които били заедно, Даниел Дей Люис си имал „паралелно“ гадже в Манхатън, някаква фитнес инструкторка Дия. Та Дия не само не подозирала за съществуването на Ребека, но актьорът дори не счел за нужно да я уведоми по какъвто и да било начин, че ще се жени.
Абсурдното в ситуацията е, че самата Ребека научава всичко това не от мъжа си, а от голямото, скандално интервю на Изабел Аджани, което тя дава скоро след сватбата на Даниел и Ребека.
Най-напред Аджани казва, че е дошъл моментът да говори, защото видяла, че Дей Люис продължава да наранява и други жени, след като е опустошил нейното сърце. После разказва как е научила от вестниците, че Даниел Дей Люис се оженил, и моментално му се обадила в манхатънския му апартамент, където той живеел с Дия, за да им честити. Фитнес инструкторката въобще не знаела за какво става въпрос. По-късно и Изабел, и Дия разбрали коя е истинската булка. И Аджани, очевидно все още бясна на актьора, решава да разкаже всичко – какъв женкар е Даниел Дей Люис, как й е изневерявал през шестте години, докато са заедно, а после я молел да му прости, пращал й писма, запечатани с червен восък, предлагал й брак, а накрая й направил бебе и я зарязал бременна в седмия месец. Зарязал я с едно съобщение, написано на ръка и пуснато по факса, докато тя вече обзавеждала новия им общ дом. И после не се обадил нито веднъж, за да пита как е синът им или поне да му изпрати някакъв подарък. „Спокойно, момичета! – казала Аджани в края на интервюто. – Даниел Дей Люис вече се ожени и да се надяваме, че повече никой няма да страда.” И за да не звучи реваншистки, добавила: „Винаги ще помня, че някога съм го обичала, но той няма право да постъпва така с жените.“
Ангелските къдрици на Ребека наистина се изправили от чутото. Не знаела какво да прави.

чиракът на маноло бланик

„Не може да влизаш и излизаш в живота на хората все едно влизаш и излизаш в някоя роля“ - оставила му бележка Ребека на брачното легло и прекарала три дни в дома на родителите си, без да иска нито да чува за Даниел, нито да го вижда. Инге Морат обожавала зет си и просто казала на Ребека: „Или вдигни глава и се научи да бъдеш жена на Даниел Дей Люис, или се развеждайте още сега. Трябва да решиш. Но какъв проблем имаш ти, Ребека?! За разлика от мен ти си истинска красавица! Хайде, не бъди истеричка!“
Ребека Милър твърди, че след този разговор с майка си тя никога повече не е мислила по казуса „Изабел Аджани“ и никога двамата с Даниел не са го обсъждали. Задраскала миналото на мъжа си и решила да започнат отначало. Върнала се при Даниел и му казала, че е време най-после да направят „Балада за Джак и Роуз“. Двамата заминали във Флоренция, където тя направила последната редакция на сценария, забременяла с първия им син, а Дей Люис си намерил хоби. Ребека определено имала пръст в това.
За разлика от повечето мъже, които купували на жените си бижута, Даниел обожавал да купува обувки на Ребека. Бил в състояние да стои с часове в магазина до нея и да сваля и поставя различни чифтове на краката й. Казвал й, че има най-страхотните крака, които някога бил виждал. И тъй като Ребека знаела какви крака бил виждал той през бурния си живот, оценявала високо този комплимент. Във Флоренция двамата редовно се отбивали в бутика на Маноло Бланик и за времето, което прекарали там, изкупили почти всички налични модели. Актьорът разбрал, че във Флоренция има и ателие на марката, посетил го и останал омагьосан.
Така че първите си уроци по обущарство Даниел Дей Люис взема именно в малкото ателие на Маноло Бланик във Флоренция. Измислянето на модел, подготовката на плата или кожата, самото шиене буквално пленяват актьора и когато ваканцията приключва, той си оборудва ателие, в което прекарва всеки ден поне по няколко часа. Прави си и дърводелска работилница. Казва на Ребека: „Никога не съм се чувствал толкова щастлив! Ти наистина си вещица!“
Двамата правят заедно „Балада за Джак и Роуз“. Ребека е режисьор и сценарист, той изпълнява главната роля. Преди снимките на филма Даниел отново влиза в онзи кошмарен подготвителен период. Изнася се от къщи, живее на палатка, иска всички да го наричат Джак и въобще бавно и мъчително, както винаги го е правил, влиза в кожата на героя си. След края на снимките заявява на Ребека, че не иска и да чуе за кино, защото вече трудно издържа психически и физически на собствения си, но единствено възможен за него метод на работа.
Двамата купуват голямо имение в затънтена ирландска провинция – Даниел винаги е копнеел да живее в родината на баща си – и се затварят в него. По-точно Даниел се затваря в него. С любимите си занимания и със семейството си.
През следващите десетина години той ще се върне на снимачната площадка само за пет филма, за един от които - „Ще се лее кръв“ - получава втория си „Оскар“. По време на снимките отново се убеждава, че ако работи интензивно по своя си начин, киното ще го убие.
През 2002 г. най-напред си отива майката на Ребека, Инге, а три години по-късно – и самият Артър Милър, на 95 години. Няколко дни преди Милър да почине, Даниел Дей Люис успява да го убеди да включи в завещанието си и своя изоставен син. Месец след смъртта на драматурга историята с Даниел Милър, болен от синдрома на Даун и захвърлен от собствения си баща, избухва на страниците на списание Vanity Fair. Ребека обаче отказва да коментира. Тя отдавна е преодоляла чувството за вина, което я потиска години наред.
В едно от много редките интервюта, които дава по повод брака си, Ребека Милър казва, че любовта между нея и Даниел е здраво стъпила на земята. „Ние разбулихме много илюзии заедно и не си създадохме нито една. Животът и на двама ни стана по-хубав, откакто сме семейство. Даниел обича да цитира една строфа от стихотворение на баща си: „Любовта се доказва, като пуснеш другия да си тръгне.“ Слава богу, все още не ни се е налагало да доказваме любовта си. Защото все още и двамата вярваме в нея."




Ирина Иванова








_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Съб Яну 21, 2012 11:13 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
НАТАЛИЯ ВОДЯНОВА


Кой е новият принц до руската Пепеляшка и защо се раздели с предишния

Ще ви разкажем една приказка. Тя прилича на “Пепеляшка”, но няма фея кръстница, полусестрите не са зли, а и принцовете са двама (поне засега). Не знаем как ще свърши, защото нашата Пепеляшка е истинска и в момента дописва своята приказка.


имало едно време
Преди не чак толкова много години (има-няма 29) в руския град Нижни Новгород се ражда Наталия Водянова. Таткото ги напуска, докато е пеленаче. С майка си живеят в огромния апартамент на баба и дядо. До 6-годишна възраст тя има всичко – собствена стая, много играчки, красиви рокли. Но след това животът й се преобръща. Майка й ражда още едно момиченце. От друг мъж, който също я изоставя. Новородената Оксана се оказва с тежко заболяване – церебрална парализа. Майката отказва да я изостави в дом, както всички я съветват. И изведнъж парите за рокли и играчки на Наталия отиват за лекарства на Оксана. Бабата и дядото тактично намекват на дъщеря си, че е по-добре да се изнесе. И трите заменят големия апартамент с едностайна мизерна квартира. За да прехранва дъщерите си, а и да осигури лечение за Оксана, майката работи на три места. А 7-годишната Наталия поема грижите за болната си сестра. Няма игри на двора, няма приятелки. Двете спят на диван в антрето. В продължение на десетилетие храната им се състои от супа, картофи, черен хляб и макарони. Пари за месо няма. Плодове и бонбони ядат само когато ходят на гости на баба.
На 14-годишна възраст Наталия почти не посещава училище. Продава на сергия за плодове и зеленчуци. Сама носи 30-килограмовите щайги. „Тя нямаше детство. Беше въпрос на оцеляване. Молила съм Наталия да не ходи на училище, а да ми помага на сергията“, разказва майка й. „Нямах приятели, в училище не ме обичаха, работех много. И въпреки това не бях потиснато дете. Винаги съм знаела, че всичко ще се оправи“, казва Наталия.

и тиквата стана каляска
Тогава, през 1999 г., в Нижни Новгород се организира кастинг на френска модна агенция. Всички местни модели се записват, превръща се в събитие за града. Пробва се и Наталия. Първоначално не й дават големи надежди, защото носът й бил голям. На следващия ден обаче, след като са разгледали пробните снимки, се обаждат: „Имаш потенциал да станеш супермодел. Но трябва много бързо да научиш чужд език.“ Въпреки че майка й се опитва да я разубеди, Наталия заминава за Париж. За три месеца научава английски. За много по-кратко обаче разбира, че не я чака безоблачен живот. Сключва договор за 100 долара месечно, което е крайно недостатъчно. А и трябва да помага на семейството си в Русия.
Започва да се явява на всички възможни кастинги – средно по 10-15 на ден. Дори да търсят само брюнетки, тя пак отива. Пазарува дрехи от магазини секънд хенд, движи се само с метрото, пари за храна почти не дава - и без това всички искат от нея да е суперслаба. Всеки месец успява да задели средства за майка си и сестра си в Русия. През лятото на 2000 г. се появява на корицата на немския ELLE. И това се оказва поредният преломен момент в живота й. Започват да идват сериозните предложения и доброто заплащане. Ражда се топмоделът, руската Пепеляшка. „Големите пари се печелят лесно. Само аз си знам колко ми беше трудно да изкарвам малките суми“, разказва тя. С един от първите си големи хонорари купува апартамент на майка си.

пияният принц
И когато парите вече не са проблем, тя се сблъсква с друг. Предразсъдъците към руските манекенки. Смятат ги за златотърсачки, чиято единствена цел е да си намерят богат мъж. А Наталия иска просто да работи, за да има достатъчно пари и никога повече да не живее в мизерия. Един ден модният агент, който я открива, казва на Водянова: „Намерих ти жених – красив, възпитан, богат, че даже и лорд.“ При думата „жених“ тя отказва да отиде на уговорената среща. Но впоследствие размисля. От любопитство. На партито в дома на агента й я чака и обещаният принц. Той наистина е красив, наистина е лорд, а семейството му притежава милиарди в недвижими имоти. Но също така е пиян и флиртува с нейна приятелка. Когато Джъстин Портман идва да й се представи, тя се нахвърля върху него. Казва му какво мисли за разглезените богати чужденци. Става скандал, от който Джъстин не помни почти нищо, защото е много пиян. На следващата сутрин обаче лорд Портман я чака пред агенцията с роза в ръка и извинение за поведението си. В крайна сметка руската Пепеляшка, която не вярва в принца, се оказва влюбена в него. А всички останали кимат с глава: поредната златотърсачка, която оплете горкия богаташ в мрежите си.
Да, обаче Наталия не спира с работата. Тя вече е един от най-търсените и най-добре печелещите
топмодели. Работи с всички топимена в модния бизнес - Calvin Klein, Louis Vuitton, Yves Saint Laurent, L’Oreal, Marc Jacobs, Chanel, Guerlain и др. А Джъстин я следва навсякъде – Азия, Америка, Африка. Като наследствен богаташ, който по рождение притежава милиарди, той никога нищо не е работил. Няма и желание да го прави. Когато е бременна в седмия месец, тя най-сетне получава предложение за брак. Джъстин й го изръсва ей така, между другото, докато пийва поредната чаша в бара. През 2001 г. се ражда първият им син Лукас. Две седмици след това тя се връща на работа. През 2006 г. ражда второ дете, а през 2007 г. трето. През цялото това време не спира с работата и продължава да е един от най-търсените топмодели. „Семейство Портман никога в живота си не са работили. В това число и Джъстин. Те просто притежават много имоти, които им носят големи доходи. Аз съм първата жена във фамилията, която изкарва пари, работейки“, разказва Водянова.

този принц е от друга приказка
След девет години брак Наталия Водянова най-сетне призна ширещите се напоследък слухове за раздяла с Джъстин. „Ситуацията е много деликатна и тъжна. Децата са наясно и приемат нещата. Опитваме се да се разделим приятелски, затова не искам да говоря по този въпрос. Едва ли някога ще кажа нещо повече, защото това е между мен и Джъстин“, коментира Наталия. Още тогава тя потвърди, че в живота си има нов мъж и е влюбена. Но отказа да разкрие името му.
Междувременно медиите започнаха да вадят кирливите ризи. Първо обвиниха Водянова в изневяра. След това нарочиха Джъстин за алкохолик и комарджия, който всъщност не бил чак толкова богат, колкото изглежда. Даже именно Наталия го издържала. Писа се дори, че тя ще му плати 10 милиона при развода, за да не й отнеме родителските права.
И докато медиите ровеха в скандала, Водянова реши да им поднесе втори. Папарашки снимки разкриха кой всъщност е новият принц в живота й. Неслучайно казваме принц, защото не е случаен човек. Новата любов до топмодела е синът на един от най-богатите мъже в света – Антоан Арно. Баща му Бернар Арно е собственик и президент на конгломерата LVMH, който притежава Fendi, Donna Karan, Kenzo, Givenchy, Louis Vuitton, Marc Jacobs, Guerlain и др. Богатството на Арно възлиза на 41 милиарда долара. А синът му Антоан, освен че е наследник на част от богатството, заема шефски постове в LVMH. Той е на 34 години, красив, атлетичен, разбира от мода и бизнес, обича да разпуска със спа, храни се здравословно, знае как да се забавлява, не спира да обикаля света покрай работата си. А и съдейки по папарашките снимки, знае как да разсмива децата й.
Въпреки че Водянова и Антоан категорично отказват да коментират връзката си, наскоро тя заяви, че иска да има още две деца. Много хора залагат на евентуален втори брак за топмодела. Остава да разберем дали краят на тази приказка ще е „и заживели щастливо“. Или пък се крие в думите на Водянова: „Аз постигнах всичко, което исках. Спечелих достатъчно пари, за да осигуря семейството си. Това е най-важното за мен."



Деяна Ангелова




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Чет Фев 02, 2012 11:47 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Синди Джоузеф, открита за модата, когато е на 49 г. Сега, на 60, съветът й към читателките на EVA е: Не се страхувайте от остаряването!

Преди 10 години тя е просто Синди Джоузеф, майка на 2 пораснали деца, която мисли за пенсия и спокоен живот в малко американско градче. Цели 25 години е работила като гримьор. Разкрасявала е имена като Линда Еванджелиста, Ума Търман, Наоми Кембъл, Синди Крауфорд, Сюзън Сарандън. Обиколила е света и модните столици, вземала е с пълни шепи от живота. На 49 години е убедена, че приключенията и изненадите са свършили. Тогава, на ъгъла на East Village в Манхатън, я спира случаен минувач. „Интересува ли те кариера на модел“, пита я той. Синди е убедена, че се шегува. Оказва се обаче, че не е така. Случайният минувач всъщност е кастинг агент, който търси лица за нова реклама на D&G. И се спира на Синди заради дългата й сива коса. Бившата гримьорка в предпенсионна възраст изведнъж се оказва на кориците на списанията. Подписва договор с агенцията Ford Models. Следват безброй реклами и фотосесии. Дневният й хонорар стига 25 000 долара. „Станах супермодел, когато посивях“, заяви пред EVA Синди. Сега тя е на 60 г., щастлива, не мисли за пенсия. В ексклузивно интервю разказва за предизвикателството да застанеш пред камерата на 49-годишна възраст.




Наистина ли сивата коса ви помогна да станете модел?
Да, в момента, в който спрях да се боядисвам и оставих сивите си коси да растат, станах супермодел. Тъжната истина е, че в днешно време жените се оценяват по външния им вид. И с всяка следваща година „цената им пада“. А всъщност остаряването е най-голямото приключение в живота. Остаряването е синоним на живота. Добих по-голяма увереност в себе си с течение на годините. Колкото по-възрастна ставах, толкова по-добре се чувствах в кожата си. Не се страхувайте от годините в CV-то ви, те може да са само плюс.
Не се ли притеснявахте на 49-годишна възраст да застанете пред камерата, при положение че 25 години сте била от другата страна, гримирали сте моделите за кориците?
Не, смятах, че ще е забавно. И наистина се оказа така. Дълги години съм работила в този бизнес и знаех какво се иска. В началото ми беше странно, че по време на подготовка за фотосесия не трябва да правя нищо, а само да си чета списания, да си говоря по телефона и просто да си почивам. Като гримьор бях натоварена от началото до края. Но свикнах.
Разкажете ни нещо повече за личния с живот, как се запознахте със съпруга си?
Израснах в Сан Франциско. Омъжих се за най-добрия приятел на брат ми. Привлече ме с това, че живееше в гората, без електричество и технологии, искаше да избяга от обществото и да се върне към природата. Влюбих се в начина му на живот и мислене. Смешното е, че след това той стана специалист по маркетинг и реклама, а аз се озовах в Ню Йорк, в сърцето на модната и козметичната индустрия. През тези 25 години, когато работех като гримьор, успях да обиколя света, да родя две деца, да ги отгледам, да опозная себе си, да се науча да живея така, както на мен ми харесва.
Защо според вас напоследък се наблюдава повишен интерес към възрастните модели?
Жените от моето поколение, бейби бумърите, са много специални (б. а. - родените в годините след Втората световна война, когато се наблюдава бум на раждаемостта). Ние сме част от хипи поколението, от еманципацията, ставахме йога учители, бизнес дами, тичахме по маратони. През целия си живот сме живели пълноценно. Правим го и сега, когато сме на по 50-60 години. В момента в САЩ има 78 милиона бейби бумъри и те държат 70% от разполагаемия доход на страната. Ние купуваме дрехи и козметика, пътуваме по света, живеем пълноценно. В момента 60-годишните жени сменят всяка година гардероба си. Логично е модната индустрия да се стреми да привлече парите им.
Вие сте уверена жена, със самочувствие, която не се притеснява, че остарява. Но повечето жени се страхуват от старостта и белите коси. На мен самата ми е трудно да повярвам, че на 50 години ще се чувствам секси и красива...
Точно това е тайната. Въпросът не е в това как изглеждаш, а как се чувстваш. Ако търсиш удоволствията и забавната страна на живота вместо успеха, ще изглеждаш по-добре. Една доволна от живота си жена, която приема тялото и обкръжението си, няма как да не е привлекателна. Жените искат да са забелязвани и боготворени не заради начина, по който изглеждат, а заради това, което са. Щастливата жена е привлекателна жена. Добрият външен вид е страничен ефект на доброто настроение. Така че търсете удоволствията.
А какво е мнението ви за пластичната хирургия?
Необходимо е всички жени да са добре образовани на тема пластична хирургия. И тогава трябва да се запитат каква е мотивацията им да прибягнат до нея – страхът или забавлението.
Вие самата прибягвали ли сте до нея?
Не и никога не бих. Не искам ботокс, колаген и т. н. Интересно ми е да наблюдавам и изживея всички етапи от живота ми. Любопитно ми е как майката природа ме е създала и как ме променя.
В България повечето жени на 50 и 60 години приемат ролите на майки, баби, съпруги и някак си забравят, че са и жени...
Няма нищо по-удовлетворяващо от това да си майка, баба, съпруга. Но ако забравиш, че си и жена, сякаш се отказваш от удоволствието да живееш. Мислиш, че няма какво повече да ти се случи, че няма за какво повече да мечтаеш, какво ново да изпиташ. Винаги говорим само за това, което ни вбесява и притеснява, обичаме да се оплакваме, съсредоточаваме усилията и енергията си върху проблемите. А пренебрегваме всички онези аспекти от живота, които ни носят удоволствие и щастие. Моята движеща сила е удоволствието. Понякога най-доброто тепърва предстои.
Бихте ли си боядисали отново косата?
В продължение на 12 години не я бях боядисвала. Но наскоро заради един ангажимент, който нямаше как да откажа, се наложи да го направя. Позволих им само веднъж да боядисат сивите ми коси. В момента нямам търпение отново да пораснат.



НАЙ-ВЪЗРАСТНАТА
Най-възрастният модел е 82-годишната Дафне Селф. Англичанката има четирима внуци и дълга посивяла коса. Няма нито една пластична операция. Паяжина от бръчки покрива лицето и тялото й. И въпреки това се снима в реклами на Dolce&Gabbana, Gap, Nivea, Olay. Изкарва по около 1000 лири на ден (като бонус към пенсията й).
Започва кариерата си на модел преди 60 години. Откриват я случайно, докато работи като продавачка в магазин. Първият й хонорар е на стойност 15,75 лири. Четири години след като пробива в модния бранш обаче, сключва брак и е принудена да слезе от подиума. След години се завръща, но няма голям успех. И тогава, през 1998 г., агентът й се обажда и пита дали иска да участва в модно шоу на Red or Dead. Тя вече е на 70 години. Участието й се превръща в такъв фурор, че за 24 часа става един от най-търсените модели. И животът й се преобръща. Мароко, Южна Африка, Америка, Франция, Дания – снима навсякъде. Сбъдва се и мечтата й да се появи на страниците на Vogue. „Мислех си, че всичко ще приключи за няколко години, но и сега, на 80-годишна възраст, продължавам да съм търсена“, пояснява тя. И ако я попитате не е ли време, все пак, за окончателно пенсиониране, тя ще ви отговори: „Не! Моделите и актрисите не се пенсионират – те просто чакат телефонът да спре да звъни. Моят все още не е.“



НАЙ-ТЪРСЕНАТА

Кристен Макменами е „само“ на 47 години и има три деца. Вместо отдавна да се е оттеглила от модния подиум, продължава да е един от най-търсените модели. При това заради дългите си сиви коси. И защото не изглежда на 35, а така, както една четиридесет и няколко годишна жена би трябвало да изглежда. Тя е сред любимите модели на Calvin Klein, Chanel, Louis Vuitton, Givenchy, Marc Jacobs, Prada и кой ли още не. Не можем да преброим колко пъти е била на страниците на Vogue – американския, италианския, френския.

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Сря Фев 22, 2012 2:12 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
МЕРИ КУАНТ


„Добрият вкус е смърт! Вулгарността е живот!“, твърди жената, която ни даде миниполата

Революциите често започват от на пръв поглед незначителни неща. Затова трябва да сте нащрек - може да се окажете в центъра на тези уж маловажни събития. И без да искате, да оглавите една непланирана от вас революция. В случая с миниполата всичко започнало с една млада домакиня, която миела пода на къщата си. Казва се Линда Квайзин, но не си правете труда да помните името й. Тя е маловажното събитие. Начело на революцията ще застане нейната приятелка Мери Куант, която една сутрин през далечната 1953 г. отишла в дома на Линда, за да върне взети назаем пари. И я сварила да мие пода по... къса пола. Дългата много й пречела в чистенето, затова ядосаната домакиня грубо отрязала излишния плат. „Господи, колко е секси“, казала си Мери Куант при вида на разголените крака на Линда.
Сигурно си мислите, че подобно на Нютон след удара на ябълката изведнъж Мери е осъзнала каква модна революция може да сътвори. Не, тази история не е такава. По това време тя е 19-годишна девойка, която няма никаква представа от мода и дизайн. Току-що е прекъснала следването си в Колежа за изкуства “Голдсмит” към Лондонския университет. И погребва мечтата на родителите си да стане учителка по рисуване. Работи в шапкарско ателие срещу мизерно заплащане. Важното е, че парите й стигат за кафе и цигари. Тя не мечтае за богатство, кариера, брак или деца. Мери Куант иска само едно – да се забавлява. С приятеля си Александър Грин, с когото се запознава през първата година в университета, запълват дните си с купони и танци до зори. И не е единствена. Тя и връстниците й са първото поколение след Втората световна война, което отказва да се бори за оцеляването си. Те искат да живеят, да откриват светове, да безделничат, да пият, пушат, танцуват, правят секс.

Ефектът на ябълката
Когато Александър навършва 21 години, получава 5000 фунта наследство, които му се полагат при пълнолетие. За разлика от Мери той е от аристократичен и богат род. Двамата влюбени не мислят дълго за какво да похарчат парите. Решението е импулсивно и единодушно: ще си направят нощен клуб. Така животът им ще се превърне в непрекъснат купон. Купуват триетажна къща на Кингс Роуд, в любимия им бохемски район Челси. Бутат няколко стени на първия етаж, за да отворят пространство. Но се намесва полицията и те разбират, че нямат право на архитектурни промени в тази част на Лондон. Идеята за нощен клуб умира. И веднага се ражда нова – ще си направят ресторант. За него поне бюрократични спънки няма. Разполагат ресторанта на втория етаж, на третия правят три спални помещения, а първия след много чудене решават да превърнат в нещо като бутик. Там Мери започва да продава всички онези дрехи и аксесоари, които самата тя обожава – марокански и индийски сребърни гривни, цветни чорапи, широки колани с катарами, шарени копчета, барети, панделки за коса, туники. Магазинчето обаче не се радва на голям успех. А и Мери установява, че забавленията по цяла нощ трудно се комбинират с работа през деня. Започва да се чуди дали да не се откаже от търговското си начинание. И един ден, докато е коленичила да мие пода на магазинчето си, ефектът от удара на ябълката я застига. Куант се сеща за приятелката си Линда и отрязаната й дълга пола. Веднага се качва на третия етаж, взема две от полите си и ги скъсява над коляното. В мига, в който Александър я вижда, възкликва: „Лолита! Ти си истинска Лолита!“ Грабва фотоапарата си и прави импровизирана фотосесия. На следващия ден снимките са окачени на прозорците на първия етаж. Реакцията не закъснява. Всеки минал по Кингс Роуд мъж се спира пред магазина. Образува се тълпа от стоящи неподвижно мъже, вперили поглед в тази нечувана експозиция. На лицата на всички имало едно и също замечтано изражение. Започват да се спират и жени. Първоначално гледат потресени, а след това съучастнически.

Роди се миниполата
И Мери Куант оглавява революцията на късата пола. Тя все още няма никаква представа от мода и дизайн. Името на популярния по това време французин Кристиан Диор й било толкова далечно, колкото й планетата Юпитер. Тя не лансира късата пола в името на модата, а заради себе си и всички момичета на нейната възраст. Защото по това време младежка мода просто няма. А Мери иска да изумява, да е различна, да провокира. Затова боядисва косата си оранжева. Затова шокира скучните приятелки на майка си, появявайки се на рождения й ден в раирана пижама и с високи токове. Но сега ефектът от късата пола е не просто скандален. Той е красив. Всяка жена се превръща в Лолита. „Добрият вкус е смърт! Вулгарността е живот!“, ще каже Мери Куант и това ще е една от крилатите й фрази, мото на бунтарите, станали част от революцията на късата пола в средата на 60-те. Защото по онова време да излезеш на улицата с къса пола е все едно в днешни дни да се разходиш навън чисто гол.
Мери веднага наема две шивачки. Те работят в собствената й спалня на третия етаж. Скандалният бутик на Кингс Роуд вече си има и име – Bazaar. Интересът към късите поли лавинообразно нараства. А заедно с него и противниците на тази нечувана модна революция. Един ден в бутика влиза журналистка от Daily Mirror. Сочейки с пръст Мери, тя изкрещява: „Заради вас загубих работата си!“ Главният редактор я пратил да направи репортаж за Куант и магазина й. Но тя му казала, че по-добре да я уволни, отколкото да пише за нещо толкова неприлично и вулгарно като късата пола. Сами се досещате как е реагирал шефът. На следващия ден обаче в магазина влиза зам. главният редактор на вестника. Именно той интервюира Мери и пуска снимки на моделите й. Късата пола постепенно се превръща в религия, а Мери Куант - в нейна жрица. Според историческите справки още двама дизайнери по това време са представили късата пола в колекциите си, но именно Мери става нейна емблема. Тя е тази, която я популяризира и защитава пред пуританите.

Успехът е в скандала
Любимият й Александър провокира още повече общественото мнение и интерес. Той си има желязно правило: успехът е в скандала. Следвайки това верую, решава да направи бутика още по-популярен. По негова идея на витрините на Bazaar за първи път се появяват восъчни манекени в цял ръст. В първата нощ около магазина дежурели полицаи, защото мислели, че манекените са истински хора, които не искат да излязат и да си дадат документите за проверка. Александър и Мери сменят дизайна на витрината всяка събота. Една сутрин минувачите били смаяни от гигантски омар, воден на каишка от манекена. Всяка неделя пък витрината бива обсипана с празни бутилки вино, изпити през уикенда в ресторанта им. А над шишетата виси надпис: „На риболов сме.“ Вече всички знаели за Bazaar.
Успехът на магазина е толкова голям, че Мери и Александър отварят втори. А ресторантът им се превръща в бохемско VIP заведение, където чести гости са четворката от „Бийтълс“, Мик Джагър, Бриджит Бардо, Ричард Бъртън, Ванеса Редгрейв, Одри Хепбърн. Всички те са и клиенти на бутика, почитатели на късата пола. Пати Бойд се омъжва за Джордж Харисън именно в тоалет на Мери Куант. Сестрата на Жаклин Кенеди също е клиент на Bazaar. Тя купува и праща на първата дама от прословутите къси поли. И когато кралица Елизабет II публично възроптава срещу ниския морал на младежта и предлага да се въведе глоба за носене на къси поли, познайте каква е реакцията на хората. Една сутрин Мери и Александър с изненада се натъкват на тълпа от протестиращи в района на Кингстън. Плакатите им гласят: „Да живее миниполата! Да подкрепим миниполата!“ Шествието е провокирано и от твърдения в пресата, че новата колекция на Диор щяла да върне на мода дългата пола. Александър и Мери ликували.

Светът е в краката й
В средата на 60-те години Мери вече има зад гърба си десетки колекции. Тя се превръща в модна икона, в един от най-търсените дизайнери, малкият й бизнес става империя. И понеже късата пола предполага и стройна фигура, се ражда първият супермодел – кльощавата Туиги. „По това време младите хора по принцип си бяха слаби. Ядяха малко, танцуваха по цяла нощ, работеха по цял ден. Спортът беше широко застъпен в училищата. Бяхме активни и здрави. Няма смисъл да се лъжем - дрехите стоят по-добре на слаби хора. Затова и момичетата в модата винаги са били слаби“, откровена е Мери. Култът към женствената фигура на Мерилин Монро е заменен с обявените за еталон мерки 80-55-80 при тегло 43 кг и ръст 167 см. Говорим за Туиги, естествено. Покрай късата пола Мери Куант става „виновница“ и за популяризирането на тънките и секси чорапогащи. Тя е сред първите, които използват синтетични платове за моделите си. Нейна е прословутата фраза, че възрастта на жената се познава по коленете.
Мери Куант пренася късата пола и отвъд океана. Първото й дефиле в Ню Йорк се превръща в триумф, но и в лична трагедия. Всички я предупреждават, че успехът зависи от един човек – Диана Вриланд, главната редакторка на Vogue. От това дали ще кимне утвърдително, или ще излезе да пуши цигара. Мери обаче няма никакво намерение да се съобразява с вкуса на някаква си ексцентрична баба. Та дори да е по-могъща от английската кралица. Тя знае как да пожъне успех. Тайната е в скандала. В мига, в който дефилето свършва, тя натоварва манекенките си в микробус и ги изсипва на Таймс Скуеър. Така както са облечени – в късите поли и рокли. Под звуците на рокендрол те минават от Таймс Скуеър към Бродуей. Уличното движение в центъра на Манхатън бива парализирано, хората са втрещени, всички вечерни новини започват с това.
Мери превзема и Америка. Но не успява да се зарадва на победата си. По време на уличното шествие на моделите припада и е откарана в болница.

Ако продължаваш така, ще умреш

На следващата сутрин в болницата идва на свиждане всемогъщата Диана Вриланд. Носи й домашна супа. И първа разбира за голямата тайна на Мери Куант. Направила е спонтанен аборт. Втори по ред. Мери никога не е искала да има деца. За нея по-важна е фигурата. Изпитва ужас да не напълнее, непрекъснато гладува. А и мъжът й Александър е почитател на женската красота, той не търпи компромиси. Вриланд разбира и другата голяма тайна. Мери и Александър, които през 1957 г. сключват тайно брак заради легализирането на бизнеса си, всъщност имат т. нар. отворена връзка. Той не се притеснява да спи с други жени, бил е с почти всичките й познати. А и тя не му остава длъжна. В общи линии в средите им всеки е спал с всеки. Проблемът е, че Мери е влюбена в него, ревнива е и не иска да го дели. Но нейният разкрепостен и екстравагантен имидж не се връзва с ревността. Жената, създала късата пола, няма право да ревнува. Дори в момента, в който тя покорява Америка, той е на другия край на света с друга жена. „Ако продължаваш да живееш по този начин, ще умреш“, казва й Диана Вриланд. Въпреки че би могла да й бъде майка, тя става нейна най-добра приятелка. Именно Вриланд я съветва: „В най-скоро време трябва да родиш дете. Иначе ще си останеш съвсем самичка на този свят.“
На 36-годишна възраст след множество усложнения и изключително трудна бременност Мери Куант ражда сина си Орландо. Броени дни след появата му на бял свят тя минава отново на пълен глад, за да върне перфектната си фигура. Известно време се отдава на грижите за сина си. И след завръщането си в модния бизнес с изненада и тъга установява, че любимата й къса пола вече няма нужда от нея. Тя се е превърнала в световен тренд, заживяла е свой живот и не се нуждае от защитата й. Мери Куант и Александър вече са достатъчно богати, за да си позволят охолен живот до края на дните. Но за какво й е дворец с десет спални, когато любимият й мъж е в прегръдките на Орнела Мути. Мери се опитва да му отмъсти с любимия си коафьор Видал Сасон. Двамата дори живеят известно време заедно в Ню Йорк. Но авантюрата им е кратка. И тогава Диана Вриланд й дава поредния ценен съвет: „Напусни Александър! Бягай далече!“ Мери решава да я послуша. Дори си намира квартира. Но лекарите откриват, че Александър е болен от рак. И тя остава. Грижи се за него до смъртта му през 1990 г. През 2000 г. без особени колебания продава бизнеса си и марката Mary Quant на японски предприемачи. Сега, на 77-годишна възраст, запълва времето си с внуците, участва в модни конференции, изнася лекции пред студенти. И често се пита какво ли щеше да стане, ако не бе видяла Линда да мие пода. Защото революциите обикновено започват от на пръв поглед незначителни неща.



Деяна Ангелова




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Чет Фев 23, 2012 10:24 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
МИХАИЛ БИЛАЛОВ


В душата ми е 90 процента ад и 10 – рай
След като завършва НАТФИЗ, Михаил Билалов започва с летящ старт кариерата си на театрален актьор – през 1994 г. взема „Аскеер“ за изгряваща звезда за ролята си в пиесата „М. Бътерфлай“. И почти веднага след това заминава за Париж на актьорски стаж. Градът край Сена го оплита в мрежите си и въпреки че временно изоставя актьорството, остава да живее там. Работи какво ли не – продавач на картини, в рекламна агенция, готвач. Учи за ландшафтен дизайнер и прави фирма за проектиране на паркове и градини. След близо 20 г. се връща на българска сцена с „Козата или коя е Силвия“ в Народния театър (играе се и този сезон), снима се във филма „Цинкограф“ и прави донеслата му изключителна популярност роля на Джаро в сериала „Под прикритие“. Билалов не обича да говори за личния си живот и когато го питат: „Вие сте женен за японка, нали?“, той отговаря: „Благодаря, знам.“ Има две момичета – Данае-Анна и Олга-Елена. И двете говорят български. Билалов има руски корени, но не обича да го коментира.

Вземаме с кола Михаил Билалов от служебния вход на Народния театър след репетиция за новата постановка на Явор Гърдев „Нощна пеперуда“, която трябва да излезе през март. Отиваме до клубния ресторант Perla d’Oro. На входа ни посреща главният готвач – очарователният Масимо Джорджо, на когото софиянци и пловдивчани дължат няколко чудесни заведения през последните години. Сред тях са „Коза Ностра“ и „Остерия Ла Фавола“. Сядаме на масата, но предчувствам затруднение. Четох някъде, че гостът ми не пие.

Четох, че не пиете, г-н Билалов.
Това е гнусна лъжа. Да не пия за мен е просто обидно. Пия вода с лекарствата, когато се налага.
След това прекрасно откритие съвсем навреме пристига сервитьорът с бели ръкавици. Налива в чашите с форма на лале Col Vetoraz, просеко с лек ябълков привкус. Поднасят ни менюто, за да изберем салата – нека бъде домати с моцарела. Докато я приготвят – с топки фина биволска моцарела, прясно изпечена гризина, букет от салати, радичио тревиджано и клонче босилек, - разговаряме за вина. Изписва ми любимите си: сотерн - идеалната компания за гъши дроб, бургундските и шато ла рок.
Как ги открихте? Може би някой ви ги препоръча?
С много практика. Някога нашите деди не са пили вода, използвали са я за миене. Вкъщи се е пиело вино независимо какъв ризлинг е било. Най-често е било едно ужасно вино. Децата са били захранвани с попара от вино и са били добри и здрави деца. Това е един естествен антибиотик. Аз не съм ял такова нещо като малък и това е големият пропуск в образованието ми.
А във Франция какво е положението?
Аз говоря за Франция. Както някой в древността беше казал: „Закусих скромно с литър вино и малко баница.“ Тази култура е съществувала до началото на Втората световна война, до момента, в който във Франция по някаква неясна причина влизат кампарито и уискито. Но в някои села винопиенето се практикува ежедневно и ежечасно.
Значи преобладаващата напитка във Франция все пак е виното.
Преобладаващата напитка в Нормандия е сидерът. Много леко ябълково вино, горе-долу на градуса на бирата. Обикновено се пие за обяд. С леки композитни салати с месо, риба и сирене. Другото велико френско питие е пастис, в Южна Франция. Наричам го питие за белот. Белотът е френска игра. В типичните южни френски селца старите и някои по-млади се хващат на белот. Не може обаче всеки да играе с тях, освен ако не те поканят. Аз се самопоканих да пробвам. Съветвам ви, влизайки в кръчмата във френско градче или селце, да кажете „здравейте“ на всички. Не го ли направите, никой няма да ви обърне внимание. В Корсика станах приятел с еврибади само защото, като влязох в кръчмата, казах: „Здравейте, аз съм Михал и сте ми много симпатични.“ Не ви понасят, ако не кажете „здравейте“, не е възпитано и не е човешки. Мен например след толкова години в България ме шашка това, че когато отворя врата на дама, тя не казва „мерси“. Това не е учтиво.
Може би се подразбира това „мерси“.
Нищо не се подразбира, всичко трябва да се казва на Запад. Ако не кажете „мерси“, вие сте простак. Това е, което липсва в нашата страна – добро възпитание. В Русия също го няма.
Може би е славянска черта.
Не. Просто тип възпитание. Някога го е имало – да подаваш на дамите ръка, да им поднасяш стола да седнат. Това го помня от роднините ми – подаването на ръка, казването на благодаря след ядене, молитвата преди ядене. Бяха закон. Също, че към нежния пол трябва да се отнасяш безкрайно коректно. Коректно в живота и грубо в секса. Дядо ми използваше други термини, много образни. Жените това искат – да бъдеш кавалер, джентълмен във всяко едно отношение, крайно учтив, приятен човек и да бъдеш брутален там, където трябва. Навремето казваха – в оная работа. Една жена наскоро сподели, че й се ще да се върнат старите времена.
Може би не е лошо да си изберем нещо от основното меню.
Добре, мисля, че ще се нахвърля на пастата. Обичам паста.
С морски дарове ли, главният готвач я препоръчва?
Не, с морски дарове не, защото съм алергичен. Може би с мастило от сепия.
Към масата доближава шеф Масимо Джорджо: Това е пастата с мастило от сепия. Да ви я предложа с морски дарове.
Михаил Билалов: Не, не, само със зехтин и малко пармезан.

Да се върнем към старите времена. Във Франция как са нещата? Променя ли се френската кухня?
Френската кухня нито една революция не може да я промени. Аз и в България не знам нещо, което може да промени българската кухня. Не знам събитие в българската или световната история, което може да промени айряна, бозата, туршиите, ракията, салатите, гювечите, киселото зеле, сармите.
Ето такива ресторанти като Perla d’Oro.
Да, може да я оцветят, но няма да я изкоренят. Националната кухня е семейната кухня. Един самец не може да направи кухня. Трябва да има брак, деца. Майки, етърви, лели, които предават традицията. Аз съм живял сам във Франция, ако живеех в моето семейство, щях да знам как се правят туршии, но аз не се научих.
Значи нямаме лошо отношение към туршиите.
Напротив, това е най-доброто, което сме взели от средиземноморската кухня и сме развили до съвършенство.
А каква е кухнята във вашето семейство? Жена ви е японка, вие - българин, живеете във Франция - имаме хипотетично българска, френска и японска кухня.
Да речем, че никой не се съобразява с националните кухни. Правим най-простите и ефикасни неща. Рядко си позволяваме национални специалитети, тъй като и за трите вида се изискват време и ищах.
Изглеждате като човек с ищах.
Да, но трябва да имам случай. Аз съм се занимавал с готвене професионално. Работих в ресторант, първо в руски, продължих във френски и минах през всички позиции до шеф.
Оттам е явно това умело боравене с ножове, което се видя в „Под прикритие“.
Придобих много умения и понякога ги използвам във филмите. Налагало ми се е да правя много неща. Да карам бързи коли.
Коя е бързата кола, която имате?
Нямам, но в Париж ходя на един голям полигон на “Рено” за изпитания.
Колко сте вдигали?
380. Колите са със стабилизатори, за да не излетят. И трасето е посипано с пясък и сол.

Междувременно сервитьорът пристига с кофичка с лед и бутилка вино в нея. Какво вино избрахме? Carpene Malvolti, просеко с леки нюанси на ябълка.

Не е ли странно, че към салатата имаме шампанизирано вино?
Не. Всеки народ си има концепция. При французите и италианците салатата е ордьовър, предястие, пие се със слаб алкохол – в Северна Франция със сидер, който е леко газиран, като това вино с ябълков вкус, никога с бира. В Южна Франция се поднася с розе или пастис - при по-коравите хора. От руснаци съм научил златното правило, че се започва с по-лекия алкохол и никога не се сваля градусът.
Хм, а руснаците какво по-различно от водка пият, че да свалят градуса?
Бъдете спокойна, те пият много шампанско. Златното правило е винаги да се градира. Недай си боже, да минете от водка към шампанско или бира.

Сервитьорът е поднесъл антипасти и сега разлива някакъв особено уханен зехтин в чиниите за ордьовър пред нас. Съветва ни да го опитаме с поднесената прясно изпечена и нарязана багета. Насърчава ни да топнем залък в зехтина. На масата стратегически е разположил четири високи мелници с различни подправки. От коя искаме? Ние избираме пепато, смес от морска сол, черен пипер, кора от портокал, лимон, малко лук, малко чесън. Три завъртания на мелничката над зехтина и го опитваме с хляба. Чудесно е!
За какво обичат да четат читателките на EVA, ме пита Михаил Билалов. Ех, че въпросче.

Предполагам, сексът е една от темите. Имаме специалист, който пише по тези въпроси доста откровено.
А говорили ли сте за фантазмите? Сексът се разглежда като физиология, не се разглеждат фантазмите. А той се случва първо в главата.
Да, знаем, че мозъкът е най-големият сексуален орган. Сексът осигурява ли щастие?
Сексът е реалност, а щастието е тогава, когато достигнем рая.
Какво е съотношението рай - ад във вашето сърце?
90% ад и 10 рай.
При цялото това удоволствие, което изпитвате от живота?!
Аз не съм хедонист. Любопитен съм, но не хедонист. Хедонист е този, който не си поставя въпроса за рая и ада. Живее ден за ден, изпитвайки всички удоволствия. Смята, че има много неща, към които може да посегне. А не бива.
Например към какво не бива да се посяга?
О, към какво ли не съм посягал! Всичко в екстремен вариант. Да речем, екстремният секс. Или по-добре да го наречем пълноценен секс.
Какво означава това?
Секс до болка. Мога да го поема, докато самото ми съзнание и тяло могат да го поемат. После се питам защо го правя. Любопитство на мозъка. Защо посягам към него? Той не ми носи нищо, ако не обичам човека. Физически упражнения, игра някаква. И не ми подхожда на възрастта. Някои неща се правят на 20, други на 35, на 40. Да речем, че сега предпочитам да съм отдолу, преди предпочитах отгоре. Това е свързано с мързела на възрастта. Да го приемат както искат.
Но за скоростта няма възраст, така ли?
Човек винаги може да натисне педала, трябва само добра машина, добър път. И никога в града. Там не бива да се надвишават 40 км, деца изскачат, възрастни хора или разсеяни като мен. А лошите шофьори го правят в града и на магистралите. Плати си някъде, надуй, самоубий се, но не убивай другите. За това книжката трябва да се получава по-трудно. И наказанията да са огромни. Във Франция е зле, ако блъснеш някого. Дори да не е на пешеходна пътека, ти си виновен, не си внимавал и го отнасяш с цялата строгост.
Имате особено чувство за хумор.
Имам ли? И кое му е особеното?
Четох, че сте избрали жена си, защото пие повече от вас.
Да речем, че е било глупаво изказване и че доста съм бил пил, когато съм го казал. Често ми се случва да кажа нещо, а след това да кажа точно обратното. Жена ми не е пияница. И това, че тя обича бирата... 90% от младите жени в момента обичат бирата, в това няма изключителност никаква.
Какво търсите у една жена?
Секс. Една жена, която не ми запали мозъка, да си я представям ежедневно... Предварителната работа, фантазмът за мен е доста по-интересен, отколкото самото действие, което, разбира се, трябва да затвори цикъла. Сексапилът според мен e в очите и устата. И не защото устата е силиконова. Също в миризмата на жената, която се излъчва от шията и зад ушите.
А една жена може ли да бъде отвратителна за вас?
Никога. Може да съм се ядосвал, побеснявал, да съм се разочаровал, но отвратен – не.

През това време почти сме привършили с пастата с мастило от сепия и избираме десерт. Спираме се на панакота с крем маскарпоне, мандарини и сос от нар.

Да продължим по темата.
Сексът е все едно да ровиш в гроб. Жената е като гроб. Сексът е опит за спасяване от смъртта, но само любовта може да ви измъкне от нея.
Заговорихте за любовта. Човек може би най-безрезервно обича децата си. Но и подсъзнателно ги товари с очаквания. Вие какво искате от вашите дъщери?
Не е важно какво искам аз, а какво искат те. Искам да са независими от мъжете, с които са. Бил съм с жени, които са били зависими от мен, и не съм оставал с тях, защото това ме е дразнело. Искам дъщерите ми да знаят кои са. Да се радват на живота, ваканциите, детството си. Не ги карам да учат. Само да не повтарят класове. Искам да са против мен, да не са съгласни с мен, да са личности. Един арабски философ е казал: „Вашите деца нямат нищо общо с вас, а със стрелеца, който изстрелва стрелата си в бъдещето.“ Ще оставя дъщерите ми да живеят със собственото си време, с техните си рок банди, с техните си дрехи.
Кои са любимите ви пороци?
Сексът.
Това порок ли е?
Ако го разглеждаме през перспективата на християнството, е грях. Аз съм вярващ човек.
А друг?
Суетата. Има дебела и тънка суета. Дебелата е външният вид, партитата, манията за величие, любовта към себе си. Моята е тънка. Да се вълнуваш какво някой може да каже за теб, добро или лошо. Тя е по-неразпознаваема. Но всеки човек е суетен.
В страницата ви във фейсбук феновете пишат много възторжено. Дори четох: „Бог искал да създаде света за 15 дни. Джаро му дал 7.“ Как ви действа известността?
А какво е да си известен – срещи, автографи. Това са плодове на работата, ако е свършена добре. Вижте, за мен като професионалист Джаро е една от ролите ми, нищо повече и нищо по-малко. Аз уважавам много повече онова, което съм направил в театъра, от онова, което съм направил в киното. Занимавал съм се с Джаро професионално и с отговорност, както и с всички останали роли. За мен това е житейски път.
Често ли ви се налага да вечеряте с непознати?
Не.
И кой е най-сигурният начин да се разчупи ледът?
Да дам интервю.
Може би е време да си тръгваме.
Може би.


интервю на Адриана Попова





_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Мар 02, 2012 8:12 am Профил
 [ 64 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Следваща


Кой е на линия

Регистрирани потребители: CommonCrawl [Bot]


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov