Последно посещение: Нед Окт 17, 2021 9:29 am Дата и час: Нед Окт 17, 2021 9:29 am




 [ 64 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5 ... 7  Следваща
Портрети 
Автор Съобщение
Site Admin
Site Admin
Аватар

Регистриран на: Чет Дек 18, 2008 6:21 pm
Мнения: 336
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Баси даже не подозираш с какъв интерес я чета тая тема!
Да си кажа само :oops:

Рядко попадам на интересни неща за някой :geek:


Пет Апр 15, 2011 7:52 am Профил Facebook Сенат Гласът на блогъра
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Виго, казвай си ! :|





Мира Славова


Мира Славова от близо година живее в Гана. Преди това е учила в Америка, после в бизнес училището на Кеймбридж, след завършването му е научен сътрудник в университета в Лийдс. Щатите, Кеймбридж, Лийдс, после... Гана. Защо е този завой?
Защото през 2007-а се случва нещо, което преобръща живота на Мира. В последния ден на последния месец от годината тя е в Мароко, следвайки своята страст - скалното катерене. И пада жестоко от скалите, 20 дни е в кома, преживява 4 операции. Обикновено след такъв инцидент, когато човек е между живота и смъртта, той преосмисля живота си.
И Мира сменя посоката. След възстановяването си участва в неправителствен проект за Либерия. После се прехвърля в проект в подкрепа на земеделието в Гана на Международния институт за изследване на политиката за прехраната. И ето я на квартира в предградие на ганайската столица Акра. Градът е по своему космополитен, с богаташки квартали, има дори мол. Белите хора в него, наричани на жаргон „обруни“, отстъпват по осанка и облекло на местния хайлайф, който се разхожда с неподражаема царственост, окичен със злато и облечен в суперелегантни дрехи, направени от умелите местни шивачи. Когато в Гана за някого се каже, че е красив, това означава „добре облечен“, обяснява Мира. По-бедните ходят с дрехи втора употреба. Вярват, че те са взети от умрели „обруни“. Защо умрели ли? Ами според местните тези дрехи са толкова хубави, че никой жив човек не би се разделил доброволно с тях. Погребенията в Гана са голям празник. „Тържествата“ траят по 3 дни, изчаква се да се съберат роднини от всички краища, хората са с новите си дрехи, има много музика, песни, танци. Та нали някой е започнал нов живот на по-хубаво място?
В страната има близо 60 племенни езика, официален е английският. По-голяма част от населението е християнско и силно религиозно, затова хората не се държат разюздано, каквито често са представите на външния свят за африканците. Съответно и броят на СПИН болните е по-малък в сравнение с други държави на континента. Изобщо Гана е от по-развитите африкански страни. Не е необичайна гледка насред провинциалните колиби да се види ретранслаторна кула на мобилен оператор. В Африка най-много хора обаче продължават да живеят в кръглите къщурки от кирпич със сламен покрив, казва Мира.
След получаването на независимост през 1957 г. Гана се развива със силен соцуклон. Много ганайци идват да следват у нас. БГА „Балкан” лети до Акра и е основна връзка на страната с Европа. Когато кажа, че съм от България, все още има топло отношение, казва Мира. В Акра българите се броят на пръсти. Мира поддържа приятелски отношения с Иван Тодоров, продуцент в тамошния тв канал, собственост на MTG, който прави местния аналог на предаването „На кафе“. Ганайският еквивалент на Гала се казва Жоселин.
Как живее Мира? Пътува из страната да подпомага агрономите. Когато отиде в някое село, знае, че първо трябва да се представи на вожда. В знак на гостоприемство той й дава да изяде един особен плод – кола-нът. Вкусът му е неприятно горчив, но няма как – ядеш го.
В свободното си време тя практикува бодиборд в океана и кара колело. Когато е на колело, децата по пътищата я сочат и викат: Обруни! Обруни! Тогава се чувствам като рок звезда. И като не карам известно време, това започва да ми липсва, казва Мира по нейния сериозен и адски мил начин.



Адриана Попова




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Апр 15, 2011 12:05 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Едуард Нортън


Той е типичният представител на 40-годишните неустроили живота си мъже. Дори и поредната му приятелка – канадската продуцентка Шона Робъртсън, с която е от няколко години - все още не е убедително доказателство за обратното. На Едуард Нортън („Прецакването“, „Народът срещу Лари Флинт“, „Невероятният Хълк“) просто не му върви с жените. Живее сам, а когато се хвърли в любовна авантюра, винаги е с възможно най-неподходящата жена. Пробвал се е и професионално в това амплоа – в „Илюзионистът“ докарвал партньорката си Джесика Бийл до болки в корема от смях, щом започнел да произнася написаните в сценария обяснения в любов. Може би защото е твърде далеч от образа на лошо момче, което страшно привлича жените.

От малък Едуард трябвало да бъде със закопчана догоре риза и вратовръзка, с лъснати обувки. Дори да кихаш е неприлично, внушавала майка му. Пораствайки, открил у себе същата склонност да поучава околните. А колко досаждал на гаджетата си! На Салма Хайек подхвърлял изрезки от медицински списания със снимки на бели дробове на пушачи, на Дрю Баримор четял лекции за черния дроб на алкохолиците, а Кортни Лав изпратил на лечение от наркомания и алкохолизъм.
Нортън обаче има причини и да благодари на родителите си за строгото възпитание. Той се задоволява с малко, облича се спретнато, чете през свободното си време. Никакви пороци и грехове. Баща му, Едуард Джеймс Нортън, юрист, служител в администрацията на Джими Картър, винаги му обяснявал, че е лесно да си глупав. И че човек трябва да върви срещу желанията си, за да бъде свободен от лоши навици и мързел. Сигурно вече се питате как в такова семейство Едуард е открил театъра. Отговорът е неговата бавачка – Бетси.
Бетси устройвала домашни репетиции с костюми, направени от каквото й падне. И това били най-щастливите часове за Едуард. Превръщайки се в клоун, в охлюв, в разбойник, той се кривял и крещял, псувал и танцувал, заливайки се от смях. Бетси се тъпчела с храна, изтривайки с ръкав устата си, пушела на верандата. Отначало Еди се опитвал да й прави забележки, но после осъзнал, че й завижда. Но не смее да бъде такъв.
И може би заради Бетси „лошите” жени го привличали. И Салма, и Дрю, и Кортни приличали по нещо на тази Бетси: взривни, темпераментни, лоши момичета. Защо да прави изключение и последната му любов – Шона? Сам той сподели, че е научил за миналото й от порно списание , но се гордее с нея. „Тя е дошла от Канада само на 17, излъгала е за възрастта си, за да започне работа в Дисни, а днес печели милиони от продуциране на филми“ - кавалерски я защитава Едуард.
Едуард завършил Йейлския университет с история и японски език и бил изпратен в Япония да поеме бизнеса на дядо си – строителство. Единствената му радост била вечер да се разходи по улиците на Осака с разхлабена вратовръзка и да изпие някъде умерено количество саке. Прекарал така няколко години, един прекрасен ден взел самолета обратно и заявил на семейството си, че се записва на курс по актьорско майсторство.

Първата му главна роля в спектакъла „Фрагменти“ по Едуард Олби била голям успех. Оттам тръгнал към Холивуд – и то как! Още с първата си роля на психопат убиец в трилъра „Първичен страх“ затъмнил Ричард Гиър. Звездният статус не променил Нортън. Той продължавал да е сам, с книгите, с комплексите на добре възпитано момче. Докато в живота му не нахлула Салма Хайек – пушеща като локомотив, често - дебели кубински пури. Отначало това изглеждало пикантно на Едуард – Салма така пленително събирала устнички, даже червило си слагала, без да изпуска цигарата от уста. Постепенно започнало да го дразни, че тя тъпче фасовете си навсякъде, дори ги изхвърля през балкона. А и Салма предпочитала модните списания пред книгите, карала го да споделя салатите й от моркови, зелен грах и накисната във вода царевица, поръсвайки ги с пепелта от цигарата си.
В Кортни Лав се влюбил от раз. Още в първия снимачен ден на филма „Народът срещу Лари Флинт“. Талантливата вдовица на Кърт Кобейн, бивша стриптийзьорка, хулиганка, наркоманка и пияница, силно заинтригувала въображението му. И още същата вечер Едуард й предложил да му прави компания на чаша минерална вода в бара. Останали до сутринта, удивлявайки се: тя - на удоволствието да говори с него толкова дълго, той – на нейната непринуденост.
След края на снимките й предложил да се премести при него в нюйоркския му апартамент. Кортни му правела омлет заедно с черупките от яйцата и миела чиниите с един пръст. По-късно успял да я въдвори в клиника за лечение на зависимости, платил космическа сметка. Но тя бягала, за да се напива и да се бие. Веднъж при едно сбиване се спукали гръдните й импланти, което едва не я убило – оперирали я по спешност, но не я хванала упойката, тъй като била надрусана. Накрая й казал да си отива. Купил за нея и дъщеря й къща в Лос Анджелис и обещал да продължи да я наглежда, да плаща лечението й, ако реши все пак да се лекува.
След като изнесла багажа си от дома му след три години връзка, той пак придобил съвършен вид. Животът на Нортън поел в старото си русло – ставане по изгрев слънце, чаша кафе на верандата, новините в слушалките по време на джогинга, леден душ, студиото...
Докато се появила Шона.






_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Апр 15, 2011 12:24 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Мишел Бонев


Да, „Сбогом, мамо” е моята лична история!

Мишел върви по Via Condotti, най-скъпата улица на Рим, и мъжете, без изключение, се обръщат след нея. Облечена е в светло ленено сако и панталон на Versace, лицето й е скрито зад огромни тъмни очила, русата й коса е вдигната на кок, а деколтето й е безбрежно като заливите на Средиземно море. Тя стъпва с отработената походка на модел, поставяйки единия крак пред другия, при което ханшът й леко и сластно се полюлява. Тя е стройна и доста висока, с идеални форми - нито слаба, нито пълна, с изящни крайници, с онази мека женственост, която кара италианците да клатят одобрително глави и да я наричат не просто bella - хубава, а bona - на техния римски жаргон готина, секси мацка. Мишел много добре съзнава силата си и властта, която упражнява над мъжете. И я използва, винаги я е използвала. Италианската преса не спестява подробности от живота й и връзките й с богати и влиятелни мъже. Мишел не само не отрича - тя е пределно откровена за това, както вероятно си спомняте от интервюто й в EVA преди шест-седем години, когато за първи път беше представена на „сцената” на родните медии.
Но дали само нейният сексапил и умението й да омагьосва мъжете са причината тя да издаде автобиографичната книга „Дървета без корени” в Италия (буквално разграбена), да води редом с емблематичния Пипо Балдо свещения за италианците конкурс „Сан Ремо”? Дали е достатъчно да я изберат за главна роля в тв сериала „Артемизия Санчес” и в двусерийния „Мъжът, който мечтаеше с орлите”? Дали е достатъчно покровителството на влиятелни мъже, за стигне до червения килим на филмовия фестивал във Венеция и дори да получи награда за игрален филм, който е неин дебют като режисьор, продуцент, сценарист? Какво е накарало също така ръководството на тв канала РАИ 1 да купи филма за 1 млн. евро и да го разпространи в 80 киносалона, и то точно преди Великден?
Италианската преса - в интерес на истината част от нея - предложи отговори на тези въпроси: приятелството й с Берлускони, магическото й влияние върху италианския министър на културата, нейната пробивност... Да, италианската преса е готова да удави La Bulgara Мишел в капка вода, ясно защо - защото в Италия най-хубавите жени са италианките, най-успешните хора в киното също са италианци. Тук се смята, че киното, също като спагетите и еспресото, е свещена италианска територия. А тя, Мишел, е натрапница с неясно минало и авантюристка и жена без качества.
Мишел е наясно с всичко това, но върви с гордо вдигната глава. Някои от хората я разпознават – само преди дни тя е давала интервюта за РАИ 1 и Медиасет, на вестникарските будки има таблоиди с нейния образ и с кадри от филма й „Сбогом, мамо”. Мишел ни води в любимото си кафене, на две преки от Пиаца ди Спания. До кафенето са спрели двама мотористи. Когато сядаме, вадят светкавично фотоапаратите, снимат и изчезват за секунди.
Днес, на 39 години, тя е изключително популярна в Италия. За нея филмът „Сбогом, мамо” е едно символично сбогуване с миналото й и отваряне на нова страница в живота й, изпълнена с нови проекти, работа и мечти.


„Колко мъка
се опитваш
да скриеш
в света на илюзиите…”


пее Ани Ленъкс в Miracle of Love (“Чудото на любовта”) - песен, която е саундтрак на филма ”Сбогом, мамо”. Мишел се свързва с Ани Ленъкс, за да й поиска разрешение да я използва във филма си. Напук на всички, които не вярват, че Ленъкс ще й отговори, камо ли да даде разрешение, тя го получава.
Филмът не е от лесните: изоставена в приют от дъщеря си старица (изиграна от великата Татяна Лолова) получава неочаквана помощ от внучките си, които се борят, за да я извадят от ада. В истинския живот на Мишел се е случило точно това - тя заедно с 15 години по-малката си сестра е водила дела, за да получи попечителство над баба си и да я премести в старчески дом с истински грижи, далеч от мизерията. Три поколения жени спорят за истината и любовта. „Това е много женски филм - казва Мишел, когато я питаме защо не е направила комерсиален филм. - Значи е комерсиален, защото женските сърца са еднакви навсякъде.”
За драмата, белязала живота й, за удивителната й съдба, за истината, лъжата и чудото на любовта разговаряме с Мишел Бонев.

Мишел, на пресконференцията след премиерата в Рим ти шокира всички, като призна, че това е твоят живот. Да, много се колебаех дали да кажа, че това е моята история, и в началото отричах, защото това са много лични неща, болезнени. Когато обаче ме попитаха директно, разбрах, че ако кажа „не”, казвам лъжа. И реших просто да застана зад живота си. Да, това е моята история. Да, това е моята майка. Това се случи на мен и ти го разказвам. Аз така го преодолях. Ако се случи на теб, да знаеш, че не си сам. Можеш да говориш с мен, ще ти дам сила. Всички ме гледат зле, защото говоря лошо за майка си. Обаче не ме интересува, аз казвам истината. Тези неща се случват. Много по-често, отколкото ние си мислим. И стига сме се подчинявали на тази омерта (от итал. – чест, в случая има предвид криворазбраната чест, която налага мълчание - б.а.) – за майката или добро, или нищо. Аз стигнах дотам, че взех ножа, за да убия майка си. След като аз съм го направила, значи всички сме потенциални убийци, когато... Ледът на омразата е много тънък... Трябва да се говори. На нашия филм му дадоха наградата във Венеция, защото нарушава омертата, а не заради Берлускони.
Успя ли наистина да се сбогуваш с майка си чрез този филм?
Опитах се поне да я разбера. Защо ме биеше? Защо ме наказваше? Защо не ме обичаше така, както всяко дете очаква да бъде обичано? Но не мога да й простя, все още не. Имам нужда от още време. Това, което никога няма да й простя обаче, е, че същото, което правеше с мен, започна да прави и със сестра ми Евелина. Тя е с 15 години по-малка от мен, от друг мъж. Бях вече в Италия, отрупвах ги и двете с подаръци. Майка ми получаваше непрекъснато дрехи, злато, кожени палта. Опитвах се да купя любов за себе си и милост за сестричката. После разбрах, че и Евелина е била събличана гола, поливана със студена вода и затваряна на терасата. Оттогава има хроничен бронхит и все още се стряска при по-рязко отваряне на вратата. Като разбрах това, директно я попитах майка ми колко иска да й платя, за да взема сестра ми да живее при мен. Майка ми ме погледна и каза: ти луда ли си?! Предложих й сума, след това й предложих двойно повече. И тогава тя изрече: „Добре, след като толкова искате да сте заедно. Майката затова е майка – да разбира, да прощава...” Пак тя прощаваше и пак ние бяхме виновните.
Откога не сте се виждали? От 2000 година не поддържаме връзки. Тогава тя ми беше на гости в Маями, на яхтата във Форт Лодърдейл. Заминах за две години в Америка след едни турбулентни години моделстване в Милано. Бях в безпътица, не знаех какво да правя с живота си. Заведе ме Джузепе, най-добрият ми приятел, с когото работехме в агенцията. Запознах се с Майкъл, американец, и дори си мислех да приема предложението му за женитба. Майка беше много щастлива, че ще имам богат мъж. Обаче се заговорихме за някакви стари истории и й казах неща, които за първи път чуваше от мен: „Знаеш ли какво ми беше, когато водеше любовниците си на леглото до мен! Все едно ме няма, все едно не съществувам.” Успя само да каже: „Ти беше много малка тогава.” След това се видяхме на погребението на баба.
Знам, че майка ми също много е страдала, че е израснала без семейство и е обикаляла по кофите за боклук, за да си търси храна. Това обаче не оправдава жестокостта й. Някои ми казват, че е луда. Не е луда. Алчна е. Много е тънка границата между това да си луд и просто да си озлобен, лош. Алчна е, защото е нямала нищо, но аз също съм имала периоди, в които не съм имала нищо. Затова в моя филм се оказва, че и майката, и дъщерите й са преживели едно и също, но тя е избрала омразата, а те – любовта.

Наскоро Мишел сънувала, че танцува танго с майка си. Връзката между тях наистина е много странна, дори страстна. Всъщност кой от нас в една или друга степен не се е сблъсквал с родителското насилие, което най-често е напълно мълчаливо, без никакъв външен израз и дори е трудно да го формулираш с думи. Питаме Мишел дали в крайна сметка майка й не е нейният зъл гений, зъл Пигмалион. „Майка ме караше да си мисля, че непрекъснато правя грешки. И ме биеше, за да си плащам за тях. Свикнала съм да си плащам за всички грешки. И сега тя казва: „Ето, Мишел успя, защото аз я подготвих.” Тя твърди все още, че нейният метод на възпитание работи. Но това е дълбоко нараняващо. След като навърших 16 години, живеех ден за ден и за мен нямаше утре. Аз стигнах до самоубийство - с газ и хапчета у дома. От газта ти се подува всичко - устата, лицето, очите. Намери ме приятелката ми. В момента, в който умирах, пишех писмо, защото не исках майка да се чувства виновна. Нали знаеш онзи синдром, стокхолмския - жертвата се влюбва в своя палач. И до днес, когато се събудя сутрин, винаги съм в онзи момент, когато дойдох в съзнание след три дни кома и си казах: „Исках да умра, но не умрях. Значи Господ е имал други планове за мен.” Бъртран Ръсел казва, че родителите много често са палачи на своите деца, дори без да го съзнават. Все пак е хубаво, че вече сънувам как танцуваме.“

С подобни травми от детството едва ли си се справила без помощта на професионален психоаналитик.
Аз си имам Джузепе. Когато преди 17 години се запознахме в Милано и аз му разказах живота си, той ме изслуша, а на следващия ден ми донесе един куп книги - Кришнамурти, Шопенхауер, Бъртран Ръсел, Оскар Уайлд, Ницше. Каза ми: „Ти имаш нужда от приятели.” И наистина тези книги и разговорите с Джузепе ме спасиха. Господ ми взе семейството, но ми даде приятел. Това е Божи дар. Аз затова съм толкова сигурна в себе си. Като нямаш семейство, родители, нямаш самочувствие и сигурност. Но аз благодарение на Джузепе успях да си ги изградя. Майка ми се страхува от Джузепе като от санта аква (светена вода). Защото Джузепе е имал не една, а две майки – родната и леля му, която не е имала семейство. Той е имал голямо, хубаво семейство, бил е много обичан и затова е много силен. Тя усеща това и не може нищо да направи срещу него.

Джузепе Корасанити е юрист по образование, римлянин от известно адвокатско семейство, чичо му е бил председател на Върховния съд. Той е нещо като брат на Мишел - най-близък приятел, спасител, учител, бизнес партньор и съдружник в общата им фирма „Романтика ентъртейнмънт”, семейство, гръб. Когато се запознават, той е съдружник в модната агенция, в която Мишел започва работа след раздялата с ревнивия си италиански съпруг. После двамата основават собствена агенция за модели и оттогава са непрекъснато един до друг. Преди две години Джузепе загубва цялото си семейство: майка му, баща му, леля му, която за него е като втора майка, най-добрият му приятел - всичките си отиват от рак. И тогава Мишел пък го спасява с общия им филм. „Аз съм единственият човек, който му остана. И той на мен.”

La dolce vita,
Мишел и
„коварните” римляни


С Мишел и Джузепе хапваме тъничка и великолепна “Маргарита” в най-добрата римска тратория, а също така прошуто и ананас, последвани от gelatо (сладолед), разбира се, и пием бяло вино от изба Antinori („Бях близка със собственика й и по едно време ми беше лошо само като погледна етикета на избата”, казва през смях Мишел). Мишел представя поредното издание на своето one woman шоу, в което ни разказва за разликите между миланци и римляни. Вечният град някак й отива. Сигурно защото и в нея самата има отблясък от вечната женственост - неясно минало, наранено сърце, блясък в очите, леко истерична бъбривост, брилянтно остроумие и абсолютно прелъстителен актьорски талант. Тя може да бъде завладяваща актриса в най-камерната драма на света - tete-a-tete драмата, осветена от свещи вместо от прожектори, със сякаш безкраен шум от разливащо се шампанско за фон и сянка от кичур върху голо рамо... Усвоила е до съвършенство (или пък го носи в себе си по рождение) изкуството да владееш събеседника си и той да те желае. Да желае да се храни с теб, да пие вино с теб, но най-вече да те слуша как му разказваш, разказваш, разказваш... С очи и с думи. Наречете я Шехерезада, наречете я гейша, но тя може да води майсторски клас в най-женското от всички изкуства.

Та ето какво ни разказва Мишел. Миланците според нея са много точни, делови и стресирани. Римляните пък почват работа по обед, бачкат половин час, после обядват два часа, следва сиеста, после пак поработват малко и после пак огладняват. „Когато дойдох от Милано в Рим, не успявах дори едно кафе да си поръчам. Заставах на бара и казвах, че искам кафе. Никой не ме чуваше, все едно ме няма. Повтарях. Пак същото. Освен това съвсем в реда на нещата се оказа в Рим някой да те срещне и да ти каже директно, че си надебелял или погрознял, или остарял! И аз, като току-що пристигнала от Милано, се притеснявах, обиждах, затварях. Веднъж не издържах и се разревах пред Джузепе, че не ставам за тук. И тогава той ми обясни как се прави всичко в Рим. Каза ми: отиваш до бара, облягаш се (Мишел ни го изиграва) и с ето този поглед и с този глас казваш: „Аоу! Дай едно кафе!” (това „аоу”, което наистина се чува из цял Рим, е нещо като българското леко просташко обръщение „ей, ало!”, изречено с неописуем дрезгав, непукистки, такъв един кръчмарски и напълно пренебрежителен глас – б. а.). “Вместо те да се правят, че те няма, трябва ти да не ги забелязваш”, рекъл й Джузепе. После й обяснил, че когато в Рим ти кажат, че си надебелял, добрият римски тон изисква да отговориш: „Я се виж ти, бе!” След което репликата е „Да отидем да хапнем!”, с която реплика и приключва всичко. „Ако се вържеш, няма да те оставят на мира, ще се забавляват на твой гръб до края на света и ще ти разнасят кокалите из Колизеума” – описал Джузепе на Мишел зловещата съдба на глупака, допуснал да се върже на римляните.

Докато ни забавлява, Мишел хапва едва-едва. „Гледам много да внимавам с храната - казва. - Понякога му отпускам края и ям лакомо с дни. После обаче - строг пост.” И в ресторанта, както навсякъде, я следват мъжките погледи. Мишел е много висока и изключително стройна, с онази приятно пищна заобленост, която италианците обичат в своите звезди като Моника Белучи например и която удостояват с одобрителното „bona!”. За да изглежда невъобразимо „bona”, Мишел си хапва пица, но има строг график: три пъти седмично фитнес, плюс бягане в парка и плуване.

Чувстваш ли се вече италианка, Мишел? Вече повече от 20 години имам италиански паспорт и двойно гражданство. Обичам много Рим, защото тук почти винаги е слънчево и топло и в колкото и мрачно настроение да си, когато излезеш на улицата, се стопляш и ти става весело. Но съм си българка и винаги ще бъде така. Дори когато прочетох една статия в български ежедневник, в която журналистката разказваше подробно за провала на „Сбогом, мамо” в Италия, ми идваше да се обадя на тази жена и да поискам да ми покаже паспорта си. Да се легитимира, да видя българка ли е, каква е.
Но нали казват, че скандалът продавал... Няма лоша реклама, това е вярно. А скандалът понякога помага, понякога пречи. Два пъти в кариерата ми се забърквам в политически скандали. Първият път ми помогна, но сега мисля, че по-скоро ми навреди. Първият път бе, след като Джей Лено ми даде идеята да напиша книга за живота си, беше някъде през 2001-2002 година.
Участвала си в шоу на Джей Лено? Да, той ме покани в шоуто си, защото бе впечатлен от историята ми, откъде съм тръгнала и как съм стигнала до това да работя като стилист в списание In Style и да се грижа за имиджа на звезди като тримата братя Болдуин, Глория Естефан, Спайк Лий, Лайънъл Ричи, Рики Мартин. Познавах всички тези хора и бях много близка с тях и работих за тях, докато бях двете години в Щатите. И Джей Лено ми каза, че непременно трябва да се опитам да разкажа живота си, който бил като историята на една съвременна Пепеляшка. Ходих осем месеца на курсове за сценаристи в Америка, а после се върнах в Италия. Наех къща в Тоскана, затворих се в нея и в продължение на година и половина писах по осем часа на ден. Писането изисква дисциплина. Чела съм, че един известен писател се връзвал на стола, за да пише. Когато завърших текста, го изпратих директно на покойния вече Леонардо Мондадори, шеф на най-голямото издателство в Италия. Отговориха ми, че няма да издадат такава книга, била банална история. Мен отказите много ме амбицират. Така ли?! Точно вие ще ме издадете! И реших да стана телевизионна звезда, защото всеки ще иска да издаде книга на телевизионна звезда. Отидох в РАИ 1, поисках среща с тогавашния генерален директор Сака. Говорих два часа, той не ме прекъсна нито веднъж. Накрая каза, че те имат нужда точно от човек като мен – с пет езика, пътувал по цял свят, с необходимите физически данни, работил в модата, близък с много звезди. Предложи ми да бъда водеща на модното студио по време на излъчването на фестивала “Сан Ремо” и да коментирам кой изпълнител как е облечен. Направиха ми пробни снимки, на които присъства и знаменитият дългогодишен водещ на фестивала Пипо Балдо. Снимките минаха много добре, самият Балдо каза, че съм „много добра, дори прекалено”. И като се появих аз редом до „техния” Пипо Балдо на „техния” “Сан Ремо”, и като гръмнаха медиите: коя е тази Мишел Бонев? Откъде-накъде? Толкова ли няма подходящи италианки?
Италианците са много ревниви към всичко свое. Много. Тогава навсякъде във вестниците с ей такива букви пишеше за La Bulgara („българката”, но с леко презрително значение). Ето това така и не можаха да ми го простят. И на Сака не простиха, свалиха го от поста генерален директор и го преместиха като шеф на филмовия отдел в РАИ 1. Всеки ден аз трябваше да обяснявам пред стотици журналисти коя съм, откъде съм се взела и т. н. И тогава започнах да казвам във всички интервюта и на пресконференциите: „Написала съм книга за живота си. Ще разберете от нея коя съм.” От пет издателства ми се обадиха. Отказах на всички. Познайте чие предложение приех – естествено, на Mondadori. Те казаха, че книгата ще излезе през 2004 г. Не - заинатих се аз, без да знам защо, – трябва да излезе по Коледа, 2003 г. Те започнаха да обясняват, че било невъзможно, всичко било планирано. Така ли?! Точно тогава ще излезе. Отидох при Бруно Веста, най-известния водещ на вечерно шоу в Италия. Представих му се, казах, че ще издавам книга, и му предложих да направим предаване на тема „Робините от Източна Европа”. Казах му, че книгата ми разказва точно за това – как един искаше да ме използва, да ме сложи на улицата да бъда проститутка, как аз избягах на втория ден, как останах сама на автостоп с един паспорт и с едни жълти обувки, без нищо. И как успях. Бруно си глътна езика, но се нави веднага. „Ще направим гигантски рейтинг” – рече. Тогава отидох при издателите и им заявих, че ще гостувам при Бруно Веста еди-кога си през декември и няма да е никак зле за тях, ако се размърдат и издадат книгата дотогава, защото такава реклама не е за изпускане. Бруно Веста направи наистина жесток рейтинг, а книгата буквално се разграби и допечатвахме. Въобще, като реша нещо, не се спирам. Всеки ден си повтарям: докато всички си задават въпроса защо, аз се питам защо не. Отивам, искам среща, предлагам. Може да харесат идеята ми, а може и да не я харесат. Естествено, аз рискувам – ето в книгата разказвам мои лични неща, преживени, и т. н. Трябва да рискуваш нещо.
И да си изиграеш добре картите. Каква е твоята гледна точка за онова, което се случи във Венеция? Добре, Венеция. Няма скандал, всичко е ясно. Десет дни преди началото на фестивала се обаждат, че филмът ще бъде награден, и по протоколен ред от самия фестивал изпращат покани за церемонията до културните министри на двете страни и други официални лица. Беше ми ясно, че в момента нито Италия може да поеме подобни разходи, нито България. Затова ги поехме ние, моята продуцентска компания „Романтика ентъртейнмънт”. Знаете ли какво е да намериш хотел или да запазиш ресторант във Венеция 10 дни преди фестивала? Добре че наех много добра агенция и пак платих три пъти по-скъпо. За мен обаче това не е важно, щях да платя и пет пъти по-скъпо, ако трябва. Да, поканих всички, които реших, че трябва да присъстват. Две трети от делегацията бяха екипът на филма – актьори, оператор, художници и т. н. Извън тях имаше само седем души официални лица, като сред тях бяха и сестра ми и няколко приятели адвокати. Също така Александър Донев от НФЦ, Румяна, която е ръководител на пресслужбата на премиера Борисов, и разбира се, министърът на културата Вежди Рашидов. Абсолютно същите официални лица присъстваха и от италианска страна. Защото филмът е копродукция и получава награда. Исках всички тези толкова добри актьори и кинаджии да се почувстват горди и щастливи и участието на България във Венеция след 20-годишно прекъсване да е наистина бляскаво. А какво стана? Пак ме забъркаха в политическа интрига. Всъщност единствената ми вина е, че не уточних пред Вежди Рашидов и другите официални лица кой плаща всичко. А не го уточних, първо, за да не излезе грубо, и второ, защото реших, че тъй като нашата фирма е продуцент и на филма, тоест не сме взели пари от някакви мафиоти, не би трябвало да има проблем. В Италия всичко това отдавна се изясни и вече никой не го дъвче из медиите, само у нас продължават.

Мишел казва, че всичките й приятели се чудят защо най-много нападки идват от родната й страна, след като, макар че се води копродукция между Италия и България, само 5% от бюджета на „Сбогом, мамо”, или 170 хиляди евро, са осигурени от българска страна. Затова пък филмът е сниман почти изцяло в България и почти целият актьорски и технически екип е от българи – Татяна Лолова, Ани Бакалова, Надя Конакчиева, Марта Янева-Майдачевски, Илка Зафирова, Юлиян Вергов, операторът Емил Топузов, художничката Соня Деспотова, композиторът Кирил Дончев. Тоест на практика голяма част от бюджета на филма всъщност е похарчен в България, макар да е осигурен от продуцентската фирма на Мишел. „Не искам да ми хвалят филма. Нека да ми казват: „На мен филмът не ми харесва”, това го разбирам и приемам. Но да ми говорят повече за Берлускони или че наградата е незаслужена – това няма да търпя... Когато една награда е дадена от Министерството на културата, не може да е измислена. Освен ако някой не си е сложил перука, да дойде и да каже: ето, аз съм министър на културата, пък той да не е. Защо да се оспорва точно нашата награда, и то в собствената ни страна? Никога няма да го разбера. РАИ 1 купиха пълните права за излъчването на филма за 1 милион евро. Дали щяха да ги дадат, ако филмът беше слаб? Мисля, че правя само хубави неща за България, защо е тази злоба. Чувам, че говорят, че не съм се разплатила с някакви хора. Знаете ли какви фактури ми пристигнаха след края на снимките? Имаме договор, да кажем, за 40 хиляди лева, а пристигат фактури за 80 хиляди. Някакви цени се били качили. Усетиха, че има пари. Подготвям нов проект, искам да снимам в България. Защо да ходя да давам пари на Румъния или Сърбия, сърцето ще ме заболи. Сега ще видя как ще мине премиерата в София и после ще мисля. Само българите могат да ме изгонят от България. Не ме гонете!”

Романтиката
на
самурая

„Аз живея живот на самурай - подхвърли Мишел по повод на скандалите около нея. - Сутрин ставам, излъсквам меча и тръгвам, здраво го стискам, за да се пазя от всички страни.” В същото време нейната продуцентска компания носи романтично име.


Мишел, защо нарече фирмата си „Романтика ентъртейнмънт”? Романтична ли си? Да, откакто се помня, си мечтая за идеалната, страстната любов, в която аз ще съм Единствената и Той няма да забелязва никоя друга. Идваха принцове, а принцове има всякакви, и казваха: ето ти castelo (замък). Обаче аз и така не искам. Искам да ми дадат свободата да си построя мой замък.
Трудно ли е да срещнеш мъж, който да ти даде свобода? Най-трудното. Всичките мъже, с които съм била, са ми давали всичко за три месеца, а после – хайде, вкъщи. Паоло, сегашният ми приятел, е единственият, който не само не ми забранява да работя, но и ми помага, подкрепя ме. Първият ми съпруг – италианецът, за когото се омъжих почти веднага като дойдох в Италия, – беше болно ревнив. Той искаше моментално да се откажа от работата си като модел, да остана вкъщи и да му родя деца. Звънеше на домашния телефон през половин час и ако не вдигна, до пет минути пристигаше. Спомням си, че бягах по стълбите, за да вдигна слушалката. Купи ми първото в Италия BMW 318, но какво от това. Можех да ходя с него само до супермаркета. Не ми разрешаваше да ходя на тенис, защото инструкторът е мъж. Аз не си мълчах и затова ме биеше. Взе ми паспорта и когато го заплаших, че ще се оплача, каза: „На кого според теб ще повярват – на един успял предприемач или на някаква българка, дошла преди по-малко от година в Италия.” Направих два опита за самоубийство, докато бях с него. После обаче го напуснах и се разведохме. Обаче си мислех тогава колко съм безпомощна. Дали ако имах баща, един мъж щеше да си позволи да се държи така с мен.
Какво се случи с баща ти? Поддържате ли някаква връзка? Поддържахме до 2007 година. Дори ги каних тук, идваха ми на гости – той с втората си жена и дъщеря им. Отрупах ги и тях с подаръци. В един момент Джузепе ми каза: „Виж, не е нормално да приемаш всичко това, без да си дал нищо.” Обаче на мен ми беше кеф да им доставям удоволствие. Докато веднъж баща ми се обади, че много иска да дойде в Италия, за да ме прегърне. Казах му, че имам много работа, а той настоя. Тогава изведнъж избухна всичко, което бях насъбирала през годините. „Къде беше ти, когато ядях мухлясъл хляб и нямах пари за лекарства? Къде беше, когато пусках газта? Къде беше, когато исках да избягам от майка ми? Тогава каза да се връщам, защото имаш ново семейство и за мен няма място там. Как можа да не ми се обадиш за един-единствен рожден ден! Ти си прав, аз вече не съм част от твоето семейство. Сега е много лесно да ме обичаш!” Казах му всичко това и му затворих телефона веднъж завинаги. Приключих и с него. Разбрах, че през цялото време, през което съм плакала за него, той вече е бил мъртъв за мен. Напразно съм плакала.
Мислиш ли, че тези отношения се отразяват и на връзките ти с мъжете? Естествено, аз се хванах, че във всеки мъж търся бащата, защото той ми е липсвал винаги. А искам да изживея истинска страстна любов, равностойна. Никога не съм се чувствала истински обичана от някого освен от Джузепе. Спомням си, че когато бях тръгнала да се женя за американеца от Форт Лодърдейл и казах на Лайънъл Ричи за намеренията си, той ме попита: „А ти обичаш ли го?” Тогава осъзнах, че до този момент никой никога не ме е питал за някого от мъжете, с които съм била, дали го обичам. Питаха само колко пари има.
В Америка най-големият бизнес е да сключиш добър брак. Пък тя, любовта, ще си дойде с времето. Аз винаги съм мислила, че трябва да си влюбена, за да се омъжиш. Въпреки това усещам, че в един момент други неща стават по-важни. Ето, на 1 октомври 2011 г. ще навърша 40 и ми минава през ума, че може би е по-важно да създам семейство, да имам деца. Но първо трябва да сляза от едната въртележка и да реша дали и кога да се кача на другата – тази на семейството, децата. Тя също не е лесна.
Мислиш ли за семейство с Паоло? Разкажи за него. Не знам, засега си живеем като любовници и се виждаме през уикендите. Той е с 30 години по-възрастен от мен, на 72 е. Текстилен магнат, все още женен, но се развежда от години. Живее във Флоренция, където е пълна скука. Беше отписал живота, когато се запознахме. Аз го спасих.

Мишел говори с чувство за хумор и лека ирония за Паоло. Двамата се запознали преди три години в Кан. По средата на тежкарски купон с ужасна храна Мишел и нейна приятелка решават да отскочат до „Чиприани”, за да хапнат нещо истински вкусно. Влизат с вечерните си рокли в ресторанта, където има и хора по джинси, поръчват си печено пиле и вино и се нахвърлят върху пилето с голи ръце. Само след половин час до тях застава Паоло Бини, представя се и ги кани на своята маса, където поръчват още печено пиле и вино. Няколко дни след тази знаменателна вечер в „Чиприани” Паоло кани Мишел на вечеря и през цялото време тя му говори само и единствено за филма „Сбогом, мамо”, който се готви да снима. Паоло й заявява, че за първи път вижда толкова красива жена, която е толкова обсебена от работата и плановете си. А после започва една дълга телефонна свалка. Той й се обажда всеки ден. Тя търси локации, организира кастинги, пътува непрекъснато между Италия и България, той я кани на яхтата си, на срещи. Мишел твърди, че го е размотавала доста време до момента, в който останала по-дълго в България за последни приготовления преди снимките на филма. Един ден той й се обажда. От софийския „Шератон”. Вечерят заедно, на другия ден той се чуди какво да прави, защото тя си има работа. Вечерта, вече напълно омаломощен, Паоло й казва: „Виж какво, Мишел, аз имам още десетина години като мъж. Подари ми ги тези години.” Мишел най-после склонява: „Добре, хайде да си лягаме, че вече започваш да говориш глупости!” Истината е, че сеньор Бини е чаровен, изключително добре поддържан мъж и трудно можеш да му дадеш повече от 55 години. „Чакам пръстен – казва тя. – Докато ме преследваше, той се кълнеше, че ей сега ще се разведе. Вече три години го чакам.” Мишел на шега нарича текстилния магнат Паолото, типично по бургаски. „Паолото винаги е искал да има гадже известна актриса и ето сега мечтата му се осъществи. Благодарение на мен влезе в интернет. Като напишеш името му, се появяват наши общи снимки от Венеция.”

Честно казано, в самото начало на интервюто Мишел ни подразни с подхвърленото изречение - ей така, както си е облечена за снимките в собствената си тюркоазеносиня рокля с ресни от последната колекция на Versace, - че й е писнало от петзвездни хотели и яхти. „Омръзна ми да ходим едни и същи хора на едни и същи места и още на втория ден да започваме да се оплакваме колко е лоша храната и колко е скапано обслужването в тези петзвездни хотели. И после пак да се срещаме в тях, защото все пак са най-добрите. Искам да стъпвам боса по тревата.” Изявлението й прозвуча като поза, нещо в стил „богатите също плачат”. После разбрахме, че тя обича да иронизира и да се самоиронизира и дърдоренето за яхти, хотели, домпериньони, милионери, версачета и чантички прада сигурно някога, много отдавна, наистина е било част от личната й легенда, но сега в него влага ирония. Лесно обаче, много лесно, особено ако се срещнете за един час разговор, можеш да решиш, че тя е само това и нищо друго. Сигурно и заради онзи специфичен за повечето бургазлии говор, който тя е запазила старателно – просто това си е нейният български.

Както и да се опитваме да я дефинираме, Мишел има едно неоспоримо качество - тя е топла и истинска жена. Която като всяка жена по света чака чудото на любовта.

Miracle of Love... „Колко мъка се опитваш да скриеш?... Чудото на любовта ще премахне всяка твоя болка... Чудото на любовта ще дойде пак при теб” – пее Ани Ленъкс, а Мишел знае текста наизуст. Защото това е текстът на нейния живот, отива й. Рим също й отива. Сякаш й е писано да живее в този град. С неговата пищност и претенция, с неговата неочаквана интимност и топлина, с неговия размах за велики дела и с неговото внимание към детайла. И все пак тя си остава българка. Чужда сред свои, своя сред чужди. Тя просто живее своя живот.



едно интервю на Ирина Иванова и Милена Попова








_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Май 20, 2011 9:50 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Силвия Кристел


Звездният миг на Силвия Кристел и нейната най-известна роля е във френския филм “Емануела”. Той се появява по кината през 1974 и 9 години не слиза от екран на Шан-з-елизе. Следват 8 продължения. Обявен за най-касовия европейски филм и досега, той не само донася на Кристел огромна слава, но я превръща в символ на Франция, подобен на Айфеловата кула и Триумфалната арка. А Силвия впрочем е холандка. Само в 5 от общо 48 филма с нейно участие тя не се съблича. И тези филми нямат успех. В живота си Кристел е опитала какво ли не - световната известност и забравата, огромното богатство и загубата му заради развод и зависимост от наркотици, мъжкото обожание и мъжкото предателство. Пътувала къде ли не, имала стотици любовници, сред които, твърдят, били френският президент Жискар Д’Eстен и Уорън Бийти, направил за нея огромно признание: “Ако трябва да опиша Кристел, единственото сравнение, което ми хрумва, е, че тя е Уорън Бийти в пола!” Свързват я и с Жерар Депардийо, Жан Луи Трентинян, Роже Вадим, Мишел Пиколи. Силвия е минала и през ада на болестта рак и оцеляла. Винаги ми е била много интересна. Питах се как изглежда на живо сега, на 58. Очаквах след крайностите, които е преживяла, и след всичко, което е раздала от себе си, да бъде изхабена и цинична. А тя, каквато я видях на пресконференцията на София Филм Фест и по време на интервюто ни, се оказа елегантна и мъдра жена. Стори ми се омиротворена и нежна, без капка тестостерон и с много финес. И още красива.
Актрисата и бивша Мис Европа беше у нас, за да представи своята първа роля след почти десетгодишно отсъствие - в хърватския филм “Два слънчеви дни” на режисьора Огньен Свилич.

Г-жо Кристел, защо приехте да участвате във филма “Два слънчеви дни” и каква е вашата роля в него?
Историята ми стана интересна, защото става въпрос за човешки взаимоотношения. Разказва се за двойка, в която се е появило отчуждение. Те заминават за Хърватия, за да опитат да помирят различията си и да се срещнат емоционално отново. И като част от група туристи се загубват в планината. Моята героиня е извън тази двойка, тя е странна жена, членува в секта и съпругът й е болен от Алцхаймер. След като Огньен успя да намери пари, аз се оказах в Хърватия, като оставих за малко две любими неща- театъра, в който играя, и рисуването.
Знаете ли, че днес в България е ден за прошка? (Интервюто ни се случва на Сирни Заговезни.) По традиция българите се обаждаме на най-близките си или се събираме с тях, за да ги помолим да ни простят всички волно или неволно допуснати грешки. Има ли хора във вашия живот, които бихте искали да ви простят нещо?
(Замисля се.) Да. Най-важно за мен е да ми прости синът ми - за това, че не можех да бъда с него, когато беше малък. Тогава имах златния шанс да работя много и мислех, че ще е най-добре той да бъде отгледан от майка ми и сестра ми. Виждах го всеки ден, докато навърши 6 годинки. И после, когато трябваше да ходи на училище, го оставих в Холандия, а аз заминах в Лос Анджелис. Виждахме се всяка ваканция, но мисля, че сърцето му беше разбито. Още си спомням как ме питаше: “Мамо, защо не ме вземаш с теб?” Беше тежко да му обясня. Сега вече е на 36 и ме разбира. И имаме добра връзка.
С какво се занимава той?
Преди години опита да играе в Белгия някои малки роли и имаше възможност да пробие като актьор. Бяха му предложили да играе Исус, защото е рус и има дълга коса, но той заяви: “Не искам да ме разпъват непрекъснато, да се явявам на кастинги, да получавам откази и отхвърляния. Оставям го на теб!” И се отказа. Артур няма страст към актьорството като мен. Предпочете да остане в Утрехт, родния ми град, със сестра ми Мариане. Те са много близки. Мариане има кофишоп и синът ми работи за нея вече 17 години. Много е стабилен и отговорен. И сега даже кара шофьорски курсове. Има си приятелка. Мечтая си да ме направят баба, но засега той не иска да има наследници.
Има ли нещо важно, което искате той да знае за жените или за начина, по който е добре мъжете да се отнасят към нас?
Баща му Хюго Клаус беше белгийски писател. И бих казала, че в Белгия са по-софистицирани, по-мили към жените - помагат ви със стола, за да седнете, ако сте жена, умеят да оказват внимание. Докато холандците са доста директни и груби. Не знам дали е наследено. Никой не е казвал на Артур как да се държи, но той го умее. Мисля, че е стара душа. Великолепен е, оправен... май говоря като негова майка. Но в трудните моменти в живота ми той беше до мен, за да ме подкрепи.
Имате предвид по време на болестта ви ли?
Да. Ракът на гърлото, който ми откриха на 47 години, беше сериозно изпитание. В тези 7 седмици, в които минах през химиотерапия, а след време се появиха метастази в черния дроб и претърпях операция... Тогава синът ми ме подкрепяше много. След тези препятствия се научих да ценя живота си и да се грижа за него. Описах в книга кариерата си, любовите си, историята си. Спрях да пуша, да пия, да ходя по партита, започнах да се занимавам със спорт. И ето до 2011 – вече имам 8 години подарено време.
Това ли е най-важният ви урок?
Може би. Въпреки че има още много – например, че хората не са такива, каквито изглеждат, и че бракът не е за мен. Първият ми брак продължи 5 месеца, вторият – 5 години. Вторият ми мъж ми струваше около 2 милиона долара и наркозависимост. Нужни ми бяха 6 години да спра кокаина. А милионите все още ги плащам. Бях млада и смешно доверчива, а той - толкова чаровен. Измамниците са много чаровни, да знаете! Трябва да си чаровен, за да спечелиш доверие и да измамиш хората. Но човек не може да бъде подготвен за всичко в живота, преди да го преживее.
Защо си направихте операция за стерилизация, след като родихте сина си?
Защото се оказа, че трябва майка ми и сестра ми Мариане да ми гледат бебето. Ако имах свестен брак или стабилни доходи, никога не бих взела подобно решение, но тогава кариерата ми беше много важна. Трябваше да се грижа за семейството си финансово. Бях много свободолюбива и не можех да допусна мъж да ми казва какво да правя. Заедно със сестра ми решихме - аз имам син, а тя – дъщеря, значи изпълнили сме дълга си към човечеството. Когато се случи, си помислих, че може би е било малко прибързано решение. (Смее се.) Не постъпих много интелигентно тогава.
Имали сте връзки с интересни мъже. Какво ви харесва сега в мъжете? Промени ли се гледната ви точка?
Сега, на 58, ми е необходима топлина. Моят приятел е и отличен танцьор. Много се смеем заедно и се наслаждаваме на живота много повече, когато сме заедно.
Разкажете ми за него!
Много е мил. Казва се Петър. Живее на лодка, с която прави разходки за туристи. Много е романтично. Заедно сме от 2 години и 3 месеца. А из София се разходихме вчера, прекарваме и много време в хотелската стая.
Имате ли същото желание за секс сега?
Дааа. Може за мъжете да се променя, но за жените не, дори след менопаузата. Когато отминат симптомите й, отново се връща желанието. Е, не е като да е задължително да го правите всяка събота. Нещата стават по-спокойни.
Коя е най-голямата ви любов, без да имаме предвид сегашния ви приятел, разбира се? С кого се чувствахте най-щастлива?
Със сигурност не е мъж този, който ме е направил най-щастлива. Жена е – казва се Илейн Рич. Тя е личният ми мениджър в Лос Анджелис. Тя беше като майка за мен. И в моята кариера, и в моя живот тя беше най-важният човек. Тя ме направи най-щастлива. Ако трябва да бъде мъж... бих избрала бащата на детето си – Хуго. Той беше 27 години по-голям от мен, но много атлетичен, тренираше карате всеки ден. Изглеждаше супер. Много ме обичаше.
С какъв парфюм сте сега? И кой мъжки парфюм харесвате най-много?
Аз съм с Chanel 5, а за мъжете най-много харесвам Roma на Laura Biaggioti.

за Ален Делон

Делон беше мъжът, с когото винаги съм мечтала да имам еротична сцена и да играем заедно във филм. Но опитът ми с него в „Летище Конкорд“ беше ужасен. В сценария имаше сцена, в която трябваше да падне на колене пред мен. Той играеше пилот, а аз – стюардеса и негова годеница. Делон абсолютно отказа да падне на колене пред „някаква актриса“. Даже предложих аз да коленича, за да си свършим работата и да си ходим. В крайна сметка режисьорът успя да го убеди, че това ще бъде много добре за неговия имидж, и Делон се съгласи. Една дума не обменихме. Стори ми се много хладен, дистанциран. Няма никаква топлина у него. Може би беше така, защото трябваше да снимаме на английски и той учеше езика много сериозно. Но ако ме попитате дали бих снимала друг филм с Ален Делон, съм категорична: “Не! Никога!".





едно интервю на Лилия Стамболова












_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Май 20, 2011 10:22 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Мариус Куркински


След като гледах „Балкански синдром“, нямах нужда от нищо – нито от храна, нито от вода, нито от сън. Това е... Театър! Удря те в стомаха, в сърцето, в слабините, в мозъка. Театър!


Мариус Куркински приключи 2010-а с три поставени и аплодирани спектакъла - „Отворена брачна двойка“, моноспектакъла „Български разкази“ и „Балкански синдром“. Така че той непрекъснато имаше ту репетиции, ту премиери и не му беше много до интервюта.
За снимките го вземаме от жилището му, намиращо се до Орлов мост. Мълчалив е в началото. Очите му са зачервени (обаче толкова хубави, толкова силни!). Предишната вечер е имал представление. Не му се снима много-много. Добре че с Калин Руйчев се познават – работили са заедно много пъти. Държи да няма външни хора на снимките. „Знам ли, може да тръгнат да ме замерят с домати! По-добре само екипът.“ Не успяхме да затворим Farenah Concept само за нашите снимки, но разбира се, никой не го замеря с домати. Подробно ме разпита как точно ще бъде облечен, много подробно. Затова след края на снимките вече имах въпрос.
[b]Толкова ли е специално отношението ти към дрехите?

В живота нямам никакво специално отношение към тях, виждаш. Въобще не ме интересуват, може би по-късно ще се появи някаква такава суета. Но за сцената... Това е различно. Аз съм измислял сам костюмите за някои от спектаклите ми. Много е интересно, особено когато има епоха, голямо ровене пада.
В „Балкански синдром” има една сцена, когато простакът излиза и започва да вика: „Кви са тия вълци?! Аз за това ли съм дал 3 лв. Да гледам вълци!“ И се появява Музата на театъра, докосва го и търпеливо му обяснява: „Това не са вълци! Има подтекст, не знаеш ли какво е подтекст? Не сте ли го учили в училище?“ И той сякаш за частица от секундата се заразява и започва да повтаря: „Театър! Театър!“
Тази промяна е голямата цел. Тази сцена в „Балкански синдром“ ми е една от любимите. Как човекът с един друг тип мислене, да го наречем по-ограничено, в един момент може да прогледне, да разбере, че светът би могъл да бъде и друг, че към него може да има и друга гледна точка. Задачата на театъра е да накара едни хора да слушат. Това е много. Ние себе си не слушаме, какво остава за този до нас. А за мен това е същността на човешката природа – да умееш да се вслушваш. Да седиш два часа в един салон и да приемаш чужда идея е висша форма на толерантност.
А възможно ли е наистина театърът да промени някого?
Да, бил съм свидетел, най-вече с актьори, как работата върху дадена роля ги променя. Ако работиш върху дадена роля и тя не оставя следа в душата ти – значи не си добър професионалист. Ако не те кара да се промениш, поне да те накара да почувстваш копнеж за промяна... Аз със себе си имам такъв проблем. Бих искал да си живея на сцената и да не я напускам никога, там да си съществувам. Не съм хубав човек извън нея. Не се харесвам. Извън сцената не правя достатъчно добри неща, не помагам достатъчно... С близките си би трябвало да съм в по-достойни отношения.
Това, което казваш, не е ли маска?
Наистина го мисля във всеки случай. Ние имаме нужда от маските си. Ако човек тръгне сред хората с истинското си лице и същност, това ще бъде много непочтено към останалите. Те не бива да виждат един пореден ужас. Защото във всеки човек има тъмна страна, отвратителна. И ако ние занимаваме хората с тази ни страна ей така, без да му мислим, това е варварство. Варварите са се държали така, те не са скривали дивотията си. Трябва да спестяваш себе си на хората.
Има ли човек, на когото не спестяваш себе си?
Да, имам 1-2-ма близки приятели, които са ме виждали в най-открито състояние и които ми помогнаха много във важни моменти.
А родителите ти?
Те са много хубави хора. Не съм усетил какво е това да бъдеш възпитаван или обичан. Те дори не са ми показвали, че са ме обичали. А съм бил обичан много. Това е най-висшата форма – да се чувстваш обичан, без някой да ти го казва, натрапва или да иска ответ. Вече ми остана само баща ми... жив, тоест на този свят. Но моите родители... Те са представители на обикновения човек в България. На човека на света, ако мога така да кажа. На онези хора, които живеят, без да се изтъкват, и така нататък. Двамата се обичаха много, до дълбока старост.
Защо първо каза „жив“, а после се поправи „на този свят“?
Защото усещам и майка ми като жива, хората не умират така за близките си. Тя е в мен и навсякъде, във всяка моя мисъл, във всичко, което правя.
Сънуваш ли я?
Не искам да занимавам хората със сънищата си. Като млад сънувах повече, сега – по-малко. Това са човешки неща, донагласявания... забутани мисли из мозъка, илюзорни... Може би има сънища, които са съдбовни и пратени от отвъдното, но са рядкост и са събития от друг тип.
Има ли човек или ситуация, които са те изненадали напоследък?
Нищо освен някои неща в мен. Трябваше повече да се науча на добър, скромен, хубав живот. В театъра всичко е чудесно. Може би това е някакъв дар за мен, не знам с какво съм го заслужил, там всичко се реже като с нож – като вляза в театъра и затворя вратата зад себе си, а цивилизацията остане отвън. Там съм аз, това е моята душа.
Казваш, че трябва да се научиш да бъдеш сам в живота.
Да, да не изисквам непрекъснато да имам причина за щастие. На сцената го имам в най-пълна степен. Не искам да звучи егоистично, но най-добрата и най-точната среща с мен може да се случи в театъра, на сценичното пространство. Заради това живея.
Май доста се ужаси от първоначалната идея да те снимаме в заведение?
Да, аз по принцип се ужасявам от мига, в който хора, дошли в заведение – да хапнат, да се видят, да си говорят... И изведнъж влиза пак Мариус Куркински да се прави на интересен, с някакви хора около него да го снимат, да го гримират... Не знам, това е досадно за другите.
Реших, че не обичаш заведения.
Не, не, обичам. Ходя. В последните години ходя много. Не се храня в къщи, предпочитам да съм с хора. Сега май малко ми омръзна и ще поспра. Обичам да ходя. С актьори. След спектакъл, след репетиции. Не може да не се седне някъде и да не се продължи да се говори за театър, за репетициите, за това, което предстои. Говорим си с реплики от спектакъла. А след моноспектакъла трябва задължително да отида някъде, не мога да остана сам - заради адреналина. Мечтата ми е да мога, но засега все още не мога. Един ден... Много съм щастлив, че направих този моноспектакъл „Български разкази“ – по народни приказки, автентични разкази и по разказа на Ангел Каралийчев „Росенският каменен мост“. Много съм радостен, че отново съм на сцена след година и повече отклонение поради лични причини. Надявам се повече това да не ми се случи. През май поставих камерния спектакъл „Отворена брачна двойка“ в Театър 199 с Рени Врангова и Веселин Анчев. През октомври излязоха и „Балкански синдром“ в Малък градски театър, и моноспектакълът „Български разкази“, който е копродукция между Пловдивския театър и продуцентска къща „Артишок“. И за трите спектакъла няма билети. Различни видове театър, много добра година за мен като професионалист. Защото в личен план бе почти пагубна – и заради смъртта на майка ми, и не само, но не искам да говоря за това.
Как празнуваш?
Бурно и шумно, с приятели. Обичам да се смея, да се забавляваме. Измисляме си ситуации, в които можем да изкараме цяла нощ. Не обичам да пътувам, не обичам да си планирам почивката. Къде ще бъда на Нова година обикновенно решавам на 31 декември към шест и половина вечерта. Все някъде има някакви хора, които са се събрали. Абе не обичам тези приоритети на съвременното общество – да си планирам лятото, да имам някаква „дестинация“... Всичко това ме отвращава. Аз пътувам вътрешно. Не обичам да ходя в чужбина, не ми се ходи. Не искам да виждам забележителностите на света. Искам някой да ми разказва за тях. Бих разбрал по-добре дадено място от разказа на човек, който ми е приятел, чийто живот познавам. И така, съотнасяйки онова, което знам за този човек, с онова, което той ми разказва за мястото, ще разбера всичко по-добре... Като се замисля, може би имам желание да отида единствено на Северния полюс. Това ще е нещо много различно – Северният полюс. За няколко секунди, да видя в какво състояние изпада човешкият организъм при тези условия.
Как мислиш, знакови ли са ужасните неща, които се случиха с Христо Мутафчиев, смъртта на Андрей Баташов?
Случва се това, което Бог е рекъл. Сигнал е, че хората на театъра са подложени на стрес. Ти трябва да отдадеш всичко от себе си на сцената, а в живота не получаваш нищо. Само хаос. В „Балкански синдром“ нарочно реших да работя с младите актьори от трупата на Малък градски театър, макар че възрастово те не отговарят на героите на Станислав Стратиев. Те са децата, родени по времето, когато са писани текстовете на Стратиев. И си мисля как сега това поколение преждевременно се състари от ужаса на този наш преход. Това поколение беше ощетено. Говоря за обикновените хора, те трябваше да бъдат много силни, за да оцелеят през прехода. Това никой никога няма право да забравя.
Има ли нов текст, който те вълнува?
В момента имам три спектакъла и съм много щастлив, че сред тях имам и жив моноспектакъл. За мен моноспектакълът е като дом, в който да се прибирам, иначе съм бездомник. Търся история за кино. Най-щастлив се чувствам, когато работя с актьори и непосредствено в момента, когато свърши моноспектакълът. Умирам за актьорите. Да се срещаме, да говорим. Да излизаме извън театъра и извън театъра да продължава да бъде театър, да не е това общество, тази цивилизация.
Какво става, когато излезеш от кожата си?
Тогава не избухвам и не тръгвам към другите и към света, а потъвам в най-страшното от себе си. Виждам, осъзнавам най-лошите си качества.
Много говориш за лошите си качества.
Не знам, може би има прекрасни хора, които са само добри. Но е нормално човек да мисли за греховете и злото, което носи. Мен лично ме спасяват само театърът и вярата ми. Вярата в Бог. Аз съм вярващ, нищо, че не ми личи. Искам да убедя всички, че има надежда.[/b]


едно интервю на Ирина Иванова




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Сря Май 25, 2011 10:58 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Йоана Буковска


В кариерата на актрисата Йоана Буковска има като че ли затишие – след взривното си нахлуване в киното със сериала „Дунав мост“ тя сякаш се „позагуби“ в спокойните води на театъра. Последно зрителите я видяха в „Моето мъничко нищо“, „Шивачки“, „Братът на охлюва“, „Малки разговори“, ако става въпрос за кино, където тя се подвизава от 20 години, направо да не повярваш! Но винаги може да й се радват на сцената на Театъра на армията или на Театър 199. Там по никакъв начин не пролича, че Йоана преживява критичен период в личния си живот, съвпадащ с навършването на 33 години. Най-хубавото в него е връзката й с мъж, с когото твърдо и категорично иска да създаде семейство и да има деца, но все още не го е представяла официално. За него, за майка си, за учителите си Андрей Баташов и Коко Азарян, за Чочо, когото ако не беше срещнала, нямаше да знае какво иска, Йоана говори пред EVA.


Ти определи като съдбовна своята 33-годишнина не само заради смъртта на майка си, Йоана...
Моето изпитание, наречено 33 години, беше свързано с раздялата с четирима души в рамките на година – започна с дядо ми Йосиф през ноември 2009-а, после Коко Азарян, моят учител, основният виновник за това да съм в театъра и да съм актриса, след това мама и накрая Андрей Баташов. По някакъв начин това са хората, които са ме формирали като човек и като професионалист. И вече ги няма. Това е един от най-болезнените начини да пораснеш - да останеш сам и да се справяш сам.
Драмата в личен план попречи ли по някакъв начин на работата ти в театъра?
В момента, когато мама си отиде, имах един много тежък период – трябваше да извадя до 40-те й дни премиера на „Главанаци“ в Перник. Най-ужасният репетиционен период в живота ми беше, макар и с прекрасни колеги. За първи път правех нещо, защото съм подписала договор, а не защото се наслаждавам на работата си. Но това, което ме изненада, е, че ми изчезна тотално сценичната треска. Нямам такава. Просто тази несигурност изчезна тотално. Не знам дали защото мама беше нонстоп до мен, или защото беше най-големият ми съдник и максималист, който изискваше от мен. Нейната липса ме направи много по-взискателна, но и много по-сигурна в себе си.
Каза ли ти нещо майка ти на прощаване?
Мама винаги е била изключително изискваща и към себе си, и към най-близките си, и към живота. Винаги е гледала с горчивина в миналото, с големи надежди в бъдещето, но никога сякаш в настоящето. Не е оценявала настоящия момент. На това се научихме през тази една година взаимно – важно е какво се случва тук и сега. Много исках тя да се оправи, за да сбъдна мечтата й да види Париж. Бях й обещала, че само да се закрепи достатъчно и да може да яде нещо, което мога да намеря навсякъде, я грабвам и – няма значение, 3-5 дни, за колкото ми стигнат парите – в Париж. Това според мен беше достатъчен стимул да не се отказва. Но тя оцени настоящето и започна да говори как не се страхува да умре. Защото не е подозирала колко я обичаме и как си отива сред много любов, щастлива. Най-често казваното всеки ден беше „обичам те“. Молеше ме да я пусна да си тръгне. Аз отвръщах: не мога, мамо, аз съм само на 33, не си видяла най-хубавите неща – сватбата ми, внуците си. Как да те пусна! Тогава тя каза, че вече не се страхува за мен, че съм много силна и самостоятелна, и някак си ме предаде на Иван.
Как те предаде?
Тя беше много обидена, че той ми предложи да се сгодим на по-миналия 14 февруари и ми подари пръстен, без да я попита. Дали ме дава... Имаше една измислена война между тях двамата. Странно, че всички кризи тя получаваше, когато не бях в София, а по турнета. И при едно изпадане в кома Иван беше този до нея. Може би през онези четири часа, когато беше почти излязла от комата, но не беше контактна, онези четири часа, в които той от купичката до устата й е давал вода с марля, тя разбра защо този човек е специален и защо е този, за когото винаги съм мечтала. Тя оцени, че той, освен брат ми Янислав, има такава нежност и грижа в ръцете си. И когато мама поиска по Гергьовден да докарам баба да се простят, Иван, на когото това не му е много привично, направи нещо специално заради нея и за да успокои моята чувствителност и връзка с мама, ме поиска официално пред всички. Тъпо, че беше в болницата, но така се случи. Поиска ръката ми в болница... Мама се разплака и каза, че ме дава, защото не ме била виждала толкова щастлива и спокойна с човек до себе си във всичките ми връзки досега. Закле го никога да не ми пречи да бъда актриса, защото това е моето призвание.
Сега какво, когато вече си дадена, как се усещаш?
Е, как, щастлива съм. Подцених феномена фейсбук и се ядосах сама на себе си, че промених статута си. Защото реално сега на 14 февруари направихме една година на нашия годеж. Това не е новина, но има нещо доста нездравословно във вдигналия се шум...
Дай да ти видя годежния пръстен!
Ето го. Една жена ми каза, че точно такова прегръщане на камъка било символ на вричането. Иван също не го е знаел, просто взел един мой пръстен за мярка и ходил по златарските ателиета. Точно този му е харесал. Знае, че ми допадат изчистени форми и бижута като точки. Е, това нося – първия си пръстен, който си купих сама за абитуриентския бал, този е от мама за по-миналата Коледа и годежния от Иван. Всичко ми се случи както наистина съм го мечтала и както понякога съм визуализирала, по най-приказния възможен начин. Иван не е от моята сфера, но достатъчно вътрешно свободен, освободен и артистичен, забавен. Спечели ме, като ми пишеше приказки и ми оставяше писма и есемеси преди представленията. Едно от първите неща, които направи, бе да ми напише писмо на хартия с химикал, с грешки, със задрасквания... Това ме върна в друга ера, кой пише сега такива писма? Стана наша традиция – пишем си цели приказки по повод и без повод.
Казваш традиция, колко време сте заедно?
Запознахме се на Нова година преди две години, месец по-късно станахме гаджета.
Наложи ли се заради връзката си с Иван да променяш общуването си, да сменяш средата, в която се движиш?
Моите приятели и колеги го гледат странно и изпитателно. Неговите към мен са същите. Може би на неговите им е било по-трудно да преглътнат „марката“ Буковска, не знам. Трябваше ни обаче точно по една сбирка или виждане с истинските ни приятели, за да разберат, че сме от една кръвна група, и да ни приемат. Даже моите най-близки и добри приятелки казаха: внимавай много, такъв човек досега до тебе не е заставал. Те го оцениха много преди аз да допусна, че той ще стане толкова важен и единствен за мен. И мисля, че всеки ден той ме спечелва все повече, кара ме да го обиквам още малко, не знаех, че е възможно да се случва. С него нещата се случват постъпателно и дълбоко, а не взривно и изпепеляващо.
Работите различни неща, в различни сфери, колко време ви остава да сте физически един до друг?
На мен продължава да не ми е достатъчно времето с него. Макар че от две години живеем заедно, той работи по 11-13 часа на ден, пътува в чужбина, тъй като управлява едни европейски проекти. Аз чакам като дете ваканциите ни, тогава сме нонстоп заедно и не можем да се наситим един на друг. Откриваме се непрекъснато, той ми откри истинския смисъл на думата партньор. Не зная дали щях да съм в нормално психическо състояние след всичко случило се, ако не беше Иван. Мисля, че по-скоро не бих се справила. Господ е добър, защото ми го прати в навечерието на всички тези ужасни събития. Шест месеца след като се запознахме, диагностицираха рака на мама. Той дойде с мен да погребем дядо. Продължава да е до мен и да намира най-правилните решения и думи.
Как те прие семейството му? Връзката ти с Чочо родителите ви не одобряваха.
Близките на Иван от първия момент, в който ме видяха, ме прегърнаха и започнаха да се грижат за мен, а и за мама, когато не можех да смогна. Изведнъж едни хора, само защото аз съм част от Иван, ме поеха, загрижиха се. Един такъв дух на семейство знам, че ще възпита едно страхотно наше семейство. Никога не съм се чувствала по-сигурна да имам деца, отколкото с Иван. Той е моето мъжко Аз. Във всичко. Като усещане за живота, за приятелите, за времето, в което живеем.
Кога ще се жените?
Мислим да е през лятото. И двамата мечтаем за лятна вечерна сватба, за ново начало, миналата година не беше за това.
Планирате ли деца, знам, че ти беше твърде резервирана заради кариерата си?
Това е най-голямото ни желание в момента. Кариерата винаги е била важна за мен, но не виждам ново стъпало, на което да се кача и да продължа да се развивам като актриса. Липсва ми киното. Сигурна съм обаче, че в момента, в който забременея, ще дойдат предложения. Но майната му!
Йоана, като отвори приказка за хала на киното и театъра, подозираш ли, че със смъртта си Андрей Баташов, на когото си студентка и колежка, искаше да ни каже нещо важно?
Мисля, че цялото поколение на Андрей го опропасти времето, в което имаха нещастието да живеят. И Чочо е там, този набор 64-65, тръгна в едно, дойде друго, включи се трето... Ако Андрей е страдал от недооценка, Чочо беше един от оценените, проспериращите актьори. Но резултатът е един и същ. Единият нагоре, другият надолу, но точката на срещане е една и съща. Не успяха да се приспособят бързо. Още повече че са хора на изкуството. Андрей беше неординерен човек и актьор. Такива хора винаги са забележими, но са най-добрите потенциални жертви. Не могат да приемат посредствеността като знаме и трудно си намират мястото. Най-страшното за твореца е да те забравят, да спрат да говорят за теб. Да се правят, че те няма. Може би това е начинът, както казва Яворов, да убиеш не с брадва, а с игла. Почти невидимо.
За мен Андрей беше дълбоко неудовлетворен от недостигащата му обич, уважение, оценка, ти какво мислиш?
Когато видях колко много хора дойдоха на поклонението, си дадох сметка, че е бил обичан. Не от политиците, дето си правеха пиар за негова сметка, а от публиката. Но у нас всичко е някак куцо и половинчато. Наричат ни звезди, а не получаваме звезден статус и уважение. Излезеш ли от полезрението, веднага те заменят. И то с нещо пошло, с някаква дъвка от рода на „Биг Брадър”. Не може да поставяш в една категория хора като Андрей и такива от ББ, защото и те били известни. Е, на тази подмяна на стойностите няма как да издържиш дълго. Съжалявам, че Андрей не създаде дете, искаше го, това щеше да го спаси по някакъв начин. Ако имаше дете, щеше да намери сили да продължи.
Болно ли ти е, че и Чочо има проблеми с алкохола?
Много. Стреснах се, като видях снимката му от поклонението пред Андрей. Той сякаш вижда себе си в Андрей, вижда следващия. Казах ти, че това е проблем на тяхното поколение. Има нещо бъгнато, че са се родили точно по това време и всичко, което се случва оттам нататък. Дано това, което се случи на Баташов, да е стреснало достатъчно Чочо, за да спре наистина. Това са знаци, които никой не бива да пренебрегва.
Беляза ли по някакъв начин живота ти любовта ти с Чочо?
Ако мога да го изразя с едно изречение, то е, че ако не беше Чочо, нямаше да зная какво искам. И какво имам в лицето на Иван.
Между раздялата ти с Чочо и началото на сегашната ти връзка минаха 5 години, Йоана. Нямаше ли достоен за любовта ти човек толкова време?
Нищо истинско и стойностно не ми се случи в любовта, след като от онази, която смятах за голямата, остана само пепел. Знаеш ли, установих, че мъжете се боят от емоционално обвързване. Предпазливи са някак си. Имах приятел, който поиска да се разделим, уплашен от моята всеотдайност. Не можел да ми отговори със същото. С Иван не беше любов от пръв поглед, той се бори за нашата връзка, докато аз тичах между Хасково и София непрекъснато болна. С дребни, но истински човешки жестове ме спечели. После разбрах, че това е, когато си влюбен и истински обичащ. Не изхвърлянето и притискането, не показността, а грижата в най-милия й и прекрасен вид... Бавно и внимателно извървяхме всички малки стъпки към изграждане на общ живот. Иван ми даде отговор на въпроса защо човек не е ангел – нали знаеш, че всеки има само едно крило и като си намери половинката, двамата правят ангел. И могат да летят. Това ми е усещането за Иван. Непрекъснато му казвам, че никой не ме е виждал толкова много да плача и да сервирам само лоши неща освен него. Затова си мисля, че като минахме заедно през толкова много мъка, ще има много да се смеем занапред. Сигурно Иван е онази плувка, която ме държи на повърхността. Той ме кара да се видя отстрани. Благодарение на него откривам себе си в момента. И ме прави по-добър човек.
С какво освен с тази хубава връзка са свързани надеждите ти?
Продължавам да бъда инатливо оптимистична за бъдещето си. Сега имам проект с един луд за живота човек – Жорж Ганчев. Написал е доста добър сценарий на тема спасяването на българските евреи през войната. Покани ме за главната роля на Лили Паница. Едно 27-годишно момиче, което е работело като секретарка на Белев, отговарял за евреите и екстрадирането им. За нея почти не се знае в България, камо ли по света, а тя е жертвата спасител – умира на 29 години от вътрешен кръвоизлив след побоищата през 1944-а. Ако успеем да реализираме този проект...
Театърът не ти ли осигурява достатъчно емоции, та само за кино говориш?
Ами голямата ми страст е киното. От няколко години не съм снимала, но продължавам да получавам номинации и награди – миналата година за поддържаща женска роля в „Братът на охлюва“, по-миналата – за главна женска в Украйна за „Моето мъничко нищо“. А в театъра завършваме с Краси Спасов репетициите на „Както ви харесва“ на Шекспир, премиерата е в средата на април. Знаеш, че той направи „Много шум за нищо“, който се играе вече 13 години при пълен салон. Вътрешното ми усещане е, че се задава подобен хит.



едно интервю на Ваня Шекерова








_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Май 27, 2011 8:14 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Юлиян Константинов


Визитка: Юлиан Константинов има красив басов глас и блестяща оперна кариера на най-значимите сцени по света. Той е яростен привърженик на рока и блуса, брат на волейболната легенда Пламен Константинов и съпруг на Юлия Константинова, собственик на сайтовете view sofia, sofia street style и teen view sofia. Има двама сина, на 11 и на 4 г., енергия за трима и колекция китари - фендер и гибсън. Гледаме го по Нова телевизия, където е капитан на единия от отборите в играта „Аз обичам България“. Юлиан е висок е 1.94 м и не влиза, а връхлетява. Признава, че никога не е бил тихичко и добро момче. В играта „Аз обичам България“ е шумен, ексцентричен, ръкомахащ, репликира противника и се радва силно, когато спечели точка. Как ли човек като него реагира на коментарите в интернет, сред които има и доста солени?

Чели ли сте коментарите за „Аз обичам България“ в интернет?
Не ползвам компютър. Ако трябва нещо да видя, жена ми го показва. Със сигурност компютърът е по-тъп от човека - няма мозък. Като го питаш колко прави 4 по 4, събира 4 + 4 + 4+ 4. Да, прави го много бързо, но го изчислява всвки път, а аз го помня. Компютърът никога не може да бъде толкова умен, че да ме накара да стоя цял ден пред него.
Приличате ми на гневлив човек. Или така е по сценария на шоуто?
В училище не можех да изкарам 45 минути да стоя кротко. Трябваше да изляза и да направя нещо. Слава богу, че в шоуто имаме свобода. Естествено, сдържаме по-голяма част от емоциите си. И от думите си. Но играя ли, трябва да спечеля. Дори когато играя с децата си и се оставя да ме победят, нещо ме човърка отвътре.
В какво искате да победите?
Основното за мен сега е, че искам да правя нещата с много любов. Това е една от основните причини, поради които преди 4-5 г. си дадох сметка, че повече не искам да се занимавам с опера. Защото за 10 г. успях да пея по всички най-големи сцени, да изпея ролите, за които съм мечтал, да обиколя 5 континента. И в един момент трябваше да започна да повтарям всичко. От една страна, щеше да е по-лесно заради опита, инерцията. Щеше да е по-спокойно и да ми гарантира пълния хладилник за години напред. Доста хора мислят голямото изкуство за рутина. На мен обаче ми липсваше хъсът от първите години в софийската опера.
Харесва ли ви да сте в шоуто?
Освен класическа музика, за която се надявам, че ще ми се удаде възможност да правя, както искам, с удоволствие бих работил в телевизия или бих играл в театър. През годините съм имал доста покани от режисьори, които са работили с мен или са ме гледали в оперни постановки. Не съм приемал поради заетост.
Какво ви се играе?
С оглед на това, че винаги досега съм играл цар, нещо такова. Играе ми се главна роля.
И накрая да печелите.
Е, може и да умирам накрая, колко пъти съм умирал на сцената в операта… Много ми се занимава с моята китара и с моята група “Кокаин”.
В предаването играете заедно с т. нар. випове. Какви са впечатленията ви?
Отначало са малко сковани. Едни - от притеснение, че няма да отговорят правилно на някой елементарен въпрос. Други се питат: защо да участвам в това предаване, все пак съм достатъчно популярен. Ама хайде, поканиха ме, не мога да не отида. Хубавото е, че в последните кръгове всички са се запалили. Виждат, че не е толкова страшно да не отговорят на някой въпрос, защото нищо не звучи назидателно.
В кариерата си на оперен певец сте се срещали с истински ВИП персони. Спомняте ли си някоя интересна случка?
Имам една с Клаудио Абадо, големия диригент. Преди време от „Ферари“ му съобщили: където и да сте по света, нашата фирма ще ви осигурява кола. Спомням си, че бяхме в Залцбург и един приятел ме накара да попитам Клаудио защо не кара вече ферари. Като си с други коли, минаваш границата и никой не те бави, отговори. А с ферари – я да погледна шасито, номера на двигателя... Тогава от фирмата му предложили алфа ромео. И той сега кара алфа ромео.
Имаше интересен въпрос в шоуто – колко пъти на ден българинът мисли за секс. Вие казахте десетина-единайсет пъти. А се оказа, че е само веднъж.
Човек мисли за много неща. Ето аз непрекъснато мисля за музика. И за секс. Не знам, ако трябва колкото пъти си помисля, толкова пъти да правя, дали ще бъда жив след известно време. По същия начин, ако можех да свиря с такава сила на китара, каквато искам, сигурно щях да оглушея. Блазе на тия, които могат да не мислят за нищо. Или да мислят за нещо бавно.
Няма да питам дали практикувате йога...
Трябва да питам как един йога човек ще трябва да хвърчи като ненормален, да храни 2-3 деца, да пазарува, да плаща парно, ток и после да отиде на йога и да обяснява, че трябва да се изключим от света.
Тренирате ли?
Във фитнес зала няма да ме видиш, тренирам вкъщи 3-4 пъти седмично по 20-30 минути. Гледам и да ходя пеша. Виж, да бягам не може да ме накараш. Ако те гони някой много страшен, бягай, но да излезеш да тичаш по собствена инициатива?! Кумът ми, известният адвокат Йонко Грозев, обожава да бяга. С него се познаваме от казармата. Беше изключително щастлив, когато го наказваха да бяга 3 обиколки на стадиона. Затова не смея да се изразя крайно за бягането, защото Йонко е изключително интелигентен човек.
Как се живее с такъв човек като вас, с нерв?
Трудно. Но не си представям да живея спокойно. Няма ли рокендрол в един човек, за нищо не става. От друга страна, бих могъл да бъда много лесен за манипулиране. С оглед на суетата ми.
В какво се изразява суетата ви?
В това, че я признавам. Всички хора, които се занимават с изкуство, са суетни. Но гледат да не го признават. Известният тенор Николо Мартинучи е висок 1,58, ходи с токове 20 см и когато види колега над 1,80, казва: стой далече от мен на сцената. Но ставаше въпрос за това дали може лесно да се комуникира с мен. Мисля, че ако има човек, който да ми вади душата с перце, бих могъл от вечно ръмжащ лъв - зодията ми, да стана мъркащо котенце.



интервюто взе Адриана Попова




Юлия Константинова

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Съб Май 28, 2011 9:29 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Кралицата на сърцата

1997 г. Флоренция. Разпродажба на вещите на Линда Гудман, световноизвестната астроложка, починала преди две години. Кутии за писма, най-обикновени бронзови сувенири, 4 чифта мокасини (Линда е известна с това, че носи само такива обувки), блендер, чайник. Това са по-скоро вещите на една стара мома, отколкото на жената, познаваща тайните на вселената. Жената, за която твърдят, че е вдъхновителка на ню ейдж мисленето, че е предвестник на Ерата на Водолея. Въпреки това се изкупува всичко, абсолютно всичко. Дори последното й руло тоалетна хартия.


През 70-те години на миналия век Линда Гудман е една от най-известните жени в Америка и в Холивуд. Астрологичните й прогнози са търсени от аристократични особи като принцеса Грейс, от звезди като Шер и Сони Боно, Стив Маккуин и Али Макгро, милиардера Хауърд Хюз и още много други. Казват, че никой не e знаел толкова много за любовния живот на звездите в онези години, колкото Линда Гудман. Ето защо и така я наричат – Кралицата на сърцата. Линда просто разбирала от разбити сърца, големи и невъзможни любови, срещи, раздели и трагични перипетии. И то не толкова и не само понеже „звездите й говорят“, а просто защото самата тя минава през всичко. Личността й е забулена в тайнственост и около нея все още има много въпросителни. Най-голямата обаче е как тази жена, която така добре четеше Книгата на небето, съдържаща съдбите на всички хора, така и не успя да прочете пасажа, отнасящ се за собствения й живот.
Книгите на Гудман „Слънчеви знаци“ и „Знаци на любовта“ са продадени в над 30-милионен тираж (в онези години само Марио Пузо може да й съперничи по продажби), от които тя натрупва огромно състояние, изпарило се в един момент яко дим. Тя ражда общо седем деца от двата си брака. Три от тях умират като малки, а дъщеря й Сали си отива при мистериозни обстоятелства на 21-годишна възраст. Официалната полицейска версия е самоубийство.
Линда Гудман умира на 70 години. Според собствените й думи обаче тя е около 430-450-годишна. Никога не разкрива рождените си дата и година. Заклева и семейството си да мълчи. Допитване до архивите обаче показва – 9 или 19 април 1925 г. Гудман си отива от усложнения вследствие на диабет, с един ампутиран крак, в странната си къщичка (построена върху стар вулкан) в заспалото градче Крийпъл Крийк някъде в Колорадо, заобиколена от десетките си часовници, всеки от които показва различен час. Линда Гудман не вярва във времето. „То е илюзия, не му обръщайте внимание. Използвайте часовниците само за да не си изпуснете самолета“ - съветва тя.
Милиони хора се кълнат в Линда Гудман. Хиляди я смятат за луда. Нищо чудно, та тя твърдеше, че фалосът на египетския бог Озирис е заровен под Холивуд Хил! Похарчи цяло състояние, за да го докаже. Това е едното от двете големи разследвания в живота на Линда Гудман, които я разоряват и компрометират до голяма степен в очите на другите. Второто е разследването, което тя прави след смъртта на дъщеря си Сали – смърт, в която тя така и не повярва. „Направих й астрологична карта. В нея нямаше индикации за ранна смърт. А звездите не лъжат. Хората обаче – да.“ Тя е убедена, че Сали е отвлечена и че зад всичко стои американското правителство.
„родена съм гола и плешива в един априлски ден по време на буря“
Мери Алис, както е рожденото име на Линда, се ражда без никаква коса. Бебешката й плешивост не се повлиява от масажите и маските със зехтин, които майка й отчаяно й прави. „За мама това да има плешива дъщеря бе истинска трагедия“, пише Гудман в автобиографичната си поема „Фъстъци“. На двумесечна възраст я връхлетява тежък вирус. „Бях на косъм да се родя отново в небесата. Докторът казал на мама, че вероятно няма да оцелея.“ Майка й не повярвала на докторите, а дала на бебето си да пие от вълшебното мляко на прословутата коза Сю, собственост на наблизо живеещия господин Ърли. Според въпросния господин млякото не само щяло да спаси живота на момиченцето й, но и щяло да накара косата му най-после да поникне. Детето наистина оцеляло, макар че с коса се сдобило едва на 4-годишна възраст.
До 42-годишната си възраст Мери Алис няма нищо общо с онази Линда Гудман, която завладява света. Тя вече е успяла да се омъжи два пъти. От първия си съпруг Уилям Снайдър има пет деца, три от които умират като съвсем малки бебета. Работи първоначално като журналист във вестник, след това, по време на Втората световна война, започва да води предаване в питсбъргското радио - „Любовни писма с Линда“. Там Мери Алис чете в ефир писма на войници до техните любими и обратното. Тогава приема името Линда, в радиото среща и втория си съпруг Сам Гудман. Развежда се с Уилям, жени се за Сам, ражда още две деца, а една вечер, малко преди 42-ия й рожден ден...
вторият живот на Линда Гудман
...Сам донася вкъщи две книги за астрологията. От този момент нататък животът на Линда се преобръща. Тя изчита книгите за няколко денонощия, след което изчита всички подобни книги, които успява да намери. След което започва да прави хороскопи, потъва в нумерологията. Притежава изключителна интуиция и пише забавно и с лекота. Сам е този, който й казва, че може би трябва да напише книга. И тя се хвърля в тази мисия, така както само един троен Овен може да го направи. Сам гледа децата. Сам готви. Сам чисти и пазарува. Сам прави абсолютно всичко. Той е нейният ангел-хранител. В продължение на една година Линда Гудман прекарва по 20 часа от денонощието по пижама и прави изчисления, чете и пише. Останалите 4 часа спи. Гола. Резултатът от тази лудост и отшелничеството й излиза наяве през 1968 г., когато на бял свят се появява първата й книга „Слънчеви знаци“. Успехът е невероятен. За броени седмици се продават 5 милиона екземпляра.
Линда и Сам си купуват разкошна викторианска къща с 10 спални и тя сключва договор с издателството за втората си книга, посветена на любовните взаимоотношения. На най-близките си приятели мъже купува коли, а на жените – бижута. Голяма част от холивудския елит й стават клиенти и за да бъде близо до тях, Линда временно се премества в легендарния Холивуд Рузвелт Хотел. Там пише книгата си и приема посетители. Точно там я посещава тайнствен непознат, който й разказва шантавата история за заровения под кръста на хълма с надписа Холивуд фалос на египетския бог Озирис. От този момент нататък Гудман започва да наема само тази стая и дава 100 хиляди долара за частно разследване, което в един момент е принудена да изостави.
През 1972 г. в Америка избухва скандалът „Уотъргейт“, в който е замесен и един от близките приятели на Линда, ексцентричният милиардер Хауърд Хюз. Твърди се, че той е дал голяма сума на президента Ричард Никсън. По някакъв начин нейното име също е замесено в аферата. Не само заради приятелството й с Хюз, но и защото тя го защитава публично и дава изявления по повод изтекла в медиите снимка, на която се вижда тайна среща между високопоставени политици и добре облечени бизнесмени на борда на яхта. Линда получава няколко заплахи по телефона, всичките свързани с живота на децата й, и е убедена, че зад тях стои дългата ръка на Ричард Никсън.
По времето, когато избухва „Уотъргейт“, Линда е напуснала разкошната си къща и Сам – мъжа, който й посвети живота си, и вече си е купила малката къщичка в градчето Крийпъл Крийк в Колорадо (причината да избере това забравено от Бога местенце е, че според мистериозния й гостенин в Рузвелт Хотел точно там ще намери нещо важно, което ще й помогне да разбули тайната с фалоса на Озирис и Холивуд Хил). Истината обаче е, че Линда Гудман е лудо влюбена. Мъжът се казва Робърт Брюер, 26-годишен, морски биолог. Двамата се запознават на сбирка на ново религиозно общество, наречено „Маниту“. Робърт е красив млад мъж, който се интересува от модните за онези години духовни практики и се опитва да пише. Линда обаче вижда в него своята сродна душа и се влюбва безумно. Първоначално се срещат в различни нюйоркски хотели, след това тя го отмъква със себе си в Крийпъл Крийк, където двамата си свиват любовно гнезденце. Децата остават при Сам, но всяка вечер Линда им се обажда и им чете по телефона „Питър Пан“ или „Хрониките на Нарния“.
Линда не успява да завърши в срок втората си книга и трябва да плати обезщетение на издателите си. За това отива част от хонорара й за първата книга. Другата част – за разследването на Озирисовия фалос. Всичко това, гарнирано с непростимата щедрост и наивност на Линда, в крайна сметка я оставя без пукнат грош. Все пак тя изкарва някакви пари от хороскопи и изцяло издържа Робърт, боготвори го. Никога няма да се завърне при мъжа си Сам, макар че и никога не се развежда с него. И точно когато се чувства най-щастлива и най-влюбена, се случва трагедията със Сали.
случаят „Сали Стратън“
Сали, дъщерята на Линда от първия й брак, учи актьорско майсторство в Ню Йорк. Линда й измисля фамилията Стратън, която според нумерологията щяла да й донесе късмет. Сали е изключително ранима и с крехка психика. На 18 години, постъпвайки в театрална академия, изживява тежка депресия и се нагълтва с приспивателни. Едва успяват да я спасят. След това обаче кариерата й се развива добре и тя прави още като студентка няколко главни роли в сериозни постановки. Линда спира да се притеснява за нея. Още при опита за самоубийство тя й прави пълна астрологична карта, от която става ясно, че Сали ще живее дълго и ще има щастлив личен живот. Линда се доверява безрезервно на звездите, което винаги е вбесявало дъщеря й. Каквото и да сподели Сали на майка си, за какъвто и да било проблем, тя я прекъсва: „Не се притеснявай, миличка! При теб всичко ще бъде наред!“ Сали неведнъж открито е наричала майка си „безпардонна вещица“, защото всичките тези хороскопи и предсказания я лишават от истински майчин съвет. А когато Линда зарязва семейството и мъжа, който я носи на ръце, и заедно с някакъв младок се усамотява в затънтеното Колорадо, Сали вече не иска и да чуе за нея. Всеки път, когато се чуват по телефона, двете се карат. Линда обаче е спокойна – тя ЗНАЕ, че със Сали всичко ще бъде наред.
На 9 декември 1973 г. телефонът в Крийпъл Крийк иззвънява. Сам е. „Линда, случило се е нещо със Сали - казва й той. - Обадиха се от полицията. Може би трябва да дойдеш.“ „Какво? Да не се е нагълтала пак с хапчета?“ - пита спокойно Линда, въпреки че нещо в тона на Сам я смущава. Тогава Сам казва: „Казаха, че са я намерили мъртва.“ „Това е невъзможно - отсича Линда, без да й трепне гласът. - Отиди да разбереш каква е работата.“
Сали е открита в апартамента си, след като нейни приятели отиват да я търсят, тъй като от няколко дни не идва на училище и не вдига телефона у дома. Прави им впечатление, че от апартамента се носи странна, неприятна миризма. Звънят, но никой не им отваря. Тогава се обаждат в полицията. В апартамента откриват полуразложен труп на момиче.
Откарват го в моргата, а Сам е извикан, за да го идентифицира. В същия този момент Линда събира пари, за да си плати самолетния билет до Ню Йорк. Сам е в шок. Все пак той е втори баща на момичето. Идентифицира я, после бързо организира кремацията.
В самолета към Ню Йорк Линда Гудман прави още веднъж подробен хороскоп на дъщеря си. Той е още по-категоричен – към този ден и час Сали е жива. Както и много години напред. След заплахите, които получава по телефона седмици преди случката, Линда има едно наум и е съвсем наясно какъв е мащабът на разтърсилата Америка афера „Уотъргейт“.
„Това е невъзможно! Дъщеря ми е жива!“ - това е репликата, с която Линда отговаря на всички въпроси. На нея обаче не й отговарят на нито един въпрос. Защо трупът на дъщеря й е показан на Сам за идентифициране не както всички други, загърнат в бял плащ, ами с розовото одеяло, подарено й от Линда. Не й показват никакви лабораторни анализи. Тялото от снимките е в такова състояние, че би могло да е всяко друго момиче. Според Линда то е по-високо от това на дъщеря й и кожата е много по-тъмна от тази на Сали. Дори в един от трите полицейски рапорта пише, че от апартамента е изнесено тяло на чернокожа жена с изрусена коса. Сали обаче е била естествена блондинка. „Някой си е драснал рапорта на две - на три“ - отговарят й детективите.
Според официалната версия смъртта на момичето е настъпила след поглъщането на силен алкохол и много успокоителни. Никъде в апартамента обаче не са открити нито опаковки от лекарствата, нито бутилки алкохол. Открито е несвързано предсмъртно писмо. Почеркът според Линда не отговаря на този на Сали. Казват й, че е направена сравнителна експертиза, но никой не й я показва. Линда побеснява. След дълги разговори със Сам той оттегля идентификацията си.
„Линда Гудман е много властна жена и тя принуди мъжа си да оттегли показанията си. Тя просто не може да приеме, че дъщеря й се е самоубила“ - коментират от полицията.
Никой не я изслушва. За всички Линда е полудялата от скръб, пък и без това луда майка. В знак на протест Линда си взема един сак с дрехи и прекарва 10 дни пред катедралата „Свети Патрик“ в Манхатън. Дори спи там, въпреки че е зима. Иска да привлече вниманието на хората и на медиите. Иска някой да я чуе. „Детето ми е отвлечено от американското правителство и в момента се намира в някакъв манастир. Отмъщават ми заради намесата ми в „Уотъргейт“ - заявява тя. Кой би повярвал на Линда?! Още повече предвид предишния опит за самоубийство на Сали. И предвид факта, че единствените свидетели, подкрепящи твърдението й, са... звездите.
До самата си смърт Гудман вярва, че дъщеря й е жива. Никой никога не я е видял да я оплаква. Тя успява да вземе аванс от издателите си и пръска 400 хиляди долара по частни детективи, чиито разследвания удрят на камък. Оказва се, че случаят е закрит и цялата документация около него, всички папки са изчезнали мистериозно от полицейския офис. И по някакъв странен начин никой нищо не иска или не може да направи. Край.
Линда се връща в Крийпъл Крийк и написва книгата си „Знаци на любовта“. Още по-плътно се притиска до Робърт. Хороскопът на тяхната двойка е чудесен – ще бъдат заедно завинаги. Няколко месеца след смъртта на Сали една сутрин Линда се събужда и вижда, че нейния Лъв (тя го нарича така не само заради зодията му) го няма в леглото. Не се връща цял ден. Линда поставя прибори на масата за вечеря и за него, убедена е, че ще се върне, тъй като техните вечери са много ритуални и романтични и Линда смята, че са важна част от връзката им. Робърт обаче не се връща.
Не се връща и на другия ден. Както и никога след това. Изчезва от живота на Линда, без да й се обади повече. Две години след като пропада вдън земя, Линда продължава да му поставя прибори на масата за вечеря. А когато разбира, че той си е тръгнал завинаги, започва да пише своята автобиография в поетична форма със странното име „Фъстъци“. Посвещава я на Робърт. „Той е съавтор на тази книга от първата до последната буква“ - пише на заглавната страница.
В последните години от живота си Линда Гудман се разболява от тежка форма на диабет и започва да води съвсем отшелнически живот. Все повече се интересува от темата за преражданията. В последното си телевизионно участие – в някакво токшоу – журналистът я пита: „Вярвате ли в миналите животи?“ „Не е въпросът дали вярвам или не – отсича тя. - Прераждането е реалност.“
Сближава се със съседите си в Крийпъл Крийк. И до днес там живеят хора, които я помнят и говорят за нея като за лечителка. Линда наистина в края на живота си започнала да лекува с прости и много странни методи. Така например един човек се оплакал, че детето му е сомнамбул и че една нощ го намерили далеч от дома му. Линда препоръчала да поставят лилава чиния под дюшека му и това подействало като магия. Още същата нощ момчето спало спокойно и лунатизмът му никога повече не се завърнал.
Линда все повече мислела за Сам, особено след смъртта му няколко години преди нейната. Говорела само за него и никога не споменавала Робърт. „Сам, моля те, ела да ме вземеш и да ме отведеш у дома“ - казвала тя пред съседката, която се грижела за нея. Отказвала да ходи на лекар. Така най-напред се наложило да ампутират единия й пръст, а след това и цялото стъпало. Починала в съня си в болница в Колорадо Спрингс, близо до Крийпъл Крийк, а на кремацията й не присъствал никой от близките й. Твърди се, че прахът й се съхранява от някое от децата й. Според милионите си почитатели обаче Линда, разбира се, е жива. Някъде в Нова Зеландия.
Къщата й в Крийпъл Крийк е превърната в хотел, а в стаята й светлините никога не се гасят и часовниците винаги работят. Макар и показвайки различен час.


Ирина Иванова




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Сря Юни 15, 2011 8:53 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Остроумната кучка от „Астория“


„Светът винаги ще има нужда от жена с хубави крака, голям бюст и чувство за хумор“, убедена е Бет Мидлър. Огненокосата актриса от „Розата“ и „За момчетата“, за които получава номинации за „Оскар“, винаги е смятала, че не киното, а сцената е нейното истинско призвание. И то не театралната сцена, а онази в бара или кабарето, около пианото, където е на косъм от ръцете на мъжете в публиката. Тя знае, че не е нито най-великата актриса, нито най-страхотната певица. Но още по-добре знае, че може да бъде най-забавната жена на света.
Кариерата на „Божествената Мис М.“, както феновете наричат Бет Мидлър по името на един от албумите й, продължава вече повече от 40 години, през които тя печели 4 награди „Грами“, 4 „Златен глобус“, 3 „Еми“ и 1 „Тони“.


На 66 години Бет Мидлър продължава да прави шоуто си в Лас Вегас. На същата сцена, на която излизат Шер, Елтън Джон и Селин Дион. Вярно, че имаше период, в който бе решила да прави холивудска кариера, обаче - слава Богу! - този момент отмина. И Бет се върна там, където й е мястото - на сцената, с песните, танците и пиперливите шеги.
В началото киното й липсва. Особено след като разбира, че когато една жена мине от неправилната страна на 40-те, холивудските студиа просто й показват среден пръст. Трябва да се бори със зъби и нокти дори за най-малката роля. Намразва завинаги Мерил Стрийп. И без това добрите роли за актриси в зряла възраст са доста малко, а Мерил не отказва нито една. Ами добре, казва си Бет, да е жива и здрава! Взема си шапката и слиза от въртележката. 1994 г. за нея е година на пълна почивка. Тогава тегли чертата на целия си живот. Какво е дала, какво е получила, какво иска, кое е важното, без кое може да продължи, от какво има нужда, какво очаква, за какво мечтае... Най-вече за какво мечтае. Защото за Бет Мидлър мечтите са най-важното нещо.

„Ако знаех, че моята различност е най-ценното в мен, животът ми щеше да е доста по-лесен.“ (Бет Мидлър)
В училището в родния Хонолулу Бет е едно от няколкото бели деца и единственото с еврейска кръв. Баща й е офицер от флота, а майка й - домакиня, потънала в грижи около четирите си деца, едно от които (братът на Бет) се ражда с тежки психически увреждания. Когато има един свободен час обаче, майката задължително отива на кино. Не обича драмите, достатъчни са й проблемите у дома, гледа само комедии. И се връща различна, щастлива, очите й блестят. Бет е убедена, че истинският живот на майка й е преминал, без никой да разбере, в тъмния киносалон, сред звездите на екрана и техните страсти. „Нейният свят беше мъничък, мрачен и еднообразен, но мечтите й бяха като океана“, спомня си актрисата. Всъщност Бет е кръстена на актрисата Бет Дейвис, а сестрите й Сюзън и Джудит - на Сюзън Хейуърд и Джуди Гарланд.
На 7-годишна възраст Бет излиза на училищната сцена, за да изпее „Тиха нощ, свята нощ“, и още тогава усеща, че всички я гледат по различен начин, сякаш притежава някаква особена сила. Мечтата на майка й покълва и в нея.
Тъй като семейството е много бедно, майката на Бет е принудена да започне и тя работа и понеже няма кой да се грижи за децата, сутрин родителите ги оставят в градската библиотека и вечер си ги вземат - нещо като импровизирана детска градина. Бет по цял ден се мотае между книги и албуми, но най-много обича да разглежда залата с големи фотографии на звезди. Ето я Бет Дейвис, нейната „кръстница“, с тежка перлена огърлица... Бет иска да стане точно такава. Само че после се връща в мизерния си дом и в училището, където повечето деца са дори по-бедни от нея... През уикендите работи във фабрика за консервиране на ананаси, за да подпомогне семейството си. „Мириша на компот“, мисли си Бет всеки път когато се прибира след работа. И мечтата й, поне засега, потъва някъде дълбоко под всичко това.
Когато е на 14, Бет изведнъж разбира, че има нещо в нея, което привлича вниманието на всички. И това не е големият й еврейски нос, както първоначално смята, а големите, ама много големи за възрастта й гърди. Всички я зяпат една педя под брадичката. Майка й отказва да й купи сутиен, тъй като едва успява да събере пари за дрехи на четирите деца. Известно време Бет реве всяка вечер в леглото от срам и притеснение, докато един ден майка й я разтърсва и й казва: „Защо плачеш? Всички те забелязват. Ти си най-умната, най-добрата ученичка, единствената еврейка в училището и... имаш най-големите гърди. Светът е твой, един ден ще го разбереш. Можеш да станеш всичко, което поискаш.“

„Дайте ми чифт хубави обувки и аз ще превзема света.“ (Бет Мидлър)
И Бет й се доверява. Решава, че когато върви и всички гледат гърдите й, ще се движи така, все едно е на сцената. Разбира, че това ужасно й харесва и че в нея по странен начин се сливат огромно самочувствие и ужасна несигурност. Тази комбинация се превръща в нейното ракетно гориво. Дори когато е вече известна актриса, тя признава, че част от нея продължава да се страхува, че няма да се справи и че хората няма да я харесат.

„Когато в Ню Йорк е три часът през нощта, в Лондон е още 1938 година.“ (Бет Мидлър)
През 1966 г. Бет заминава за Ню Йорк и никога повече не се връща в Хавай. Намира си работа най-напред като сервитьорка, а после и като певица в евтини кръчми. Явява се на кастинги за епизодични роли в пиеси на Бродуей. На един такъв кастинг тя се запознава с пианиста Бари Манилоу и двамата правят невероятен дует. Бари с неговото пиано и Бет с нейната нахаканост, дрезгав глас, остър език и естествено руса грива. Америка в онези години е завладяна от сексуалната революция и Ню Йорк гъмжи от всевъзможни шантави заведения. Едно от най-известните е The Continental Baths в хотел „Астория“, където именно канят Бари и Бет да изнасят своята бурлеска. Заведението е нещо като спа клуб и кабаре за гей двойки и всички се разхождат около пианото по хавлии или само по препаски. Тук Бет изкарва няколко паметни години с наркотици и алкохол до припадък. „Имах нощи, в които пиех толкова, че на разсъмване просто падах в ступор на земята.“ Нощта се превръща в нейния ден. В един момент Бет осъзнава, че не е виждала слънцето от доста време, но това според нея важи за повечето хора, които са били млади през 60-те и 70-те в Ню Йорк.

„Благодаря на Господ за гейовете! Не знам какво би било, ако ги нямаше, но знам какво беше с тях. Беше добре за мен и добре за тях!“ (Бет Мидлър)
„Бяха луди години - казва актрисата. - Но никога и в нищо не потънах дотолкова, че да забравя какво правя, никога не изгубих фокуса.“ Истината обаче е, че в първите две години в Ню Йорк Бет на няколко пъти се събужда в болница след тежки запои и партита с дрога, но през 1968 година се случва нещо, което я заставя да спре.
Бет играе ролята на Дева Мария в бродуейска постановка. Успехът й е голям, защото по това време тя вече си е спечелила славата на остроумната кучка от „Астория“ и всички нюйоркчани искат да я видят като Божията майка. Бет се носи на крилете на успеха и кани семейството си от Хонолулу да я гледат в постановката. На поканата се отзовават сестра й Джудит и майка й. Бет ги настанява в хотел. Безмерно щастлива е, че поне за малко може да осигури на майка си зрънце от блясъка, за който тя цял живот си мечтае, и да й благодари за онова, което й казва навремето - че може да направи всичко, което поиска. Бет обяснява на майка си и сестра си как да отидат до театъра, но тъй като нито една от двете никога не е била в голям град, Ню Йорк се оказва истинско чудовище за тях. На път за представлението Джудит е блъсната от такси пред очите на майка си и умира на място. Именно тогава Бет разбира, че да, няма безплатен обяд. Трагедията преобръща живота й и Мис М. най-после се събужда от двегодишния си нюйоркски сън. По някакъв парадоксален начин смъртта на сестра й я спасява от бавното потъване в наркотиците и алкохола.

„Женена съм за немец. Всяка вечер се обличам като Полша и той ме напада.“ (Бет Мидлър)
През 70-те Бет Мидлър се превръща в истинска телевизионна звезда. Става любимка на знаменития водещ Джони Карсън и често се появява в неговото легендарно Tonight шоу. Издава албума си „Божествената Мис М.“ и печели първата си награда „Грами“. През 1979 г. играе главната роля във филма „Розата“, създаден по мотиви от биографията на култовата певица Джанис Джоплин, и е номинирана за „Оскар“, но наградата отива при Сали Фийлд. Същата година Мерил Стрийп печели „Оскар“ за поддържаща женска роля в „Крамер срещу Крамер“ и според клюките враждата между двете започва още тогава, на афтърпартито. Бет просто не понася академичните актриси, колкото и добри да са те.
През всичките тези години Бет, момичето от Хонолулу, има в главата си само една цел - да стане звезда. Работи много, снима непрекъснато, записва албуми. Не може да повярва, че мечтите й се сбъдват, и затова им посвещава цялото си време. Връзките й са съвсем епизодични (най-продължителната й е с актьора Питър Ригърт, с когото се срещат в продължение на една година). На практика обаче Бет няма никакъв личен живот. „Бях на път да се превърна в типичната кучка кариеристка“, казва Мидлър. През 1982 година обаче в един бар в Лос Анджелис тя среща Мартин фон Хаселбърг, второразряден комедиант от немски произход. Еврейка и немец - каква комбинация само! Тя не се влюбва, той обаче - да. И то завинаги. Женят се няколко месеца след първата им среща. Приятелите й, повечето от които са гейове, я питат защо си причинява това. А тя им отговаря: „Усещам, че Мартин ме обожава, аз имам нужда да ме обожават.“
Бет никога не е живяла с мъж, не може да готви, не може да се грижи за нищо и за никого. Бракът е истински шок за нея. Толкова е свикнала да бъде сама и да мисли само за работата си. Освен това двамата са толкова различни. Тя е огнена, нощна птица, кавгаджийка, гневна, страстна. Мартин е домашар, спокоен, великодушен и търпелив. Бет трябва тепърва да се учи да прави компромиси, да си стои вкъщи, да готви вечери и... да обича. И го прави. Просто защото ужасно й харесва да бъде обожавана.
Две години след сватбата се ражда дъщеря им Софи. В онези години е почти скандално да родиш на 39. „Много майки твърдят колко ги е променило раждането на детето им - споделя актрисата. - Мен раждането на Софи не ме промени въобще, всичко стана толкова естествено. Днес, когато си помисля коя от всичките си песни обичам най-много, най-напред се сещам за детския смях на дъщеря ми. Това е любимата ми песен. Умирах да я разсмивам.“
Мартин се посвещава изцяло на семейството. Отказва се от собствената си кариера, за да може жена му да продължи своята. Грижи се за дъщеря им и за да не чувства Бет вина, че не вижда детето си, всеки ден я води на снимачната площадка, в звукозаписното студио или където трябва, за да изведат мама на обяд.
Междувременно Бет получава още една номинация за „Оскар“ - за ролята си във филма „За момчетата“, където играе комедийна актриса, която забавлява американските войници по време на Втората световна война. Това просто е нейната роля и тя е убедена, че сега най-после ще я засипят с предложения за големи филмови роли. Тя обаче вече е на 47, а Холивуд има нужда от прясно месо. Никой не й предлага нищо.
След като няколко години се бори със системата, Бет решава, че не си струва, и се оттегля от бизнеса въобще. Отдава се на себе си и на семейството си.
Едва на 50 години Бет Мидлър открива истинския живот. Наслаждава се на свободното време - тримата гледат заедно стари филми, приготвят си храна, пътуват с караваната си... Мартин учи Бет да готви и тя така се запалва, че си купува куп книги и става истински майстор. Започва да се грижи за тялото си. Занимава се с йога, прави джогинг всяка сутрин. Твърди, че точно по това време открива формулата на щастието. Нарича тази формула „размърдай си задника“. Бет, кралицата на
нощта, започва да става рано, да спортува и да се храни правилно. Дори сама почиства дома си. Изведнъж, на 50-годишна възраст, тя се превръща в перфектната домакиня и дама.

„Преди 30 години всичките ми фенове вземаха дрога, сега всичките вземат лекарства.“ (Бет Мидлър)
Почивката й се отразява добре и точно когато започва да й писва от този благонравен живот, й се обажда нейната стара приятелка от годините на „Астория“ и травеститско-гейските компании - Шер. Бет Мидлър и Шер имат странно приятелство, което въобще не се стараят да поддържат, но животът някак непрекъснато ги среща. През 1978 г. Бет за първи път има участие в Лондон. Така се случва, че и Шер е там. Бет е в паника - не знае какво да облече. Всичките й дрехи са прекалено лъскави, прекалено американски за Лондон. Обажда се на Шер и тя й дава назаем две невероятни рокли. След концерта Бет й връща едната, а другата запазва за още няколко дни. Дните се превръщат в седмици, месеци и години. Шер забравя за роклята, а Бет си я облича още доста пъти. И всеки път си казва: „Ако и тази вечер шоуто мине добре, ще върна на Шер проклетата рокля!“
20 години по-късно Шер се обажда на приятелката си Мидлър, за да й предложи да направи свое шоу в Лас Вегас. Бет приема веднага. Ръцете я сърбят за работа. Сцената, публиката, светлините... Изведнъж осъзнава колко много й липсва всичко това. Да, вкъщи се чувства добре. Не може да се оплаче и от липса на работа. Вече няколко години се занимава със своята неправителствена организация New York Restoration Projekt, чиято дейност е свързана с почистването на нюйоркските улици и паркове. Отделя много време и на фондацията си за борба със СПИН, тъй като от тази болест си отиват много от нейните приятели. Но всъщност нито едно от тях не може да се сравни с момента, когато излиза пред своята публика и усеща онази особена сила, която сцената й дава. А после дава знак на музикантите и... шоуто започва.
Преди първото си участие в Лас Вегас Бет налетява на Селин Дион, която я засипва с комплименти и уверения, че ще й стиска палци, колко я харесва и т. н. Каква истеричка! - мисли си Бет и в нея отново изплува онази объркваща комбинация от самочувствие и несигурност, нейното ракетно гориво. „Със сигурност са ме забравили! А ако не са, сто процента ще се разочароват! Бет, ти си остроумната кучка от „Астория“! Ще ги разбиеш! Все още имаш страхотни крака! Аз съм на 66 години! Хайде, Бет! Можеш да направиш всичко, което поискаш!“ - това е обичайният вътрешен монолог на Мидлър, преди да се вдигне завесата.
Ако обаче и тази вечер шоуто мине добре, със сигурност ще върне роклята на Шер.


Ирина Иванова




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Вто Юли 19, 2011 12:26 pm Профил
 [ 64 мнения ]  Отиди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5 ... 7  Следваща


Кой е на линия

Регистрирани потребители: CommonCrawl [Bot]


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov