Последно посещение: Пет Фев 24, 2017 9:27 pm Дата и час: Пет Фев 24, 2017 9:27 pm




 [ 64 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4, 5 ... 7  Следваща
Портрети 
Автор Съобщение
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Портрети
Скандалната афера на Харолд Пинтър



На 44 световноизвестният писател се влюбва в лейди Антония Фрейзър, която е на 42 и има… шест деца! Тяхната връзка се превръща в най-скандалната любовна история на Англия. Тази невероятна 33-годишна любов е обезсмъртена в мемоарите на лейди Фрейзър “Трябва ли да си тръгваш? Моят живот с Харолд Пинтър”.

По-лесно е да се разкаже историята на една нещастна връзка, отколкото на една щастлива любов. Вероятно защото щастливата, голямата любов е като поезията - губи се в превода.
Харолд Пинтър и лейди Антония Фрейзър се срещат по време на пърформанс по книгата на лейди Фрейзър “Мери, кралицата на Шотладния”. Тя, на 42, вече е известна писателка, историк и чест гост на телевизионните шоута, в които брилянтно използва хапливия си език. Лейди Фрейзър е висока, well boned, както казват англичаните - с добра структура и изваяни скули, харизматична, с особена красота, малко ала Мериън Фейтфул. Женена е щастливо и доказателство са шестте й деца. “Мери, кралицата на Шотландия”, която се превръща в световен бестселър, Антония пише, когато е бременна с петото си дете. Мъжът й е член на парламента, близък на фамилията Кенеди и 14 години по-възрастен от нея. Оженили се, когато Антония е била още в университета в Оксфорд. Живеят в разкошно жилище в Нотинг хил.
Харолд Пинтър е на 44, драматург, поет, актьор. Автор е на десетина пиеси. Спечелил е първите си големи пари с жесток труд и си е купил бяла лимузина с шофьор и апартамент в шестетажна старинна сграда до Риджънс Парк, където живее заедно жена си, актрисата Вивиън Мърчант, и малкия им син. Бракът им определено не върви, Вивиън често лъха на алкохол и пропилява таланта си, а Харолд иска с всички сили да се откъсне от миналото си на бедно еврейско момче от предградията, принудено да приема всякаква работа. И да спечели световна известност. Защото вече е усетил опиума на славата с шестата си пиеса “Портиерът”. Всички освен жена му знаят за неговата 7-годишна връзка с телевизионната водеща Джоан Бейкуел, която го е вдъхновила за болезнената и шокираща пиеса “Предателството”.
Харолд и Антония си разменят любезни и любопитни погледи, докато Вивиън Мърчант играе ролята на кралица Мери в пърформанса. Но само толкова.

Съдбата обаче вече е начертала общия им път и когато лейди Фрейзър среща отново Пинтър на една вечеря в мразовитата януарска вечер на 1974-а, се надява тайно да седне до него. Уви, двамата са в противоположните краища на масата. В края на вечерта лейди Фрейзър е поканена от приятели да я откарат. Тя се запътва решително към Пинтър, с когото не са разменили и дума, за да се сбогува и да му каже колко е харесала пиесата му. А той я поглежда с бездънните си черни очи и казва: “Трябва ли да си тръгваш?“ “Помислих си какво ме чака утре – пише в мемоарите си лейди Фрейзър. - Ранното ставане, закуските, децата, книгата ми за крал Чарлз II, спомних си предишната безсънна нощ и казах: ”Не, не е чак толкова наложително.“
Двамата остават за ужас на домакините до 3 часа, после Пинтър я изпраща в мъгливата лондонска нощ и тя го кани на кафе. “Всъщност пихме шампанско. До шест.”
И така започва тази любовна история, която продължава 33 години - до смъртта на Харолд Пинтър през една студена декемврийска нощ, точно на Бъдни вечер, през 2008-а. Лейди Фрейзър държи ръката му, когато той отваря за последен път очи и промълвява: “Това съм аз, Антония, мъжът, който те обича.”
В началото обаче любовта им е като пролетен ден, толкова нежна, толкова първична, толкова свежа. Независимо че се срещат в тъмни задимени барове или в скромни хотели. Независимо от това, че пресата, надушила прясна кръв, ги преследва като дивеч. Разговорите им продължават до сутринта, а следобедите прекарват на телефона. На една от тези срещи Пинтър й казва: “Искам да се оженя за теб, когато стана на 80.” “Аз ще бъда на 78 тогава”, отговаря Антония. Не ги напуска усещането, че живеят в сън, а истинският им живот е в полутъмните барове, където единият започва изречението, а другият го довършва.
Къде води тази безумна страст, се пита лейди Фрейзър. “Когато съм с него, не мисля за нищо друго, а когато съм без него, мисля само за него.”
Скоро Пинтър съобщава на жена си, че обича друга и иска да се разделят. Антония чака със свито сърце своето грехопадение. И то не закъснява. Мъжът й я пита очи в очи: “Влюбена ли си в друг?” И тя отговаря: ”Да, лудо!” Ето така за миг се променя животът им.

Заживяват заедно в къщата под наем, в която се срещат, през август същата година. Първото, което вижда Антония в къщата, е огромен букет от бели цветя и подадената ръка на Харолд, която я въвежда. “Учех се не просто да живея с друг човек, а да бъда заедно с някого, на дълбока интимност и общност. Никога не съм я имала”, пише лейди Фрейзър. През цялото време тя работи върху дневниците си, започнати още в Оксфордския университет. Еднакви бележници с кожени ъгли, корици от луксозна хартия и закопчалка.
Двамата се опитват да се справят със скандала, който избухва, със злостните публикации в пресата, с преследванията, които им устройват папараците, с гнева на собствените им семейства. Лорд и лейди Лонгфорд, родителите на Антония, категорично отхвърлят двамата влюбени. Причакват ги фотографи пред дома им, дебнат ги около баровете, в които се срещат, а на 43-ия й рожден ден се нахвърлят с обективите си в ресторанта, където Харолд я води. Драматургът е бесен и ги псува яростно. На следващия ден всичко е документирано в жълтите издания. Скоро някой взривява колата на Хю, злочестия съпруг депутат на Антония, а съпругата на Пинтър бълва гадости в пресата, която пък се прави, че не забелязва страстта й към алкохола. Пинтър забранява на Вивиън да общува с него без посредничеството на адвоката му. Той се чувства отвратен и последната капка вина и жалост към нея се стопяват. (След развода актрисата потъва в депресия и две години по-късно умира на 53, през 1982 г., от тежка алкохолна зависимост.)
Синът на Пинтър Даниел напуска тогава родната си къща, сменя си името, отказва да контактува с писателя до самата му смърт и не идва на погребението му. За Пинтър, който му оставя наследство от 300 000 лири и малка къща, поведението на Даниел е тежък удар. Но същото е и за Даниел, талантлив музикант и писател.
“Две неща ми помогнаха да не се срина - пише лейди Фрейзър. – Здравото чувство за реалност, което ме свързва с живота, и любовта на Харолд към мен, която беше толкова силна, колкото моята.”

Странно е как една жена, родила шест деца на мъж, в когото е била влюбена, може да изпитва толкова силни чувства, такава първична страст към мъж, появил се в средата на живота й. При това двамата са толкова различни - Пинтър играе от време на време крикет и пуши по две кутии тежки, силни цигари - черно “Собрание”, лейди Фрейзър не понася дима и плува дисциплинирано няколко пъти седмично “като лебед, с високо вдигната глава”, както пише в мемоарите си. Тя плува и досега, на 78, и изглежда великолепно, въпреки че поръчва банските си през интернет. Тя е католичка, Пинтър - евреин, който се е превърнал в атеист, както се шегувал, тя е за консерваторите, той - за либералите. И въпреки всичко те са неразделни, изграждат си свой свят и се чувстват благословени. Той й звъни от Хонгконг, за да й прочете любовно стихотворение. Тя му се обажда от Лос Анджелис, за да се посъветва с него какво да отговори на София Копола, която иска да филмира книгата й за Мария Антоанета.
“Аз бях непоправима романтичка от дете - казва лейди Фрейзър. - А проблемът на романтиците е, че непрекъснато търсят сродна душа, настроена на техните честоти.”
Очевидно това е обяснението.
Който не вярва, че любовта и романтиката движат света, да прочете мемоарите на лейди Фрейзър. Там например пише:
“12 март. Бели, розови и зелени орхидеи от Харолд. И надпис: “Моето сърце.”
Днес лейди Фрейзър живее в мрачната, но разкошна сграда от времето на крал Джордж, в която е живяла с бившия си съпруг и после с Пинтър и където са празнували Нобеловата му награда за литература през 2005-а, величествен английски дом - с остъклена зимна градина, обвита в лилави глицинии. Харолд й е оставил наследство от 4 милиона лири и правата за произведенията му. Времето й е разпределено между 16-те й внуци (между 1 и 23 години) и следобедния чай, който е обичала да пие с Харолд в зимната градина под истинското маслинено дръвче със старинните порцеланови чаши и с по една книга в скута си… “Винаги имахме какво да си кажем и винаги имахме нещо, с което да се изненадаме.” А може би това е тайната?


Милена Попова




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Сря Фев 16, 2011 3:58 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Съдбата реши да живея в Париж и да нямам деца

Тя участва в над 50 филма, първата й любов се казва Андрей Баташов, а голямата - Арно Селиняк, режисьор

Само допреди няколко седмици Наталия бе напълно непозната на българските медии. Знаеше се, че е дъщеря на актьора Пламен Дончев, че от години живее и работи във Франция и най-вече, че участва в новия филм на Станимир Трифонов “Стъклената река”. Сега вече - след премиерата на филма в края на септември - със сигурност знаем повече. Знаем, че има зад гърба си десетки пиеси и филми във Франция, че е участвала в знаменитата постановка на Джон Малкович Hysteria, получила пет награди “Молиер”. “Никога няма да забравя кастинга за тази пиеса. Продължи повече от час. Малкович бе заобиколен от 20 асистенти. Когато ми се обадиха, че ме е избрал, не можех да повярвам. Репетициите продължаваха по 15 часа на ден, трябваше да идвам всеки ден с идеи. Беше изключителен опит за мен и трамплин” - разказва Натали. Да, макар да не я познавах лично преди интервюто, на мен ужасно ми се прииска и аз да я наричам Натали, както й казват приятелите й. Просто защото ужасно й отива това френско име. Тя е руса, синеока, доста висока, с кожа като на бебе, небрежна (но така както само французойките могат да бъдат) и същевременно изящна и хем прилича на славянка, хем на западноевропейка. Нищо чудно - майка й все пак е французойка, казва се Режин Виолет Маргьорит и е бивш дипломат.
Натали се чувства малко поизморена от интервюта и ме моли - с едва доловим акцент - да й простя, но ще си изяде леденостудените картофки, които са й донесли преди един час. Отговарям й, че ще й отмъстя, като първият въпрос, който ще й задам, ще бъде как поддържа форма. И й отмъщавам.
Аз много обичам да готвя и да събирам приятели у дома. Майстор съм на всякакви китайски и особено италиански неща. Гордея се, че мога да приготвям 15 различни соса за паста и пица. Но внимавам какво и колко ям, освен това имам добър ген, спортувам.
Франция завладяна ли е от пластичните хирурзи?
В момента в Холивуд много се търсят европейски актриси, тъй като те по-рядко и в по-малка степен посягат на себе си. Дори група продуценти и режисьори, начело със Спилбърг и Лукас, се подписаха под една петиция, в която молят американските актриси да спрат с тези ужасяващи трансформации, защото в скоро време няма да могат въобще да ги снимат. Аз не мисля по този въпрос, грижа се за себе си, пия малко, не пуша. Всъщност сега, откакто съм в София, за няколко дни изпуших 5 кутии.
Защо, вълнуваш ли се?
Особено се вълнувах, когато дойдох за кастинга, защото не си бях идвала 15 години. Вървях по тротоарите и - много странно! - долу всичко си беше както преди, дупките и т. н. А като вдигнеш поглед нагоре - то едни нови сгради, едни небостъргачи... Бях само на 19, когато заминах за Франция, бях много влюбена (в актьора Андрей Баташов, за връзката си с когото обаче Наталия не искаше да говори - б. а.). От друга страна, там нямах нещо сигурно, което да ме чака, обаче... Имам чувството, че прочетох правилно някои знаци на съдбата. Сякаш усещах, че в България нещата ще тръгнат на зле, както се и случи след 1989-а, когато заминах. Тръгнах с чувството, че вървя напред, а нещо ме тегли назад. Естествено, аз не се чувствах като емигрант в Париж, защото майка ми е оттам и всяка година прекарвах по три месеца там. Но въпреки това първите пет години бяха много трудни, връщах се често, за да черпя енергия от България, беше ми мъчно. След това, когато родителите ми продадоха всичко тук и дойдоха при мен, ми стана по-лесно. А сега... за мен там е у дома. Но все пак усещам, че когато нещата тръгнат така, че а-ха да скъсам всички връзки с България, се появява някой или нещо, което ме връща тук. В случая това бе “Стъклената река”.
Четох наскоро писмата на Лора Каравелова, Яворовата Лора, и тя казва, че за нея Париж е един от най-ужасните градове на света.
За мен също е потискащ. Особено есенният Париж, който аз наричам “електрически” заради уличните лампи. Париж не ти дава енергия като Лондон, Ню Йорк или Барселона дори. Мрачен е. На мен ми е много смешно някой като се похвали, че живее в центъра на Париж. И аз живея в центъра на Париж и знам, че това е просто център на голям европейски град - с ужасния трафик, мръсния въздух. Романтичен е, ако отидеш за един уикенд, иначе знам колко е романтично да си плащаш данъците в него. Но си в едно от сърцата на света.
Разкажи ми как се получи при теб това да се издържаш с актьорство в Париж.
Много важно бе това, че много добре владеех езика и че средата не ми бе съвсем чужда. И също така имам силна интуиция и си позволявам да я слушам. Онова, което ти казах - просто разчитам знаците и засега го правя правилно. Иначе - явявам се на по 10-ина кастинга седмично. Работя основно за телевизията (Наталия скромно премълчава факта, че има зад гърба си вече над 50 филма - нещо, което всеки може да провери в imdb.com).
Съпругът ти е режисьор...
Да, но не ми е съпруг, живеем заедно вече 13 години. Участвах в негов филм и още докато снимахме, усетих, че между нас има нещо повече от обикновено професионално харесване. Три месеца след края на снимките той ми се обади, той се казва Арно Селиняк, излязохме и... разбрахме, че сме влюбени, че сме си липсвали.
Той не си ли прехвърля режисьорските номера и у дома?
(тук Наталия прави гримаса.) Не. На него му е много добре аз да поемам режисурата вкъщи и да се грижа за всичко - за чистенето, ремонтите и всякакви такива. Знаеш ли сега къде е? В Индия. За 6 месеца. Снима филм. Познай кой пак трябва да се занимава с всичко.
Ти защо не отиде с него?
Е, не става. Хората си създават творчески микроклимат и теб те гледат като лошата жена на режисьора. Освен това си имам ангажименти, започвам снимките на сериал за френската национална телевизия.
Истина ли е, че си отгледала двете му деца? И не мислите ли за свои?
За мен природата е решила, че не мога да имам свои деца, но какво пък - отгледах неговите. Някои жени не са родени, за да бъдат майки. Аз съм приела това.
едно интервю на Ирина Иванова
Наталия Дончева

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Сря Мар 02, 2011 1:24 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Огненият ангел Джулиан Асандж


Със сигурност обаче е мистериозен герой, нещо като Граф Монте Кристо на ХХІ век. Асандж е на 39 години, компютърен гений, бивш хакер от най-високо ниво, който основава сайта си през 2006 г. и заявява, че неговата мисия е екстремна прозрачност и журналистика от нов тип. Казват за него, че непрекъснато се мести от град в град, от континент на континент, че не отсяда в хотели, а само при приятели и не дава почти никаква информация за себе си и за плановете си. Знае се, че е отраснал на остров Магнетик в Североизточна Австралия - офшорна зона, известна с това, че навремето капитан Кук открил, че мястото по магически начин разстройва компаса му. Майката на Джулиан, Клер, била много щура жена. На 17-годишна възраст тя организирала аутодафе на учебниците си, качила се на един мотоциклет и напуснала дома си. Джулиан е първото й дете, двамата живеят в къща на острова, докато един ден, след мистериозен пожар, къщата изгаря до основи. Оказва се, че се е взривила пушката, която Клер държала на тавана, за да убива с нея змиите. Легендите също така твърдят, че Асандж е сменил 37 училища през живота си. Като тийнейджър се занимава с хакерство, след това основава една от първите компании за информационно обслужване в Австралия, работи като консултант по технологии и разследващ журналист.
През юли тази година в WikiLeaks е публикуван първия сензационен материал – потресаващ видеозапис, заснет от камера на военен хеликоптер, на грешно действие на американската армия в Багдад през 2007 г., когато са убити 12 цивилни, сред които двама кореспонденти на „Ройтерс“ и деца. Следват още стотици други документи, свързани с войните в Афганистан и Ирак.
Империята отвръща на удара само няколко месеца по-късно. На 7 декември Джулиан е арестуван по обвинение в сексуален тормоз. Жалбата е подадена от две шведки, работили като стажантки в сайта. И двете го обвиняват, че не е използвал презервативи, докато е правил секс с тях, въпреки изричното им настояване. Арест за секс без презерватив?! Всъщност Асанж се предава сам. Отива в полицията, придружен от бившето гадже на Хю Грант, Джемайма Кан. След като прекарва десетина дни в затвора става ясно, че стотици известни личности от цял свят са събрали 315 хиляди долара, за да платят гаранцията му. В момента Джулиан е освободен под гаранция и носи електронна гривна за установяване на местонахождението му. Така ще е до 11 януари 2011 г., когато е следващото заседание на съда.
Мотото на Асандж е: „Демократичните общества имат нужда от силни медии и искам „Уикилийкс“ да е силна медия“. Асандж го направи. Според медийни експерти за 3 години сайтът е направил толкова разкрития, колкото „Вашингтон Поуст“ не е успял за 30. Каква ще бъде цената на истината предстои да разберем през 2011.

Ирина Иванова




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Вто Мар 08, 2011 9:54 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Мариян Кюрпанов в шоу на Лори дел Санто



„Мариан Кюрпанов е висок, секси и е един от най-търсените модели в Европа“ – започва рекламата на италианското риалити на Лори дел Санто, бивша жена на Ерик Клептън и майка на сина му, загинал трагично през 1991 г. Лори е секссимвол в Италия, известна е с многобройните си интересни връзки, сред които тази с Джордж Харисън, с когото заедно отмъщават на бившите си половинки Клептън и Пати Бойд за изневярата им, и флиртът й с Доди Ал Файед. През есента на 2010-а дел Санто – актриса и модел, направи свое шоу Missione Seduzione. Води го заедно с трима красиви млади мъже, един от които е българският модел Мариан Кюрпанов. Мариан е бил корица на EVA през 2001-а, от 9 години живее в Милано и работи като модел по цял свят.
Заедно с брат му внасят у нас дрехи на италианската марка Oviesse. И почти всяка ваканция Кюрпанов се връща, прекарва част от лятната си почивка на Слънчев бряг. Този път се срещаме след Коледа, за да разкаже за най-новото и най-интересното, което му се случва сега.

Носи се слух, че си мечта за италианките. Разкажи повече за Missione Seduzione. В превод означава Мисия Съблазън. Излъчва се в цяла Италия по канал Lei (в прев. - „тя“). Води го Лори дел Санто. На 52 тя има 28-годишно гадже, изглежда супер, а често е без грим. Наистина може да научи жените да бъдат съблазнителни. Обаждат й се дами, неуверени в себе си, в отношенията си с мъжете. И Лори им помага да станат по-смели, по-красиви, по-секси. Разговарят, прави им програма. Някои се срещат с психолози, други ходят на уроци по грим или се учат да правят романтични вечери. Всяка се изправя срещу страховете си. А ние с моите колеги, т. нар. ангели на Лори, помагаме на дамите да се справят с предизвикателствата й. Всеки от нас отговаря на различен тип мъж: спортен, класически, аз съм денди ангелът. Елегантният. Жените наистина се променят.
Какво по-интересно сте правили? Първата, с която работих, беше дама на 50, без самочувствие. Затова имаше среща с психолог, който помага на спортисти да преодоляват емоционални спадове, депресии и да бъдат устойчиви психически. Говориха за начина й на мислене, настройката й към мъжете. След това трябваше да ходи по стоманено въже на 12 м височина, държейки се за други въжета, и да казва думи като „вяра в себе си“, „надежда“, „сигурност“. Силната концентрация й помагаше да внуши тези понятия на подсъзнанието си. След това минахме и заедно по въжетата, допрели ръце, за да научи да се доверява. А накрая, за да бъде по-съблазнителна, имахме уроци по танци с хореографка.
Как попадна в това шоу? С кастинг. Влязох, за 20 секунди пред журито сметнах всички „за“ и „против“ шанса да ме вземат. Резултатът беше 50 на 50. Най-големият ми коз беше, че преди години с Лори дел Санто бяхме снимали за едно списание и си станахме симпатични. „Ако ме помни, по-вероятно е да работим заедно“, им казах. Тя изгледала записите. И ме помнеше.
Какво ти предстои сега? Ще снимам бельо за Dolce&Gabbana. Добре е и да си напиша дипломната работа. Пиша за пазара на облекло в България и случая Oviesse. Завършвам маркетинг и връзки с обществеността. През март ще участвам във филм за живота на Лори дел Санто. Играя неин приятел, не гадже! С него има сцени на ревност. Ще се снимат ревюта, фотосесии, вечери с интересни хора. Лори иска да покаже модния свят в Милано.
Срещал ли си големи звезди в Италия? Да. Виж (показва ми телефона си, където виждам снимка на Mариян с Джей Кей - солиста на британската джаз-фънк група Jamiroquai). Преди време в Болоня организирах пиара на разни заведения. И Jamiroquai имаха концерти там. Срещал съм Oasis, Green Day. И Роби Уилямс. Работех в телевизията за предаването на Симона Вентура Quelli che il calcio (Кой кой е във футбола) - едно от най-известните в Италия. Всяка неделя там гостуваше световна звезда. Роби направи най-голямото шоу. Още с влизането си в студиото започна да целува ръката на Симона и след това облиза своята до лакътя. И едно момиче от публиката скочи и се целуваха. Беше скандален, както винаги.
Какви са по-интересните ти фотосесии напоследък? Снимах бижута за Chanel в Париж. А най-готините ми снимки бяха за рекламната кампания на цигарите Marlboro пред обектива на един от най-добрите репортажни фотографи на National Geographic - Стив Макъри. Снимахме в Мадона ди Кампильо, продукцията продължи 13 дни и беше на стойност 5 млн. евро. Бяхме 5 момчета и 3 момичета от различни райони на Европа, избрани така, че да отговаряме на точен типаж за различни пазари в света. Снимаха ни върху скали, обградени с пропасти, висяхме от хеликоптери, карахме коли върху пистите. Доста пътувам покрай снимките. Понякога ми се събират по 4000-5000 км на седмица. И до 8000 съм стигал.
А какво става с гаджето ти, с което беше на откриването на Oviesse в София преди време? Разделихме се. На италиански думата „мотор“ е от женски род и се шегувам, че моят мотор хонда ми е приятелка. Карам всяка неделя, когато имам време. През лятото съм на кайт сърф на езерото Гарда. Играя футбол, софтер - спорт, в който си облечен с оригинален камуфлаж, въоръжен си с оръжия, без патрони, разбира се. Така че има с какво да се забавлявам. - показва ми снимки с приятели във военни дрехи, клипчета как кара мотор или кайт. Минаваме и през снимки от купони, на които Мариан танцува, заобиколен, прегръщан или целуван от много красиви и различни жени. Казва ми: „Е, нали знаеш, жени много! Винаги има!“



едно интервю на Лилия Стамболова



Лори дел Санто



_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Мар 11, 2011 2:55 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Пати Бойд- хубавата Лейла на рокендрола



Когато бившата жена на Клептън Пати Бойд научава за трагичния инцидент с 5-годишния Конър, сърцето й за секунди спира да бие. Няма как да не си го помисли : Конър е изкупителна жертва на всичко, което се случи между нея, Ерик Клептън и Джордж Харисън. Винаги е предчувствала, че този техен любовен триъгълник ще завърши с драма. Но защо това невинно дете трябваше да плати с живота си...
Пати се обажда на психоаналитика си. За първи път от толкова години. Просто усеща, че не може да се справи сама.

любовница, жена, муза на двама гении
Пати Бойд e една от жените, които остават в историята не защото сами са постигнали нещо. Не заради ума, кариерата, таланта или пък свободомислието си, а просто защото са жени. Жени, в които са се влюбвали мъже, заради които са се биели мъже, и то какви мъже! На нея са посветени три от най-великите любовни песни в историята на рокендрола – Something на Бийтълс по музика на Джордж Харисън, Layla и You are wonderful tonight на Ерик Клептън. Била е съпруга на двамата, любовница на двамата, приятелка, спасителка, муза на двамата. Наричат я Хубавата Елена на рокендрола, защото за нея двама от най-добрите китаристи на всички времена са водили дълга и изпълнена със страст война. Да, тя не е най-красивата на света, но... „Какво толкова ме привлича в теб, не мога да откъсна очи, искам всеки миг да съм до теб...“ –
Джордж пише песен с такъв текст. Кой може да обясни любовта!

В средата на 60-те, когато е на 17-18 години, Пати Бойд е модел и дори снима с някои от най-добрите английски модни фотографи. Но има и други като нея - и по-известни, и по-красиви, и по-амбициозни. Пати има големи зъби и още по-голяма усмивка. И някои фотографи намират това за интересно. Дефилира за най-големите имена, сред които е Ив Сен Лоран, снимат я за корица на Vogue и Vanity Fair – това са върховете на моделската й кариера.
През 1964 г. Пати е избрана за ролята на фенка ученичка във филма на Бийтълс „Нощ след тежък ден“. Тя не страда от бийтълс епидемията, просто нейният агент й е осигурил ангажимент. Когато на снимачната площадка се запознава с бийтълсите, веднага разбира, че Ленън е най-циничният, Пол е най-сдържаният, Ринго – най-милият, а Джордж – най-красивият мъж, който Пати Бойд е виждала през краткия си 19-годишен живот. Оказва се и най-смелият.
Още на първия снимачен ден по време на почивка Джордж сяда до нея и на втората реплика я кани на среща. Пати отказва, защото по това време си има сериозно гадже, пък и смята, че той се шегува. На втория ден Джордж отново я кани на среща и тя приема. „Това е Джордж Харисън, всички мечтаем за него, момичетата припадат, като го видят. Нямаш право да му отказваш!“ - заявява й нейна приятелка.

Кажи да!

На вечерята, след като й придържа стола, за да седне, Джордж и казва: „Искаш ли да се омъжиш за мен?“ Пати се засмива. Той, звездата, иска да се ожени за нея, Пати, с големите зъби с късметлийското разстояние между тях. Може би наистина е късметлийка. Но в края на вечерята той най-хладнокръвно повтаря въпроса си.
Двамата живеят заедно цяла година без годежи и годежни пръстени, а когато през 1966 г. решават да направят сватба, медиите разбират последни. Заглавията във вестниците са: Джордж и Пати: любов от пръв поглед. Тя е с типичната за 60-те панделка в разпуснатите коси, тесни джинси и елек от лисича кожа.
Навсякъде плъзват снимки от медения им месец на Бахамите, от партита, специални фотосесии. Та те са почти деца и се обичат така, както можеш да обичаш само на 20. В автобиографичната си книга Пати Бойд пише, че и двамата са вярвали, че ще бъдат толкова влюбени и щастливи винаги.

Харе кришна, харе рама
Най-напред Пати запалва Джордж по будизма и кришнарството, а той от своя страна - останалите бийтълси. През 60-те и 70-те години, но особено по време на хипи движението, Индия е много на мода в стара Европа. Джордж и Пати заминават в прословутия ашрам на Махариши и от този момент нататък Харисън е сякаш друг човек. Започва усилено да се занимава с йога и медитация и постепенно източните практики го завладяват все повече и повече. Особено в онази си част, в която, подобно на Кришна, и той трябва да е заобиколен от млади девойки.
В началото Пати не обръща внимание на това. Още повече че Джордж й посвещава песента Something, която се превръща в един от най-големите хитове на Бийтълс, а Франк Синатра заявява, че това е най-хубавата любовна песен, писана някога. Песента има стотици версии, но Пати винаги най-много харесвала онази, която Джордж й изпълнява в кухнята, докато заедно приготвят вечерята. Истината обаче е, че точно по това време - три години след като сключват брак - връзката им започва да куца.
Пати не е човек, който стига до крайности, Джордж обаче е. Докато за нея кришнарството и будизмът са просто нещо екзотично, забавно, различно, той затъва в мантри и медитации, затваря се в себе си. За това помага и хашишът, който в неговата среда щедро се предлага.
Пати също не е чужда на наркотиците, но е доста по-земна. Мълчанието и вглъбяването на Джордж я водят до депресия и тя дори започва да крои план за самоубийство. Ще облече любимата си рокля на Ози Кларк и ще се хвърли от някой мост. Не го прави, но се чувства съсипана и самотна.
Двамата редовно правят хипарски купони в имението си Фриър Парк, на които идват много хора. Пати приготвя вечеря заедно с готвачката Маргарет, посреща гостите, а Джордж медитира на покрива, записва музика, после идва в някакъв момент, напушва се, напива се... На другия ден – пак. Пати е като сянка в живота му. И тогава една вечер у тях идва Ерик Клептън със своя приятелка французойка.

Клептън е Господ
Пати, Джордж и Ерик се познават отдавна. Пати моментално разбира, че Клептън Бавната ръка (както го наричат в музикалните среди) я харесва, но това не й прави особено впечатление – талантливите мъже я харесват, винаги става така. Ето, дори лошият Ленън й показва еротичните си скици, вдъхновени от нея. По онова време обаче тя е лудо влюбена в Джордж.
Клептън става чест гост във Фриър Парк, а Пати и французойката се сприятеляват. Една сутрин французойката идва у тях и заявява, че двамата с Ерик са се скарали и тя остава да живее тук. Имението е огромно, годините са хипарски, всеки е добре дошъл. На Пати обаче й прави впечатление, че момичето хич не тъжи за Ерик и изключително усърдно търси компанията на Джордж, а той не се дърпа особено. Прави скандал, Джордж я обявява за параноичка, тя напуска къщата и отива да живее при приятели. Няколко дни по-късно той изгонва французойката и вика Пати да се върне у дома. Нещо в нея обаче се е пречупило завинаги.
И ето го Ерик. Най-добрия приятел на Джордж в онзи момент. По онова време в лондонското метро се появява графит: Clapton is God (Клептън е Господ). Освен това е секси и на концертите си прави невероятно шоу. Пати е изненадана обаче колко срамежлив е той извън сцената и как въобще не се държи като рок звезда.
Ерик винаги сяда срещу нея, прави й комплименти за това как изглежда, за храната, която е приготвила. Разсмива я. Все неща, за които Джордж отдавна е престанал да се грижи. Улавя го, че непрекъснато я следи с поглед.
През декември 1969 г. Пати води сестра си Паула на концерт на Ерик в Ливърпул. Паула е 17-годишна, дива и много красива. След концерта двете отиват заедно с групата на ресторант, а накрая, когато всички си тръгват, Ерик и Паула остават да танцуват на дансинга. Седмица по-късно Паула се пренася във великолепната италианска къща на Ерик в графство Съри.
Но Клептън не е влюбен в Паула и това е ясно на всички. Той кани Пати на тайна среща в таен апартамент в Кенсингтън. Когато тя отива, той й пуска на касетофона последната си песен – току-що написана, току-що записана. И Пати чува най-вълнуващата, най-разтърсващата любовна песен Layla, разказваща за мъж, безумно влюбен в обвързана жена. Пати била убедена, че песента ще стане хит. И че всички ще разберат, че е писана за нея. От този момент Ерик я нарича Лейла.
Джордж отчаяно се опитва да си върне Пати. На един от бурните купони, на които уж случайно са Пати и Ерик, в малките часове на деня, когато всички са пияни и дрогирани, отнякъде се появява Джордж. Търси жена си и я намира в градината в компанията на Клептън. „Какво се случва тук?“ - пита нещастният съпруг. „Човече, влюбен съм в жена ти“ - отговаря Клептън. Според слуховете Джордж му е казал: „Вземи я, няма проблем. Аз пък ще взема твоето гадже.“ Пати тръгнала с мъжа си. В къщи тя си легнала, а той се затворил в звукозаписното си студио. Повече не говорили за това.
Няколко месеца след това една сутрин Пати Бойд получава странно анонимно писмо. „Имам чувството, че не съм те виждал и не съм говорил с теб цяла вечност. Падам в пропаст. Трябва да знам дали все още обичаш съпруга си, или пък имаш друг любовник, дали изпитваш въобще някакви чувства към мен. Какъвто и да е отговорът, моето съзнание ще бъде в покой“ - приключва писмото. Пати го чете пред компанията, събрала се в къщата, както по традиция правят с писмата на фенките на Джордж. Заливат се от смях и писмото заминава в кошчето за боклук. По-късно телефонът иззвънява. Ерик Клептън е. „Получи ли писмото ми?“ - пита я той.
Пати не може да повярва, че Клептън, който може да има всички момичета на света и живее с двете си любовници Паула и Алис Гор (Алис е аристократка с най-чиста синя кръв, влюбена до уши в Ерик, която години по-късно се самоубива с най-голямата доза хероин, която някой някога си е инжектирал наведнъж), изпитва толкова страстна любов към нея.
Както повечето жени, и Пати Бойд се предава пред силата на думите.
Срещат се тайно, а един ден Ерик пристига във Фриър Хаус в отсъствието на Джордж. Облечен е в кожух от вълча кожа, очите му горят все едно не е спал с дни. Казва й, че не може да живее без нея и тя трябва да тръгне с него в същия този момент. Пати поклаща отрицателно глава. Тогава Ерик изважда от джоба си един пакет и го хвърля на масата. „Ако не тръгнеш с мен, ще започна да вземам това.“ „Какво е то?“ „ Хероин.“ „Не ставай глупав“ - изкрещява Пати, но Ерик си прибира пакета в джоба. „Ако не тръгнеш с мен, приключваме.“

хероинови нощи
Двамата с Пати не се виждат цели три години. Той изпълва заканата си и бързо се пристрастява - в компанията на Алис Гор. Ерик не излиза от къщата, не допуска никой, не отваря вратата, не вдига телефона. По това време Паула изчезва. Когато чува „Лейла”, по-малката сестра веднага разбира, че не тя е вдъхновила Ерик. Гордостта й е смазана. Явно през цялото време тя е била просто заместител на Невъзможната.
На няколко пъти Пати се опитва да се добере до Ерик, да го чуе, но безуспешно. Тогава тя решава да даде последен шанс на брака си с Джордж. Отдава се на тотално реновиране на Фриър Хаус с всичките му 25 спални, бални зали, градини, басейни... И това не помага, защото вечер идват старите приятели и се започва - алкохол, хероин и всичко, каквото човек може да поиска. Пати Бойд и до днес си спомня за този период от живота си като за най-големия кошмар и се чуди как въобще са оцелели. С Джордж нещата стават още по-зле, двамата съвсем се отчуждават и макар че никога не говорят за Ерик Клептън, неговото име непрекъснато витае във въздуха.
Около година след последната им среща Пати получава от Ерик издание на романа на Стайнбек „За мишките и хората“. На заглавната й страница със зелено мастило пише: „Скъпа моя, заради теб съм готов да жертвам и семейството си, и своя Господ, и себе си. Слушам вятъра, гледам облаците, търся знак, който да ми подскаже какво да правя, но около мен има само тишина. Ако ме искаш, вземи ме – твой съм. Ако не – скъсай тези окови и ме пусни на свобода.“ Пати е разтърсена до дъното на душата си. Пише му онова, което той иска да чуе. Че го обича и че би искала да прекарат няколко дни заедно само двамата. „Твоя Лейла“ – подписва се тя.

Разменят си подобни писма месеци наред.
Виждат се обаче едва на благотворителен концерт в Ню Йорк. Джордж Харисън държи Ерик да участва, защото смята, че дори ако Клептън е пиян и дрогиран, тайното му бавно самоубийство ще излезе наяве и той може би ще се остави да му помогнат. Ерик има два концерта в един и същ ден и всички знаят, че няма да ги издържи без дрога. Намират му най-чистия възможен хероин, така нареченият “бял слон”. Към него Ерик прибавя две бутилки водка.
Пати не е сигурна дали въобще преди и след този концерт Ерик я е познал, той просто не бил на себе си. После двамата с Алис се оттеглят в мрачния си замък. Но приятелите на Ерик са решени да го върнат на сцената. През 1973 г. го канят на още един благотворителен концерт, този път в Лондон. Ерик отново е пиян. Но концертът е невероятен и всички вестници гръмват със заглавията: „Триумфалното завръщане на Клептън“. Пати седи сред публиката, а до нея са Ринго Стар, Елтън Джон, Джо Кокър. Ерик открива концерта с „Лейла“ и в следващите два часа никой не може да спре сълзите на неговата Лейла. Изплаква всичките си сълзи, насъбирани през трите години раздяла и разруха. И разбира, че Ерик може и да е надебелял, да е пиян, но не е забравил как да изтръгне сърцето ти със своята китара.
След концерта Ерик се съгласява да се лекува, спира хероина и започва битката с алкохола. Единственият порок, с който не иска да се раздели, е Пати Бойд. Всеки ден я моли да напусне Джордж и да отиде при него.
По това време Пати разбира, че мъжът й си има любовница. И то не коя да е, а Морийн, съпругата на Ринго Стар. Една вечер Пати заварва двамата в собствената си спалня. Качва се на покрива на къщата, сваля флага със символа „ом“, който Джордж е издигнал, и окачва на негово място пиратско знаме, останало от някое тяхно парти. Дълбоко в себе си обаче Пати знае една от сериозните причини бракът й с Джордж да не върви. Той много иска дете, а Пати не може да зачене. Когато някой ги пита защо нямат деца, Джордж винаги отговаря, че той е виновен, но и двамата знаят каква е истината. Пати не може да си прости това.

дуелът

Актьорът Джон Хърт е у тях на гости. Джордж решава, че точно тази вечер ще приключи веднъж завинаги историята с Ерик и най-накрая ще реши сложното тройно уравнение, в което живеят вече толкова години. Обажда му се и го кани да дойде. Джон Хърт разбира накъде вървят нещата и се опитва да се измъкне, но Джордж го заставя да остане. Донася в дневната две китари и два усилвателя. Ерик пристига, Джордж, без да му каже нито дума, му посочва китарата. И започва дуелът. Хърт и Пати са в ролята на секунданти. Двубоят продължава два часа без почивка. Музиката е невероятна. Когато всичко свършва, никой не казва нищо, но общото усещане е, че Ерик Клептън е победител. Той не прави инструментални гимнастики като Джордж, нито демонстрира виртуозност. Ерик просто Е виртуоз.

раздялата

В новогодишната нощ на 1973 срещу 1974 г. Джордж предлага на Пати да се разведат. Казва го със същото спокойствие и настоятелност, с които някога й е предложил да се оженят. Пати напуска завинаги Фриър Хаус и Джордж Харисън, за когото е била омъжена цели 11 години. Заминава за Америка, където Ерик Клептън е на турне, с ясното съзнание, че изборът, който прави, я вкарва във филма на Ерик и тя трябва да ходи навсякъде с него и да прави всичко, което той прави. Което за това американско турне през 1974 г. означава основно да пие.
Двамата сключват брак през 1979 г. и се развеждат девет години по-късно. Тя прави два опита да забременее ин витро, но нито един не е сполучлив. Фактът, че не може да дари с дете мъжете, които обича, я изяжда отвътре. Освен това въпреки всичките си обещания Клептън не спира да пие и отказва да се подложи на терапия. През 1984 г. той среща второразрядната италианска актриса Лори дел Санто и две години по-късно тя му ражда син, Конър. Пати е дълбоко наранена, защото разбира, че колкото и да се влюбват в нея, да пишат песни за нея и да се дуелират с китарите си за нея, има нещо, което тя не може да даде на мъжете. Най-важното нещо. Ерик пък от своя страна очаква тя едва ли не да е щастлива от факта, че той има дете от друга жена. По злощастно стечение на обстоятелствата пет години по-късно с нелепата смърт на малкия Конър съдбата сякаш отмъщава и на Пати, и на Ерик за това, че така страстно и безразсъдно отказват да прочетат всички знаци и предупреждения, които тя им изпраща през годините.
След развода с Ерик през 1988 г. тя тръгва на психотерапия и успява да излезе от депресията едва след шест години. Има краткотрайна връзка с фотограф и покрай него и тя самата започва да снима. Следи отдалеч любовния живот на Ерик – връзките му с Мишел Пфайфър и Шерил Кроу. Споделя всичко това с психоаналитика си и той й казва: „Пати, не си ли се замисляла, че всъщност ти нямаш свой собствен филм, винаги си живяла в нечий чужд?“
Сега Пати Бойд е на 66 години. Прави фотографски изложби и вече почти 20 години живее със строителния предприемач Род Уестън. В автобиографичната си книга Wonderful Tonight: George Harrison, Eric Clapton and Me тя споделя, че да бъдеш цял живот просто обект на нечии копнежи е най-пасивната роля, в която Господ може да те разпредели. Но нима това не е съдбата на всички музи?!
Ирина Иванова








_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Мар 11, 2011 3:00 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Айн Ранд - пиша, следователно съблазнявам



Сексът е една от деветте причини за прераждането, останалите осем не са важни, казва Хенри Милър. Със сигурност сексът е една от причините и за писането, а Айн Ранд, го доказва с историите си. Айн е пламенна любовница, която търси също толкова пламенен мъж и дори би искала да бъде подчинявана от него в леглото. Психолозите твърдят, че повечето творци спадат към хедонистичния тип, при който половият акт се превръща в своеобразен стимулатор на творчеството. Наистина ли? Ама че готини типове са психолозите!
Най-красивите дрехи се носят, за да бъдат съблечени, казва Жан Кокто. А най-красивите книги, изглежда, се пишат, за да съблазняват...


Любовният триъгълник, в който Айн Ранд потъна

Ако красавецът Лев Бекерман не беше пренебрегнал любовта на Алиса Зиновиевна Розенбаум, на света нямаше да се появи Айн Ранд – американската писателка, която става световноизвестна с романите си “Изворът”, “Атлас изправи рамене” и с философията си, величаеща егоизма. По-късно, вече емигрирала в САЩ, Алиса, преименувала се на Айн, ще признае, че ако Лео беше отвърнал на чувствата й, е щяла да остане в Русия. “Щях да остана и да умра там”, казва Ранд пред своя приятелка.

Двайсетте години на XX век в Петербург са време на кипеж. Октомврийската революция е унищожила стария свят, в който семейството на аптекаря Розенбаум е живяло охолно. Дъщеря му Алиса е студентка в университета, когато среща Лев. Неговото остро, интелигентно лице, изящното му тяло, буйна коса и светлосиви очи я покоряват от пръв поглед. Може би защото толкова напомнят за първата й любов – англичанина Сайръс. Само че Лео е от плът и кръв, докато Сайръс е литературен герой, който идва от страниците на детска приключенска книжка – “Тайнствената долина”. Той е смел офицер, висок, дългокрак, с разтворена риза с навити до лактите ръкави и се бори с бенгалски тигри и шайка кръвожадни хиндуистки шамани. Външният му вид става абсолютният идеал на Алиса за мъжка красота и както ще видим – определя избора й в интимните връзки през целия й живот.
Отчаяно влюбеното еврейско момиче започва да преследва Лео, а това никак не му допада. След няколко седмици на срещи той престава да я кани и така разбива сърцето й – майка й си спомня как дъщеря й се затваряла с часове в спалнята и крещяла от отчаяние.
На 19 февруари 1926 г. от очите на бъдещата писателка неконтролируемо потичат сълзи. След дълго пътешествие през Европа и през вълните на Атлантика от борда на акостиращия в пристанището на Ню Йорк кораб тя вижда Статуята на свободата и небостъргачите на Манхатън. И е дяволски щастлива! Най-сетне е успяла да избяга от Русия, където нищо не я задържа. Скоро след идването си в Америка Алиса Розенбаум сменя самоличността си и става Айн Ранд. Опитва се да пробие като сценарист в Холивуд и точно там среща актьора от масовката в историческия филм “Цар на царете” Франсис О’Конър. Той е точно мъжът за нея – типичен англосаксонец като Сайръс, висок, слаб, с класически профил и дълги крака. В типичния си стил тя напада първа. При заснемането на една сцена го издебва, приближава се към него и го спъва с крак. Франсис, или Франк, който е добре възпитано момче, се извинява, че я е настъпил. Така се запознават. Отначало актьорът не изглежда кой знае колко влюбен в нея. Но когато двамата се озовават в леглото, той открива пламенна и ненаситна любовница. Двамата сключват брак през 1929 г. Мястото на Франк в него е строго определено – той трябва да уважава и да се подчинява на жена си, докато тя завладява света.
Отначало бракът тръгва добре, като изключим ситуацията в брачното легло. О’Конър е доста пасивен и темпераментната Айн се чувства неудовлетворена. Същевременно писането започва да й носи приходи, докато неговата кариера запада и финансово той става все по-зависим от жена си.

По това време Айн вече се готви да напише романа, който ще я изстреля в света на прочутите – “Изворът”. Героят й Хауард Роурк физически прилича много на Сайръс. Когато книгата излиза, първите читатели са впечатлени не толкова от философските послания на Ранд, колкото от силните образи и от сексуалността, която буквално извира от страниците. Най-прочута е т. нар. сцена с изнасилването, когато хладно-изящната и още девствена Доминик Франкън е повалена в леглото от проникналия в къщата й Роурк, облечен с мръсни работнически дрехи. След като се бори “животински” с нападателя, Доминик е обладана от него. Противно на волята си тя обаче изпитва екстаз. Когато по-късно почитатели питат Айн Ранд дали секссцените в романите й се основават на неин личен опит, тя шеговито отговаря: “Мечти, мечти.”
След успеха на “Изворът” Ранд е засипана с писма от цялата страна, много от тях на млади мъже. И тя започва да ги колекционира. Писмата и мъжете. По това време с Франк живеят в голямо ранчо в Калифорния и в дома им почти постоянно се мотаят нейни почитатели. Те я намират много чувствена и са впечатлени от огромните й прогарящи очи и красиви устни.
През 1949-а в ранчото се появява и 19-годишният Натаниъл Брандън. Тогава Айн е на 45 години. Брандън има “нейния тип лице“ и е леко арогантен – качество, което й импонира. Двамата прекарват дни и нощи в разговори. Натаниъл иска да запознае духовната си наставничка с приятелката си – красивата руса Барбара, също голяма почитателка на “Изворът”. Връзката между двамата обаче не е безпроблемна. Барбара смята, че е влюбена, дори че обича Натаниъл, но не е привлечена от него физически. Той страда, доверява се на Айн и тя започва да съветва двойката и по-специално Барбара как да преодолее проблема с разрива между съзнанието и тялото си.
Някъде по това време четиримата се местят в Ню Йорк – града, в който Айн се е влюбила още при стъпването си на американска земя. Тя се чувства все по-обсебена от Натаниъл, но това не й пречи да настоява той и Барбара да се оженят. Двамата го правят, въпреки че Барбара съвсем не е преодоляла сексуалната си хладина. Ранд и Брандън са всекидневно в контакт и Айн постоянно намира поводи да скъсява физическото разстояние помежду им. И един ден двамата застават един срещу друг с прозрението, че са влюбени. Така започва една 14-годишна афера.
В нея скоро са въвлечени Франк и Барбара. Влюбените смятат, че трябва да известят за чувствата си своите половинки, и искат разрешение да се срещат насаме два пъти седмично. Ранд привежда блестящи логически доводи защо Франк и Барбара трябва да им разрешат и накрая странното каре постига съгласие. Брандън и Ранд могат да правят секс два пъти седмично. Това се случва през 1955 г., месец преди 50-ия рожден ден на Айн. Най-сетне тя има истински красив принц в леглото си, който при това е на висотата на идеите й.

Понякога обаче е притеснена от смутения вид на любовника си. Обвинява го, че е емоционално резервиран и че отказва да обсъжда интимната им връзка. 4 години след началото й тя слага край на секса. По това време Айн е изпаднала в дълбока депресия заради отхвърлянето от страна на критиката на новия й роман “Атлас изправи рамене”. Казва на Натаниъл, че ще подновят интимността си, когато отново се “върне към живот”. Но не знае, че всъщност любовникът й изпитва облекчение. През годините той ще осъзнае, че никога не е бил истински плътски привлечен от възрастната жена. Чувства се по-скоро като неин син. Освободен от „тегобата“ да е в леглото на Айн, започва сексафера с 23-годишна моделка. Но как ще реагира царицата майка, когато разбере, че любовникът й е предпочел обикновено, дори банално момиче пред нея – великата, недостижимата? Когато той най-сетне се решава да й каже, Айн реагира по-страшно от очакваното. “Копеле такова, нищожество!”, крещи тя. После се разплаква. Следват поредица от скандали, в които Натаниъл е обиждан, тъпкан, заплашван, че ще бъде доведен до просешка тояга. При една от сцените тя го удря през лицето. Крещи му, че ако е запазил поне частичка морал, следващите 20 години ще бъде импотентен.
Айн отлъчва Брандън от живота си завинаги. Тя умира през 1982 г. Погребват я до мъжа й. Франк, алкохолизираният Франсис О’Конър, се е оттеглил още преди години от живота в рисуването на посредствени картини, а после и в атеросклерозата. В неговите последни дни и нощи Айн е неотлъчно до леглото му, вкопчила се е в ръката му и плаче. Колкото и да мечтае за друг, в крайна сметка се оказва, че именно Франк, посредственият и мил Франк, е мъжът на живота й.

Адриана Попова




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Вто Мар 15, 2011 9:16 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Рудолф Нуреев, арогантният бог


[b]Роден в Транссибирския експрес в ужасяващата беднота на съветска Русия, той успява да покори целия свят и се превръща в последния вълшебник на танца



1959 година, Виена. Ролан Пети, известен френски хореограф, е на гастрол с постановката си “Сирано дьо Бержерак”. Пети ненавижда светската суета и бърза да се измъкне през задния вход на виенската опера след спектакъла, за да се прибере в хотела си. По пътя се опитва да си спомни странното лице на чужденеца, който се вмъкна в ложата му в антракта, зелените му очи и изразителните скули, огромната чувствена уста, която изричаше на несръчен английски комплименти. “Вярвам, че ще се видим скоро”, беше казал загадъчно чужденецът.
Две години по-късно Ролан Пети закусва в своя парижки апартамент, когато попада на лицето на същия този чужденец в сутрешния вестник. А под него пише:
“Танцьорът чудо на Кировския театър за опера и балет Рудолф Нуреев, на 23 години, поиска политическо убежище в разгара на гастролите на театъра в Париж.” По-нататък статията описва детайлно опитите на тайната съветска полиция, пътуваща с турнето, да хване дръзкия беглец, който с един скок се е изтръгнал от своите придружители и се е хвърлил в ръцете на френската полиция, крещейки “Искам да съм свободен!”. Причината за тази отчаяна постъпка е съобщението, което Нуреев получава на летището, че няма да замине за Лондон с групата си, а трябва да се върне в Москва. Явно КГБ знае, че тайно се е измъквал от хотела в Париж, за да се среща с френски балетисти, а това се смята за измяна на родината. Чакат го партийно наказание и...лагер, а може би и забрана да танцува, мисли тогава с ужас Нуреев. И най-вероятно е бил абсолютно прав.
От този ден Пети започва да следи живота на загадъчния руснак, който по странен начин се преплита с неговия.

Дългият път към свободата

Когато на 17 март 1938 г. малкият Рудолф се ражда с помощта на един лекар и по-голямата си сестра в Транссибирския експрес край заледеното езеро Байкал и е повит с вехта завивка, лекарят пита майката Фарида: но как ще се справите сега с три дъщери и бебе посред зима във влака? Не се безпокойте, отговаря някой вместо нея, това е татарско семейство. Във военната база на Владивосток ги посреща бащата Хамет, който е политрук - преподава политически науки на войниците и се мести с батальона, където нареди Партията. Фарида и четирите деца го следват. Рудик е на две години, когато семейството отново взема влака и пътува 14 дни до Москва, където е преместен бащата. Скоро започва Втората световна война и Хамет е мобилизиран. Още при първите бомбардировки на Москва Фарида стяга оскъдния багаж и бяга с четирите си деца в родната Башкирия, настанява се в малка изба в селцето Чишуана - трети дом на Рудолф за три години. Петимата Нурееви делят избата с възрастно руско семейство. В селцето зимата продължава от октомври до април, а храната за целия ден е парче козе сирене или един печен картоф. “Светът в детските ми представи е един леден, мрачен и най-вече изгладнял свят”, казва Нуреев в едно от последните си интервюта. Една вечер момчето си играе с газената лампа и я разлива върху себе си. Следва… о, блаженство! - болницата в Челябинск, където той получава хартия и цветни моливи, първото нещо, което лично притижава. В спомените си гениалният балетист разказва и как през една безкрайна и тъмна зима майка му се връщала пеша, както обикновено, от 20 километра през заледената степ само за да донесе няколко картофа. Напада я глутница вълци и Фарида успява да подпали одеялото, с което е завита, за да ги изгони.
Рудик расте кротък и затворен, без баща, единственото му щастие е да слуша стария радиопарат, особено когато звучат Чайковски или Бетовен. В детската градина е прицел на подигравки и издевателства заради мизерията, която го принуждава да носи дрехите на сестрите си. “Имаме си просяк в класа, имаме си просяк”, припяват на татарски съучениците му.
31 декември 1945 година е съдбовен ден за Рудолф. Той се вмъква под полата на Фарида, за да гледа безплатно представление на Болшой театър в Уфа, Башкирия. Момчето е омагьосано. “Тогава почувствах, че се откъсвам от своя мрачен свят, завинаги”, казва в спомените си Нуреев. Започва да мечтае само за балет, да танцува всяка свободна минута пред огледалото. И това предизвиква тежък конфликт между него и баща му, завърнал се най-сетне у дома, когато синът му вече е на 14. За Хамет това не е мъжка професия и той винаги го пребива жестоkо, когато разбере, че Рудолф се е измъкнал тайно от къщи, за да танцува с фолклорната група, която сам е създал. “Плачех пребит цяла нощ в ръцете на любимата си сестра Роза”, спомня си Нуреев. Ето защо логично звучи горчивата му изповед в края на живота му: “Обичам да говоря за раждането си. За него мисля като за най-романтичното събитие в живота ми.”

Чужд сред свои, свой сред чужди
За романтичен Нуреев смята и периода след бягството си на летището, когато го приютява френска балерина, влюбена в него, и двамата, дегизирани, кръстосват нощен Париж. Рудолф бързо си намира работа благодарение на подготовката в отличните съветски балетни школи. Скоро подписва договор с балета на маркиз дьо Куевас и докато трупата му от Кировския театър се изявява на лондонска сцена, той излиза в Париж на сцената с балета “Спящата красавица”. Танцува като насън под крясъци ”предател” на една организирана групичка, смътно долавя, че го замерят с предмети и парчета стъкло. Но Париж го забелязва и се влюбва в него. Забелязва го и примата на английския кралски балет – прочутата Марго Фонтейн, и го кани в разкошния си дом, в който чести гости са Джаки Онасис, принцесата на Монако и Мария Калас. Там се срещат отново Ролан Пети и Нуреев и започват да подготвят спектакъл заедно, в който ще танцува и Марго. Още с първия спектакъл Марго и Рудолф покоряват публиката. Хармонията им е невероятна, играта - омагьосваща, макар че той е бил на 23, а тя на 43, възраст, на която другите балерини се пенсионират. Скоро заминават на първото си турне в Ню Йорк.
“Всички световни сцени чакат Нуреев”, пишат френските вестници само месеци след бягството му. Той вече предизвиква масова истерия сред почитателите на балета и разточителни възторзи от критиците. Страст, нечовешка грация, невероятна импровизация, виртуозна техника, съвършен, просто съвършен! И най-вече - свободен. Скоро татаринът започва да пълни и да наелектризира залите. ”Като го гледам, тръпки минават по гърба ми. Той е гений”, казва Ив Сен Лоран. Екзотичен, магнетичен, сякаш с невидими криле, Нуреев се носи по сцената и отключва сълзи, усмивки, спотаено вълнение.
Всичко това е плод на тежък труд. Въпреки че често се прибира в квартирата си на разсъмване, Нуреев е пръв на репетиции и отработва стотици пъти едно и също движение.

За любовта и болката
Колкото повече се изкачва към върха, толкова повече разкрива от своя ужасен характер Нуреев. Вестниците го описват като капризна прима, която беснее, удря плесници на партньорите си, търкаля се по пода и е абсолютно непредсказуем и неуправляем. Приятелят му Найджъл Гослинг го описва така: “Той умее да преминава от ледено презрение към самоирония, от топлота и учтивост към остър сарказъм или към гняв и грубост. Личността му е опасна смесица от мнителност и чувствителност, агресивност и амбиция, егоизъм и варварщина, които са в борба с неговата същност – приветливост, благородство, свенливост и липса на чувство за сигурност.” Скоро всички усещат, че арогантният бог има душа на уплашено, самотно дете. Разбират и още нещо - той има демонична сексуалност, ненаситност, която го кара да потъва в най-тъмните места на града и на своята душа, за да търси непознати партньори, с които да задоволява неистовото си желание за секс. Въпреки кратките си авантюри с жени Нуреев е хомосексуалист. На 26 години започва връзка с датски балетист - Ерик, който стоически търпи похожденията му и скоро деградира като танцьор.
Чест свидетел на неговите нощни похождения е и Ролан Пети. Веднъж Нуреев го води в предградията на Париж, където травестити на високи токове обикалят улиците и широко отварят палтата си, за да покажат голи тела. Пети е шокиран, Рудолф се смее, та той се чувства тук в свои води. Често остава с някое от тези същества, за да получи своята порция бърза, платена и неангажираща любов. Пети не го осъжда дори когато самият Нуреев разгръща палтото си пред тълпа момчета, за да им покаже необикновено големия си член.
В Милано след представление в Ла Скала Нуреев повежда Пети из заспалия град и го отвежда в предградията, в известния театър Смералдо. Артисти от различна възраст изпълняват стриптийз пред разнородната публика, която мастурбира под шлиферите или саката, метнати на коленете. В нюйоркските “сауни” пък Нуреев често се появява дегизиран, за да си тръгне към хотела с няколко момчета наведнъж. Майкъл Келън си спомня гей партитата в банята на Ню Йорк, този воден Гомор, където има басейни и сауни, а около тях се разиграват садо-мазо оргии, има и кабини за тройки. Там Нуреев прави любов с четирима негри пред очите на всички. “Можеше да бъде и активен, и пасивен. Ексхибиционист с подчертан вкус към оргиите”, казва Келън.
Нуреев има няколко постоянни любовници през живота си. Ерик е първият, после се появява и актьорът Антъни Пъркинс, с когото Нуреев има обща квартира в Париж. Следва Жан Клод Бриали, а после - Мик Джагър. Двамата се отдават на съмнителни забавления и разговори до сутринта с много марихуана и алкохол. С режисьора Алън Потс Нуреев живее близо седем години в мрачното си английско имение. И още: Джорджо Сент Анджело, диригентът Ленард Бърнстейн, а също и Ив Сен Лоран, ако се вярва на една от биографките на дизайнера.
През 1980 г. Нуреев среща Робърт Трейси. Двамата стават любовници, но когато Трейси разбира, че Нуреев носи вируса на СПИН, прекратява секса с него, прекратява и балетната си кариера, но остава да се грижи за домакинството му, ангажиментите и последните му години на този свят.

Марго Фонтейн. Рудимания. Ромео и Жулиета

През всички тези години, когато Рудолф ненаситно танцува и прави любов с мъже, а кариерата му придобива феноменални размери, до него е една жена. Марго Фонтейн, за която стана дума в началото. Двамата остават заедно до смъртта на Марго и се грижат нежно един за друг. Между тях винаги е имало тръпка, искра, любовна алхимия, която те успяват да превърнат в триумф на сцената и нежно приятелство в живота. От тази алхимия се раждат изумителните дуети в “Ромео и Жулиета”, “Жизел”, “Лебедово езеро.” “На сцената ние бяхме един дух и едно тяло”, казва Нуреев в спомените си. Марго се влюбва светкавично в мистичния татарин, макар че е женена за сина на панамски олигарх. Трудно е впрочем да не се влюбиш в него, в чувствените му устни, изящните ноздри и дълбоките тъжни очи, в момчешката му гръд и божественото му тяло, до което всяка балерина мечтае да бъде силно притисната. Марго също е пленителна с огромните си очи на кошута, царствената грация и шията на богиня. Макар че е звезда от световна класа, тя се отнася с Рудолф като с равен още от самото начало.
Най-известната балетна двойка на всички времена, пишат вестниците, “хитовият малък екип в шоубизнеса”. Светът е обзет от рудимания, сравняват го с Джейм Дийн, Рудолф Валентино (когото впрочем Нуреев изиграва във филм), Елвис Пресли…
Нерядко публиката го вика на бис повече от 15 пъти! “Смайваше ме силата на неговата интерпретация - пише Фонтейн в мемоарите си. - На сцената той се превръщаше в огнена птица, надарен със зашеметяваща техника, точен и силен стил, дълбока музикалност и безпогрешна хореографска памет. Неотразим магнетизъм!”
По това време Рудолф играе в 250 представления годишно, което означава, че е поне 750 часа на сцената! Като прибавим и дългите репетиции, можем да си представим за каква чудовищна работоспособност става дума. Получава баснословни хонорари, но никой никога не го е виждал да плаща вечеря. Живее същия развратен живот, но винаги е пръв на репетиции и отработва всяко движение скрупольозно.
Рудолф и Марго обикалят цял свят - Стокхолм, Делхи, Сидни, Рио де Жанейро... Навсякъде - планини от цветя, интервюта, аплодисменти. Хората в тъмната зала искат да преживеят тяхната страст, тяхната любов, да извадят от себе си поезията, стъпкана дълбоко под пластовете ежедневие.
През 1964 година мъжът на Фонтейн е ранен тежко от ревнив съпруг и се парализира изцяло. Въпреки настояванията на Нуреев Фонтейн отказва да изостави съпруга си и посвещава времето си на него, както и всичките си спестявания. За последен път танцува с Нуреев през 1977 г., когато е на 58, а вече се е оттеглила в Панама. Няколко години преди да почине от рак през 1991 г., на 72, той успява да отиде в Панама и да я види, след като са се чували почти всяка седмица, а той й е пращал пари, за да си купи лекарства. Нуреев държи фината й, почти безжизнена ръка и сълзите бликат от очите му. Двама души, търсили любов цял живот навън, в другите, но не посмели да я потърсят в себе си. “Това е жената на моя живот. Може би трябваше да се оженя за нея”, казва в спомените си Нуреев.

Танцуващият в мрака

Когато Марго умира, Рудолф е на 51, от няколко години знае, че е болен от СПИН, и се бори като лъв със съдбата си. Има състояние от 80 милиона лири, имения по цял свят - вила до Монако, викторианска къща в Лондон, апартамент в Париж, апартамент в прочутата Дакота билдинг в Ню Йорк, ферма във Вирджиния, вила на остров Сейнт Барт на Карибите, собствено имение на остров Ли Галли до Неапол…
Но е все така самотен, животът му е в куфара и в самолетите, в ресторантите и тъжните хотелски стаи. Спрял е да танцува, защото силите са го напуснали, а публиката го освирква, и има нов любимец - Михаил Баришников. Последните години на сцената са титанично усилие за болния Нуреев. Той се облива в пот, лицето му е смъртнобледо, скоковете му са като на ранена птица. Всеки път зад кулисите го чака верният му масажист, който сваля мокрото трико, загръща го в сух халат и започва акуратно да отмотава десетките метри скоч, в който са омотани като на мумия краката на гения. Крака ужасяващи, с издути до пръсване вени и деформирани пръсти, експлоатирани жестоко без капка милост. Нуреев се отнася към тялото си като тиранин, безмилостно експлоатиращ пленника си. И накрая всичко това се сгромолясва. Рудолф Нуреев крие, че е болен, и продължава да танцува, макар че Ролан Пети забелязва, че танцува лошо. След представлението “Парижката света Богородица” в Метрополитен опера дават прием в чест на балетиста. Нуреев е изтощен, пиян и зъл. Посочва внезапно Пети с чаша в ръка и казва, заваляйки: “А, ето го и мосю Петит (малък - от фр.) с идиотската му постановка, в която трябва да играя урод, макар че съм класически артист. Върви по дяволите, мосю Петит, ти и тъпата ти постановка…” Шокиран, Пети сваля постановката. Така започва необявената им война, която приключва едва със смъртта на Нуреев.
След като слиза от сцената, Нуреев се заема с хореография, става директор на балета на Парижката опера и успява да върне старата й слава с цената, разбира се, на скандали, плесници и поведение на примадона, която безгрижно пропуска например срещата си с крал Хуан Карлос..
Но в същото време той е уникално “око”, което вижда всичко и не забравя нищо, има невероятни познания за репертоара на XIX век, усет за драматургия и за музика. Има огромна библиотека, която не просто притежава, а която е изчел внимателно. Той отрича приятелството, защото смята, че “сме като рибите, срещаме се и се разделяме”, но с Михаил Баришников, който също като него бяга от родината си, често сядат на водка и сладко от диви череши, за да си говорят цяла нощ за Русия и за балета. Нуреев впрочем има възможност да се върне само за една нощ в Русия, вече Русия на Горбачов, за да види умиращата си майка. Фарида едва го познава, тя е полусляпа и бълнува. В интервю за “Кориере де ла сера” Нуреев казва: “Не знам какво почувствах тогава. Усетих, че Русия е студена. Физически и душевно. Отсъствал съм 29 години. Бях като чужденец. С изстинала душа. Разочарован.” Дни след драматичната среща на майка и син умира Фарида, “последната ми връзка с моята страна”.
Сякаш загубил тънката нишка с детството си, Нуреев бързо губи своята енергия, отпада все повече и повече, все по-често се облива в пот, а лицето му е смъртнобледо. От години лекарите го дрогират с АZТ - азидотимидин, уж панацеята срещу СПИН. Една от теориите е, че е починал не от вируса на 55 години, а от отравянето с препарата. В последните две години той отказва да взема лекарства и се оттегля често на острова си край Неапол. “Моето лечение са водата и слънцето”, казва той. И морфинът, разбира се. А, да, и балетът.
На 8 октомври 1992 година, само месеци преди смъртта си, присъства на своята “Баядерка”, разточително пищна и екзотична. В залата гръмват аплодисментите, балетистите се покланят многократно и чакат хореографът да излезе на сцената. Но той се бави. Настъпва смутна тишина. И тогава се появява Нуреев, крехка сянка, придържана от двама балетисти. Кожата му е изтъняла като пергамент, очите му изглеждат огромни и тъжни на изпитото лице. Публиката тайно бърше сълзите си. Никой не е предполагал, че болестта е поразила толкова силно тялото и духа му. Той не може да преглъща и се храни венозно, но почти всяка вечер го карат с инвалидната количка в операта, за да наблюдава от тъмнината на ложата си магията на осветената сцена.
Нуреев умира на 12 януари 1993 г. На поклонението в операта ковчегът му е с венец от бели лилии, същите, които принц Алберт полага на гроба на Жизел. Звучи Анданте Кантабиле на Чайковски. Шестима от любимите му танцьори изнасят ковчега по мраморните стъпала на Храма на балета под аплодисментите на близо 700 души. Нуреев е погребан в руското гробище Сент Жоневиев Дьо Боа в Париж под православни кръстове, сред царски гробове, камбанки и сребърни ели. Последният вълшебник на танца.




Милена Попова








[/b]

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Сря Мар 16, 2011 10:00 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Аз съм Джейн! Запали ми цигара!


"От вчера до днес съм Джейн Сибърг. Млада актриса, с момчешка прическа и ужасно фини флиртувания. Целувала съм Белмондо, но свалям блузата си само за Ромен Гари. Понякога камерата на Годар не спира да снима моя дъх. Ален Делон е тъжен човек, а Марчело дегустатор. Пуши ми се, ще ми запалиш ли цигара? Скоро ще тръгна на едно дълго пътешествие, за да ти залипсвам, за да ме потърсиш и да питаш за мен. Хладно ще ти кажа, че и друг ме иска, но с усмивка, че избирам теб! Аз съм Джейн, подай ми питие, днес се чувствам променена, но утре отново косата ми ще ми пречи да видя как се отдалечаваш от мен!"





Дата на раждане - 13.11.1938.
Място на раждане - Маршалтаун, Айова, САЩ.

Джийн се ражда на 13 ноември 1938 година в Маршалтаун, Айова, в семейството на потомци на шведски имигранти. От малка играе в училищни постановки, а след това и на сцената на университетския театър.

Когато завършва гимназия през 1956, съучениците й я оценяват като тази, която има най-голям шанс да успее в живота. Така и става.

Кинокариерата й започва много обещаващо с дебюта й през 1957, когато 19-годишната студентка се явява на кастинг за ролята на Жана д’Арк в историческия филм на Ото Преминджър „Saint Joan” — екранизация по пиесата на Бърнард Шоу, по сценарий на Греъм Грийн. Вместо да покани за ролята кинозвезда, Преминджър обявява национален конкурс, опитвайки се да открие актриса, която да предаде чистотата и непосредствеността на Орлеанската дева.

По мащаб търсенето било сравнимо с търсенето на главната героиня за „Отнесени от вихъра” през 30-те години. Измежду 3-те хиляди претендентки, поканени да се явят в Лос Анжелис на кастинг (от общо подадени 18 000 заявления), режисьорът избира Джийн.

Във филма на Преминджър Жана е здравомислеща и практична, в постъпките й няма мистицизъм. Независимо от широката си реклама, лентата няма успех сред зрителите и получава ниски оценки от критиката, чието недоволство е предизвикано в частност от това, че във филма църквата е показана като жестоко оръжие на политическия режим.

Чуват се и критики за това, че главната роля е дадена на дебютантка. Дори след като Сибърг става знаменита като участник във френската нова вълна, критиците не променят мнението си за дебюта й.

Независимо от критиките към първия си филм със Сибърг, през 1958 Преминджър кани актрисата в следващия си проект - мелодрамата „Добър ден, тъга”, екранизация по нашумелия роман на Франсоаз Саган, публикуван четири години по-рано.

В него Сибърг играе ролята на 17-годишната лекомислена Сесил. Филмът предизвиква нееднозначни оценки. Мненията за играта на актрисата се колебаят от положителни до такива, че макар да изглежда добре, тя е незряла дебютантка.

По време на снимките на „Добър ден, тъга” на Лазурния бряг, Сибърг се запознава с френския юрист Франсоа Морею и скоро се омъжва за него. По-късно тя разправя, че Морею я впечатлил с маниерите си: умението си да поръчва вино и да си оставя визитката, т.е. не с тези качества, по които трябва да се избира мъж, както осъзнала впоследствие. Семейството живее в Европа, отначало във Великобритания, където през 1959 Джийн се снима по договора си с Columbia Pictures в комедията „Ревът на мишката” c Питър Селърс (най-накрая идва преобладаващото мнение на критиката, че актрисата се справя по-добре, отколкото в предишните си филми).

След като семейството се премества в Париж, Сибърг тръгва на уроци по френски, пеене и актьорско майсторство. Последният й е учител Етиен Декроа, учител и на Марсел Марсо. През 1960 тя се появява във филма „Récréation, La”, чийто сценарист и сърежисьор е съпругът й, вече навлязъл в света на киното. Този филм, също като „Добър ден, тъга”, е екранизация по роман на Франсоаз Саган.

Джийн играе американска студентка, живееща във Версай, която отначало се влюбва в съсед скулптор, а след това се разочарова от него. Скоро след края на снимките Джийн подава молба за развод, в която обвинява Франсоа в жестоко отношение към нея.

Към 1960 интересът на Columbia Pictures към актрисата намалява и тя получава разрешение да се снима при френския режисьор Жан-Люк Годар (един от пионерите на френската нова вълна) в драмата „До последен дъх”. Този филм е и най-известният с нейно участие. Партнира й Жан Пол Белмондо. Джийн става много популярна във Франция, получава номинация за британската награда BAFTA. „До последен дъх” често е определян като манифест на поколението от 60-те.

Благодарение на участието си във филма Джийн се превръща в култова фигура във Франция, нараства и популярността й в САЩ.

Модерна става дори прическа „а`ла Джийн Сибърг”. В статия, публикувана в „Таймс”, Мел Гусоу пише, че актрисата е символ на младите американки, чиято мечта е да заминат за Париж и да станат Джийн Сибърг. Бозли Кроутър пък пише, че „миниатюрната мис Сибърг понякога изглежда трогателна с детското си лице, но в повечето епизоди е хладна и пресметлива като животно, защитаващо се от ирационалния и безсърдечен свят.”

След излизането на „До последен дъх” Columbia Pictures отново проявява интерес към вече знаменитата актриса и в същата 1960 година Джийн се прибира у дома, за да участва в драмата „Let No Man Write My Epitaph”, разобличаваща употребата на наркотици.

В 1961 излизат два филма с актрисата: драмата „Grandes personnes, Les” и романтичната комедия „L'Amant de cinq jours”. По това време Сибърг започва връзка с известния писател Ромен Гари, който е с 24 години по-възрастен от нея. Запознават се през 1959 в Лос Анжелис, а сключват брак на 16 октомври 1962 година. Бременна от Гари, през 1963 г. Сибърг играе само в един филм — мелодрамата на Робърт Париш „In the French Style” (по сценарий на Ървин Шоу). През юли същата година ражда син, когото наричат Александър Диего.

На 8 март 1963 Сибърг се появява на корицата на списание „Life”. През 1964 излизат три филма с нейно участие. Първо играе в една от петте новели (режисирана от Жан Люк Годар), събрани в „Plus belles escroqueries du monde, Les” (останалите 4 са дело на Клод Шаброл, Уго Грегорети, Хиромити Хорикава и Роман Полански). Следват втори филм с Белмондо - криминалната комедия „Échappement libre”, и психологическата драма на Робърт Росън „Лилит”. Ролята й в последния филм (по договор с Columbia Pictures) е на пациентка на психиатрична клиника, в която се влюбва лекарят й (Уорън Бийти), и за нея Сибърг получава номинация за „Златен глобус”.

Следващите две години също се оказват плодотворни за Сибърг в творчески план. През 1965 г. излиза криминалната драма „Un milliard dans un billard”, в която актрисата си партнира с Клод Риш. След това актрисата заминава за кратко в Холивуд и се снима в трилъра на Universal Pictures „Moment To Moment”. Отново във Франция, Сибърг започва снимките на приключенския филм „Estouffade à la Caraïbe”, заедно с Фредерик Стефорд и Серж Генсбур.

Същата 1966 г. тя за първи път работи с Клод Шаброл; режисьорът я кани за главната роля в новия си филм - драма за окупираната от нацистите Франция. И накрая третият филм през годината с участието на Сибърг става американската комедия на Ървин Кершнер „A Fine Madness”, дует с Шон Конъри.

Във филма „Oiseaux vont mourir au Pérou, Les” (1968) Шаброл отново работи с Джийн, която играе ролята на нимфоманка. През 1969 г. актрисата снима в САЩ музикалния уестърн „Paint Your Wagon”, с Лий Марвин и Клинт Истуд. Филмът е номиниран за „Оскар” и „Златен глобус”.

В края на 60-те новото увлечение на Сибърг става политиката, в резултат на което името й е замесено в няколко скандала. Актрисата подкрепя Националната асоциация за развитие на цветнокожото населения, бори се за правата на индианците, освен това оказва финансова помощ на активистите на „Черните пантери” - партия, която се бори за правата на афроамериканците в САЩ. В резултат на изявите на Сибърг, ФБР (по това време под управлението на Дж. Едгар Хувър) се опитва да я опозори, разпространявайки в пресата слуха, че тя е бременна, но не от съпруга си Гари, а от чернокожия лидер на партията. Нервният срив, предизвикан от тези слухове, става причина Сибърг да роди преждевременно в края на август 1970 г., при което детето не оцелява. За да пресече слуховете, актрисата свиква пресконференция и показва снимки на мъртвороденото бяло бебе. В края на годината се развежда с Гари.

Независимо от преживяното, свързано с помятането, развода, последвалата депресия и желанието й за самоубийство, Сибърг продължава да работи. През 1970 се снима в три филма: първо в италианската драма „Dead Of Summer”, а след това в два американски филма — уестърна „Мачо Калахан” и трилъра „Летище”, с Бърт Ланкастър, Дийн Мартин и Жаклин Бисе. През 1971 година работи с бившия си съпруг Гари в криминалния трилър „Kill!”, а на следващата година отново се омъжва, този път за актьора и режисьор Денис Бари.

През 1972 излизат още три филма със Сибърг: италианската драма „Questa specie d'amore”, лентата на Паскуале Скитери „Камора” и трилърът на Ив Буасе „Покушение”, с Жан Луи Трентинян и Мишел Пиколи.

В средата на 70-те кариерата й постепенно започва да клони към залез. Актрисата се снима по-рядко: през 1973 и 1974 играе само в по един филм, а драмата „Дивата патица”, заснета през 1976 в Германия по пиесата на Ибсен, става последният й филм.

В края на 70-те Сибърг започва да се среща с 29-годишния алжирски плейбой Ахмед Хасни и на 31 май 1979 се омъжва за него, но тъй като разводът й с Бари не е оформен официално, бракът с Хасни не може да се смята за законен. В края на август 1979 г. Сибърг изчезва и полицията започва издирването й. Малко преди да изчезне, тя направила опит за самоубийство, като се хвърлила под мотрисата на метрото. След 11 дни обвитото й в одеало тяло е намерено на задната седалка на бяло „Рено”, изоставено в покрайнините на Париж. В кръвта на актрисата е открито високо съдържание на приспивателно лекарство, а в ръката й – предсмъртна бележка с думите: „Прости, повече не мога да живея със своите нерви...”.
Джейн Сибърг била само на 40 години.
През 1995 година Марк Рапорт засне документалния филм „From the Journals of Jean Seberg”, посветен на живота й.

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Чет Мар 17, 2011 9:23 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Лилия Маравиля


Български филм за любов - без изнасилване, социална мъка и някой някого да влачи за косата?! Режисьорът Илиян Джевелеков, продуцентите от „Мирамар“ (те стояха и зад „Дзифт“) и Нова телевизия ще се опитат да ни убедят, че мисията е възможна, от април, когато филмът love.net ще излезе на екран. Героите им са хора от средната класа - успешни в професиите си, живеят в красиви домове, използват нож и вилица дори когато са сами и са обединени от общ „порок“ - всички са в мрежата. В търсене на нови връзки, секс, нова любов, изгубената си любов... Сюжетните линии са няколко, на принципа на „Наистина любов“, кастингът е повече от интересен: Христо Шопов, Койна Русева, Захари Бахаров, Джон Лоутън (точно така, от Uriah Heep), Диана Добрева, Диляна Попова и героинята на нашето интервю – Лилия Маравиля.
Ако не сте я гледали в постановка в театър „София“, лицето й още този месец ще ви стане познато от рекламната кампания за филма. Фино, светло лице, по което емоциите играят деликатно и без ужасяващи гримаси. Във филма Лилия хваща мъжа си – в ролята Христо Шопов, в изневяра. Става случайно, когато един ден отваря компютъра му и вижда запаметен сайт за запознанства.
С Лилия Маравиля си говорихме за ролята й, за живота й зад кадър, за ревността и за това какво е да навършиш 40. Също за принципите, върху които се гради нейната собствена любовна мрежа – lilia_love.net. И за хората, които са в тази мрежа - за Лука и Паола.

как попада във филма Мисля, че ме харесаха още на първия кастинг. Трябваше да импровизирам сцената, в която героинята е шокирана, след като е разбрала, че мъжът й изневерява. На прима виста усетих болката и се разплаках от объркване и ужас. Винаги съм се чудела защо в такава ситуация жената тръгва с обвинения към другата: пачавра, парцал, тя ми отне мъжа. Как така? Какво е направила тя? Дошла е и го е взела ли? А той къде е в цялата тази работа? Ако има някой виновен, това е този човек. Той ти се е клел във вярност. Той те е предал.

за Христо Шопов Моят дебют в киното беше с Христо - в „Индиански игри“ на Иван Андонов пак бяхме двойка. Тогава бях първи курс в НАТФИЗ, ужасно притеснена, а той - много популярен след филма „Вчера“. Ето че се срещнахме след 20 години. Имаме сцена, в която аз трябва да го спечеля отново, да го прелъстя, и то при положение, че по сценарий не съм толкова желана... Не ми беше трудно да го направя, защото както екранната ни двойка се е отчуждила, така и ние бяхме малко чужди след 20 г. Екипът беше много доволен, включително и Христо самият, а е важно да се харесаш на партньор като него. С него много се усещаме.

за мъжа си Казва се Лука Маравиля и е роден в Рим. Както се шегувам – никой никога не може да му каже, че е селянин, защото е от Вечния град. Банков консултант е. Бизнесът му не е в България, пътува по целия свят. По образование е философ. От 15 г. живеем заедно, от 9 сме женени. Оженихме се един ден преди да се роди дъщеря ни Паола. Бях с огромния корем и само подписахме.

с какво я печели Лука Той е забавен, с изключително чувство за хумор. Много е щедър във всяко едно отношение. Това, което и до ден-днешен ме впечатлява, е колко много го харесват хората. Моите приятели и роднини са луди по него. Когато го заведох във Варна да го представя на родителите ми, Лука ги спечели абсолютно, като каза на майка ми: сега аз ще измия чиниите.

едно шумно италианско семейство С Лука много се обичаме, но и много си викаме. Не че се караме, така си говорим. В началото много се изненадвах, когато отиваме у родителите му и чувам от вратата, че майка му страшно крещи. Казвам си: Господи, какво се е случило, а тя говорела по телефона. Имам чувството, че и аз съм станала наполовина италианка. Ние сме една италианска фамилия, която оглася целия квартал.

голи роли Бях втори курс в класа на Коко Азарян, когато той ме избра за главната роля в „Лулу или кутията на Пандора“ в Театъра на армията. На финала трябваше да притичам гола през сцената. Беше някъде 91-а. Революция в театъра, фрашкано. Бяха го обявили като първата съблечена сцена , а мен - за най-голата актриса на българската сцена. Тогава си дадох сметка, че нямам от какво да се притеснявам, защото не аз се събличам, а моята героиня. Сега в „Електра“ играя с едно прозрачно боди и отново излязоха заглавия: Лилия Маравиля с голи гърди в „Електра“. Като че ли това е най-важното! Може да направи впечатление първите 15 мин., но то е част от костюма.

слуховете за връзка с Калин Врачански Пълни измислици. С Калин играем заедно в различни постановки и затова са тези слухове. Истината е, че аз още преди няколко години казвах, че е талантлив, отговаряха ми – няма да стане актьор от него. А сега! Елате да видите какво става на „Тримата мускетари“! Момичетата идват на театър като на среща с него. С фланелки с лицето му. То са писъци накрая на постановката. И той се смущава. Калин има харизма. Трябва му режисьор, който да работи с него, както в Народния театър работят с Деян Донков.

относно ревността Лука до такава степен е цивилизован, че не си е позволявал да покаже ревност или да ми направи забележка. Не мисля, че е перде и не му пука какви отношения имам с хората. Случвало се е на премиера в театъра да си държа ръката с някой колега. Не защото имам интимност с него, начинът ни на общуване е такъв. И Лука след това е подмятал: как си държеше ръката! Но не ми го казва с ревност, а като иронична забележка.
тези страшни 40 Дойде момент, в който се погледнах в огледалото и бях по-голяма. Беше около 40-годишнината ми. Мъжът ми казваше после: леле, в този период беше нетърпима. След като ги навърши тези години, се успокои и стана още по-хубава. Защо е такъв проблем тази 40-годишнина? Дали защото 40 г. в България не се празнуват? Според Лука това е най-голямата тъпотия.

пластични операции – да или не В моменти на депресия се затварям вкъщи и общувам основно със себе си. Решавам, че искам да си направя нов бюст, да си оправя лицето. Лука ми казва: добре, но не мисля, че имаш нужда. Макар да си дава сметка, че не става дума само той да ме харесва. Аз не съм само за лична консумация с моята професия. Моето огледало е дъщеря ми. Соча й: ето виж тези малки бръчици, а тя ми забранява да говоря така. Мамо, на теб не ти ли е ясно, че твоите бръчици са от това, че много се смееш. И си мисля - колко е хубаво на едно лице да видиш някаква история.

работен език Вкъщи си говорим на френски - аз съм завършила френска гимназия. Паола от първата си година проговори български и италиански. А Лука разбира, но не научи добре български. Говори за себе си в среден род: колко съм болно.

свекърът и свекървата Бащата на Лука беше представител на „Ал Италия“ в София, Лука беше на гости на родителите си и тогава се запознахме. Майка му и баща му вече са си в Италия. Имат една фантастична къща на 150 км от Рим, в Умбрия. Огромна, красива, за съжаление все по-рядко ходим там. Аз не мога да издържам на дълги почивки. Отивам, прочитам 5 книги и съм готова да се прибирам. Свекърва ми Мария Пия като италианка държи много на начина, по който изглежда къщата. След като загубих майка ми и баща ми, сега родителите на Лука са мои родители.

Паола, голямата любов Италианците казват на децата, които са по-привързани към майките си, „мамона“. Паола е мамона. Когато бях бременна, смятаха, че ще родя момче. И аз гладех корема си и повтарях: сини очи, сини очи. Защото да имаш сини очи е страхотно оръжие и за мъж. Ако знаех, че е момиче, щях да повтарям и: хубави крака, хубави крака. Паола е много хубава. Когато беше малка и излизахме навън, хората я заплюваха срещу уроки – пу-пу! Лука се вбесяваше, приемаше го като лична обида. Мъжът ми е широко скроен и щедър, истински късмет за нас с Паола. Давам си сметка, че едно от нещата, на които искам да я науча, е да внимава за стиснати мъже. За мен това е най-големият ужас.




едно интервю на Адриана Попова




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Сря Апр 13, 2011 12:29 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Портрети
Разяреният бик на френското кино

Обикновено Венсан Касел взима ролята на онзи тип във филма, който ще те прелъсти брутално, ще те изнасили или най-малкото ще те смаже от бой. Понякога - и трите едновременно. Ужасно му отива да играе не просто Лошия, а Злия.


След като Касел изигра ролята на Жак Мезрин, един от най-известните престъпници в историята на Франция, в 4-часовата биографична драма “Мезрин”, пресата го нарече “Разгневения бик на френското кино”, сравнявайки го с Де Ниро в култовия филм на Мартин Скорсезе. Самият Венсан предпочита да го сравняват с Жерар Депардийо. Първо, защото е французин до мозъка на костите си и второ, защото “Жерар е грозен и привлекателен едновременно, но е мъж, направил няколко много дръзки избора в живота си”.
За разлика от Депардийо Венсан Касел е галеник на съдбата. Роден е в Париж, майка му е журналистка, а баща му - актьорът Жан-Пиер Касел. Венсан израства зад кулисите на театрите и на снимачните площадки сред хора като Серж Гeнсбур и Клод Шаброл. Седем години играе балет (опит, който му е особено полезен за ролята на хореографа в “Черният лебед”). Успоредно в цирково училище изучава акробатика и трапец (“Първото, на което ме научиха там, бе да падам. По-късно това ми влезе в работа повече от всичко друго.”). А в киносалона, собственост на дядо му, гледа филми по цяла нощ. Винаги е искал да бъде актьор. Само това и нищо друго.
Сега, на 44-годишна възраст, Венсан Касел присвива хищните си сини очи и заявява, че много обича да отказва - роли, интервюта, реклами. Когато му се обадят с каквото и да било предложение, той задължително дръпва реч от типа: “Прекалено ограничаващо звучи, искам да правя нещата, както на мен ми харесва. Така че отговорът ми е “не”. Убеден е, че ако някой много го иска, няма да остави нещата така. Ако пък той размисли по-късно, сам се обажда. “Но истината е, че ми харесва да отказвам. Звучи малко позьорско, но това е моят стил” - казва Касел.
За отказите му често има и друга причина, дори цели три причини - жена му Моника Белучи и двете им дъщери Дева (6 г.) и Леони (6 м.) Венсан твърди, че на този етап от живота си за нищо на света няма да зареже семейството си за повече от 20 дни, за да снима някакъв филм. Всъщност може би най-дръзкият избор в живота му е тъкмо да се ожени за Моника Белучи. Двамата са заедно от 1994 г., когато се срещат на снимачната площадка на филма “Апартаментът”. Пет години по-късно се женят, а Венсан окончателно намразва интервютата. Защото откакто е с Моника, задължително получава въпроси като “Какво е да си женен за Моника Белучи?” и “Ревнувате ли я?” “Приятно ми е, че другите мъже я харесват, но е важно как ще го покажат, защото ако проявят грубост, и аз ще проявя.” Французинът е убеден, че повечето мъже също като него харесват жени с форми, а не “ужасните болни момичета от модните списания”. “Закръглените жени излъчват доброта и покой, а ние се нуждаем точно от това.”
Допреди раждането на Леони, Венсан и Моника живеят отделно, той - в Париж, тя - в Лондон, като често прескачат един при друг. И двамата обясняват тази странна форма на брак с желанието да не си омръзват. Сега обаче са навсякъде заедно и непрекъснато пътуват между четирите си апартамента - в Париж и Лондон, Ню Йорк и Рио Де Жанейро. Идеята да инвестират в недвижима собственост в Бразилия била на Венсан, който е известен със страстта си към бразилската музика и към капоейрата. Твърди, че и до днес поддържа форма именно с това типично бразилско улично бойно-танцово изкуство.
“Характерът ми е такъв, че задължително трябва да тренирам спорт, който ми позволява да си изкарвам гнева. В мен живее някакъв постоянен гняв. Навремето затова се записах на бокс. Иначе мога да стана наистина опасен. За щастие обаче съм актьор и професията ми позволява да бъда какъвто си искам, при това напълно законно.” Касел се смее, но в очите му проблясва нещо, от което те полазват тръпки. Да, наистина, добре че е актьор.
Ирина Иванова

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Чет Апр 14, 2011 8:59 am Профил
 [ 64 мнения ]  Отиди на страница 1, 2, 3, 4, 5 ... 7  Следваща


Кой е на линия

Регистрирани потребители: CommonCrawl [Bot]


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov