Последно посещение: Сря Юни 28, 2017 5:37 am Дата и час: Сря Юни 28, 2017 5:37 am




 [ 16 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща
Дневници 
Автор Съобщение
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Дневници
Наблюдавам процесите в средното образование повече от десет години. Също така oбщувам с няколко учители, главно жени на средна възраст. Някои са ми приятели, една дори ми е майка, а останалите ги обдушвам с познавателна цел.

Видях как учителите като цяло се промениха в периода на прехода. Как повечето станаха инертни, дребнави, отчаяни хорица, стресирани от недоимъка, който ги докара да си търсят втора работа като чистачки по входовете или дистрибурори на Орифлейм. Видях как моя любима приятелка , един от най-ерудираните хора околовръст, стигна дотам да чете любовни романи и да се налива с вино, за да избяга от реалността. Форми на ескейпизъм колкото искаш. Фактът е, че един добър учител, поставен в подобни условия, неизбежно деградира до неподозирана посредственост.


В един период учителската заплата беше 4 (четири) долара, a като цяло никога не е стигала, за да може човек да се храни и облича нормално (да не говорим да издържа семейство). В онзи период (бях на 15-18) ми се налагаше да работя по строежи във всички възможни ваканции, за да закърпваме семейния бюджет.

Когато човек живее в подобни условия, обикновено развива хроничен стрес, който пък води до кисти, раци и други вкуснотии, а често и до психически отклонения. Познавам учители, които се пропиха, други направо си отнеха живота.

Още като завършвах през ‘96та, повечето ми учители, които тогава бяха на добро ниво, се ориентираха към по-доходни професии. Най-добрият историк в училище отиде да продава щори, някои станаха преводачи, други се насочиха към фондации или частен бизнес. В училище останаха посредствените, инертните, отчаяните. Имаше и такива, които продължиха да се унижават, защото обичат професията си, но дори и те постепенно се обезсърчиха и се пуснаха по течението.

Учениците загубиха респект от учителите (как да уважаваш дрипльо без самочувствие), което пък допълнително озлоби много учители и ги демотивира професионално.

Самата професия Учител, която винаги е била свързвана с престиж и специално призвание, загуби всякаква привлекателност и социален респект. Специалността Педагогика се превърна в клоаката на непрокопсаниците, неуспели да влязат където желаят (същото до голяма степен важи за Българска филология, История и т.н.). Това респективно я обезцени и срина качествeно, довеждайки до дипломирането на бездарни педагози, които не са чували за теориите на Пиаже и Виготски, типовете интелигентност на Хауърд Гарднер или тройния модел на Стърнбърг, камо ли да могат да ги прилагат. Кръгът се затвори. Дървото е гнило до корен. Сега дори драстично увеличение на заплатите не оправя нещата.


Причините за този процес са твърде прозаични. От една страна хаосът на прехода доведе до разпад на ценностите – стойностно стана материалното и практичното. Хората на изкуството и културата станаха маргинали. Бизнес и Право добиха статут на най-желаните специалности. Money, money, пеем с Иги Поп.

Все още няма държавна концепция за образованието и културата (знам от вътрешности). Държавните професии сa оставени на произвола.


От друга страна, когато управлението е в ръцете на политическа мафия, която се е наговорила да си играе на партии (познавам лично някои от актьорите), проспериращо образование е нещо крайно нежелано.

Добър пример е сривът на средното образование в САЩ (съвсем предумишлен) в края на 70те. Управниците се уплашиха от нарастващата интелигенция, от хипи движението и неговия стремеж към отваряне на съзнанието (хипарството се заражда в Бъркли, Калифорния, един от големите интелектуални центрове в страната), от критичнотo отношение към политиката, демонстрации срещу войната и т.н.

Интелигентният човек със собствено мнение е неудобен за своеволните политици. Затова администрацията на Джонсън и Никсън (както и българските им еквиваленти) се погрижи средното образование да не произвежда знаещи и мислещи хора.


За финал ще кажа, че учителската професия е изключително амортизираща. Смея да го твърдя не само защото виждам ефекта върху някои учители от първа ръка, а и защото аз самият съм се занимавал с ученици. Ако не вярвате, посетете някой пети клас за десетина минути (толкова ви давам). Това обяснява защо учителите работят на половин работен ден и имат двумесечна лятна ваканция, което толкова дразни някои хора.

Според мен учителите трябва да бъдат пенсионирани на 50, а не на 65 години, когато ще им се налага да ходят на работа с памперси. Нервната система се износва необратимо с възрастта и в един момент даден учител, който сам по себе си е интелигентен и компетентен, се превръща в бреме, че дори и заплаха за учениците.


Толкоз по темата, че изпадам в патетика.









Nav

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Чет Мар 17, 2011 4:06 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Дневници
Изневярата


Здравей дружка, мам** и тат** му, такива писма като твоето ми зареждат месеца с автентичната си енергия. Благодаря, че реши да споделиш с мен. Този свят наистина има много измерения и смешното е, че това, което изглежда като проблем в консенсуалното измерение, е забавна шега в съседното и муха-екстрасенс в онова зад завоя. Всичко е въпрос на достатъчно взиране – отвъд видимото, в есенцията на нещата. Друг начин да смениш перспективата пък е като смениш мащаба.

'Една пича въшка се почесва по пичката', написа навремето Иван Методиев.

От гледна точка на вечността или размера на вселената малко неща изглеждат достатъчно значителни, за да заслужат нещо повече от махване с ръка. 'И това ще мине', пишело на жезъла на цар Соломон.

Та питаш ме за смисъла и изневярата. Първо ще ти отговоря съвсем прозаично, като профи психолог, а после ще се отрека от думите си и ще ти говоря като дядка-пустинник :)

Азът е невероятна природно творение, но не е нищо повече от конструкция на ума. Създава ни усещане за уникалност и идентичност без въобще да го има. В психологията е старо знание, че съзнанието е комплект от множество азове. В един момент доминира един, после друг. Понякога два танцуват валс (когато сме в дилема или противоречие), а се случва и дузина да рипат в кючек (когато сме на тежки наркотици). В този смисъл изневярата е просто действието на един от множеството азове. Кой ти е изневерил? Този въпрос придава на нещата съвсем други измерения. Холът в любимия, кухнята или килерът? А може би мазето? Мазетата при мъжете са доста еднакви. Те са еволюционно обусловените нагони да си хвърлим семката във възможно най-много путки. После черта, дим да ни няма. Умната жена знае това (особено когато мъжът й е с наднормен тестостерон, демек плешив и с космат гръб) и гледа холът на мъжа й да е подреден, кухнята да ухае на сготвено, спалнята му да е с нови чаршафи. За да й е удобно на нея самата. Наскоро се запознах с един чуден тип, който обожава жена си, говори за нея като за богиня и се държи с нея като по учебник, което не му пречи да се потапя в някоя моментна авантюра с душата на бохем и устрема на титаничен филогин (женолюбец). Убеден съм, че интуитивно жена му знае за тези неща. Обаче тя не слиза в мазето му. Достатъчно удобни пространства си има в него. Тъжното е, когато един мъж е само мазе. Тогава най-добре си вдигай багажа и да те няма. Има и мъже без мазе (любители на чехли и подчехлия), но пък те никога няма да ти бъдат истинска креватна провокация (с трикратен оргазъм и триседмична усмивка). Няма да ти се пее след секс, или да бързаш да се прибереш, за да му се метнеш. Липсата на мазе винаги се компенсира я с дупка в хола, я с тясна кухня. Затова прецени пропорциите на пространствата в мъжа до теб. И не се взирай в мазето, ако в хола ти е удобно. Тук таме се срещат и жени, които успяват да избият някоя друга стена и да интегрират мазето към останалите помещения. Такива жени умеят да бъдат както съпруги (каквото им е заложено биологично), така и любовници. С подобна жена не се и помисля за изневяра. Това също е посока, в която може да се положат усилия.


Ето и още една гледна точка. При това не от онези в далечината.
Всяко чувство на обида и нараненост е проекция на нещо в нас самите – несигурност, стара рана, липса на стабилна посока в живота. Човешките същества са програмирани да търсят смисъл в света и проекциите му. Когато нямаме стабилен източник на смисъл от рода на мечта, амбиция, приключение, връзка с космоса, търсим смисъл най-вече в отношенията ни с околните. Не че това е лошо, но когато това е единственият ни източник на смисленост, обсебваме любимите си същества или поне ставаме емоционално зависими от отношението им към нас. Затова и изневярата толкова боли понякога. Но ако имаме няколко други извори (хобита, приятели, кариера), съвсем естествените спорадични спадове в отношенията ни с любимите хора не ни дръпват черджето изпод краката. Можем да ги погледнем неемоционално и да ги закърпим скорострелно като бабичка терлик.

Сама казваш, че в теб има много горчивина и разочарование. Това се вписва в разпространеното схващане (на врата и всичко над него), че животът е труден, че трябва да се борим, да оцеляваме. Много доводи мога да вкарам срещу тази заблуда. Но пък тези доводи са от едрите и няма да се сместят тука, та само ще споделя едно интересно откритие, което се повтаря невероятно често в човешката история. Много от хората с изключително труден живот претърпяват сходна трансцендентална трансформация (точно благодарение на трудностите) и осъзнават, че тази игра на сенките е драматична само за самите сенки. Всеки сам определя как да реагира на събитията и това е силата на човешката воля. Какво значение имат моментните препятствия в контекста на вселенския пожар, наречен живот. Пък и погледнати по от високо и в перспектива, повечето са нужни закономерности, че понякога и благословии.

А сега остави ума ти да отплува от света на причинно-следствените връзки, от чувствата и от плътта. Превърни се във въображение. Взри се в пълния мрак и нека всяка секунда се превърне в ера. Нека мракът на нощта те пропие до кости. Докато съзнанието за Аз се стопи и се превърнеш в нощ. Това вселенско взиране поражда нови сетива. Мракът придобива плътност и забременява с форми. Светлини като светулки се стрелкат наоколо ти. Всяка от тях се разбива в очите ти и виждаш... всички те са светове-вселени, които да запълниш с въображението си. Ако в една от тях любовта не се случва, в следващата разцъфтява. Ти обитаваш всички тези паралелни светове и няма нещо, което да не преживяваш. Единствено трябва да насочиш вниманието си... едно трепване на съзнанието и вятърът те връхлита, разперила ръце на носа на бързоходен кораб, усмихната в обятията на любимия (който пък не е друг а Лео Дикаприо). Пак трепване... и си майка, танцьорка, астроном-откривател. И в този миг осъзнаваш... тайната е да не забравяш, че щом нещо е родено в съзнанието ти, значи съществува. Реалността не е по-реална от въображението. Когато си дух, можеш да си всякакъв размер. Когато можеш да си всичко, няма значение точно какво си. Радост, страдание, самота, споделеност... са просто курабийки от тестото на живота. Отвъд различността на формата, миришат на дом и на щастие.

Следваш ли тази нагласа в живота, енергията ти започва да вибрира на друга честота. И започват да се случвам малки чудеса, защото вече няма напрежение, което да им пречи.

Поздрави,
Нав

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Сря Апр 13, 2011 8:07 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Дневници
МОЕТО ЩАСТИЕ



Ако съдим по коментарите под каквато и да е било новина в нета, щастието, възхищението и радостта се описват трудно. Или поне спестяваме думите си за тях.
Оставам с впечатлението, че повечето хора са нещастни. Сякаш предпочитат да се оплачат, да споделят какво не им харесва, отколкото позитивните си емоции. Сякаш по-лесно е да изпитваш завист, отколкото радост.
Аз пък ще споделя с вас моето щастие. Да си щастлив означава, че си направил правилния избор. И ако можеш отново да се родиш, да избереш пак този живот. Пак тази работа, пак този мъж, пак тези родители, деца и приятели. С всичките им там плюсове и минуси. Кой от нас е съвършен? (Никой няма виза за рая:-)
Винаги благородно съм завиждала при вида на следната картинка - майка с две заети ръце, държащи малки ръчички. И откакто това ми се случи мисля, че няма по-красива гледка.
Винаги съм завиждала и на хората с брат или сестра. Аз нямам това щастие. Но затова пък не лиших децата си от него. Мисля си, че да отгледам син и дъщеря ще бъде най-голямото ми постижение. Два чифта очи - сини и кафяви ме гледат и сякаш ми казват: "Обичай ме!".
Всеки ден. По-щастлив от предишния.




СВЕТЛА ИВАНОВА

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Вто Фев 28, 2012 9:28 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Дневници
Може ли да се нарече духовен учител човек, който пие, пуши, яде месо и зачита само собствените си виждания? Въобще може ли човек, който не е преодолял собствените си пороци, да дава наставления на другите?
Някъде из групите във facebook беше зададен този въпрос... Много интересни отговори получи. Разбира се, първите бяха лесно предположими – не, абсурд, месото и алкохолът са тежки енергии, за да бъдеш пример за подражание, трябва да си се пречистил... Други отговаряха, че и сред тези, които са отдадени на пълно вегетарианство и аскетизъм, има такива, които се гневят, манипулират, държат се менторски... и не живеят толкова интересно, че да се втурнеш да им подражаваш. Отделен е въпросът, че работата на учителя е само
да запали у теб искрата да последваш себе си
Първоначално не се намесих, но пък с приятно чувство си спомних за всички мои любими бохеми, които са вкарвали жега в кръвта ми... Е, и алкохол, и безсънни нощи, и пеперуди в стомаха, и някоя и друга драма, но знам, че на тях дължа големите уроци да обичаш, както апостол Павел беше завещал в посланието до коринтяните: „Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, не се превъзнася, не безобразничи, не търси своето, не държи сметка за зло, всичко прощава, на всичко се надява...”
И понеже от малка съм в час, че целта на житейските ни срещи не е просто да плеснем с ръце, да се прегърнем, да си създадем дечица, да си намерим нещо приятно да се занимаваме или поне да е нещо от 9 до 5 и с пълни социални осигуровки, а точно обратното – всички срещи и разлъки имат за цел да обогатят живота ни с мъдрост, състрадание, приемане и да схванем най-накрая що е туй любов... та вярвах, че всеки симпатяга, който мамицата ми разгонваше, и онези, на които аз на свой ред разгонвах фамилията, са мои учители. Даже ги бях разделила на категории –
Големи учители, Учители, Играчи и Доброволци
Големите учители бяха онези, в които съм била влюбена толкова безапелационно, че дори когато е имало причина да се разсърдя „за цял живот”, отново отивах, за да ги прегърна. Чак се е случвало те да ме питат: „Не мога да те разбера, защо си го причиняваш?”.
Но адреналинът от някои изживявания е способен да ни пристрасти дотолкова, че да забравим за всичко останало. В онези времена приемах, че Големите учители са онези, които ми организират тези преживявания, пристрастяващите, от които трудно се отказваш. Но това не ме мъчеше, напротив, отключваше приемане. Акумулираше разбиране, че изборът е мой. Тези хора ме караха почти ежедневно да си задавам въпроса „Как да реагирам на това и онова?” и съотвено ме научиха, че единствено моят избор как да реагирам
променя ситуацията и взаимоотношенията,
определя посоката им и онова, което ще се случи по-нататък.
С онези, които наричах Учители, по-успешно си партнирахме – колкото аз учех едно-друго от тях, толкова и на тях им се налагаше да преосмислят себе си. Играчите ме забавляваха, разсмиваха, те бяха онези, чиито взаимоотношения с околния свят наблюдавах, за да понауча това-онова за манипулацията и постигането на целите. Те развиваха усета ми за интрига и политика. Доброволците бяха симпатягите, към които няма начин да се пристрастиш, но се „наемат” да свършат някое добро дело и да ти осигурят по-спокойни дни, в които да не учиш уроците си с високи дози адреналин, а да не се напрягаш. В емоционален план доброволците са онези със спокойните връзки, в които няма нищо, което да те разклати.
Спомних си и как в един момент от пътя избрах да пречистя страха си – „попаднах” в професионална структура, която беше изцяло подчинена на управлението чрез страх. Винаги ще бъда благодарна, защото там научих, че макар да не може да обичаш всички, няма никакъв проблем да облъчваш тези хора с любов, която идва от по-високо място. Това е невъзможно да се научи, когато работиш с хора, които харесваш. И да те ядосват, то е като в семейството – поскарате се, пък после пак си се обичате.
Само в среда на хора, които не харесваш и които не познават друг инструмент освен манипулацията със страха, можеш да развиеш способността си да се отнасяш към тях от друго ниво на съзнание. Това беше и първият случай, в който съзнателно поисках помощ от ангелите и възнесените учители. И Архангел Михаил веднага се отзова. В книжарница отворих напосоки книга с послания от него и попаднах директно на съвет, че когато не харесваш някого, трябва а) да го осъзнаеш, б) да си го признаеш, в) от това състояние на осъзнатост да кажеш: „Аз давам това дете на майка му/баща му”. Така снемаш отговорността да му даваш от любовта си и го предаваш в ръцете на висшата му същност, която го обича безусловно. И настана едно ежедневно даване на майките им….
Михаела Петрова

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пет Мар 23, 2012 4:08 pm Профил
Sorceress
Sorceress
Аватар

Регистриран на: Пет Дек 04, 2009 2:04 pm
Мнения: 158
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Дневници
Интересно четиво :)
Май и аз ги деля на Големи учители, Учители, Играчи и Доброволци.
И се уча да обичам.
Бе много трудно това, бе! По-лесно е да го осереш, оплюеш и навреш в миша дупка въпросното човече, отколкото да проявиш разбиране и толеранс и да го пратиш при майка му/баща му...

_________________
Omnia mea mecum porto


Сря Мар 28, 2012 1:14 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Дневници
ОРИГАМИ НА ДУШАТА



Пие ми се. Искам да си налея чаша бърбън и да почувствам как се стича по гърлото ми, как попива в езика ми. Хващам се, че мислите ми блуждаят и се връщам към книгата. Но Джойс ми е скучен. Дали защото ‘Дъблинчани’ му е ранно произведение? Чета го защото е Джойс. Това ме подсеща за няколко млади интелектуалци, които ме подразниха с хвалбите си кой е чел повече Томас Ман, вместо да обсъждат онова, което литературата само помага да се изкаже – красотата, дълбините на света. Може би и аз съм като тях. Чета Джойс, а си мисля за бърбъна, за петте оргазма на любимата ми снощи. Отегчен съм от себе си. Искам да си налея пълна чаша, но онзи ден разбрах, че имам хепатит С. Край с алкохола, казва разумът в мен. Но той е само част от тълпата, която ме съставя. А повечето от тях обичат да пият. Ако си сипя, ще съм глупак, защото ще съм роб на импулса, навика, ще съм животно. Ако не пия, ще съм глупак, заради овчата предпазливост, конформизма на благоразумието. Затова си наливам два пръста и отпивам с мисълта за съзнателен избор и ясни последствия. Тук и сега.
Едноизмерният живот е прозаичен. Сещам се за Жан-Батист Грьонуй*, създал съвършения парфюм, покорил света, а после оставил се на тълпата да го разкъса. Трагедията на осъществената мечта е голяма, колкото тази на неосъществената. Да си само болен или само здрав, само жив или мъртъв. Къде е изходът от този лабиринт? Да си сипя още едно питие? Да отида надрусан на собственото си литературно четене като Тома онзи ден? Взирам се дълго в този лист хартия. Изливам бърбъна и затварям очи. Сгъвам веднъж. Въображението ми допива питието, получава цироза и умира. Смъртта прави всеки предшестващ я миг наситен, осъзнат, бездънен. Сгъвам пак, разпръсквам благодат и здраве във всяка клетка и изчиствам напълно вируса от кръвта, както навремето направих с рака. Продължавам. Всички възможни сценарии се случват едновременно. Вълнувам се и съм спокоен. Човек и тълпа. Актьор, сцена, зрител. Усмихвам се през всички гънки, без зъби, както навремето Тома, но защото съм оригами.
Плувам в тази съвършена едновременност. Тя е моето въодушевление, където няма нужда да съм едно единствено нещо, а всички сбъднати-несбъднати мечти, осъществени-несподелени любови, еуфорични депресии. Взимам отново книгата. И ми е скучно. И съм щастлив.
* Герой от ‘Парфюмът’ на Патрик Зюскинд.







NAV

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Вто Юли 03, 2012 12:59 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Дневници
МЪЖЕТЕ НЕ СТАВАТ ЗА ДЯДО КОЛЕДА



Защото не могат да изпълняват желания. Или не искат, все едно. Представяте ли си как Дядо Коледа получава писмо с желания и казва: не ща пък, не ми се изпълняват желания.
Мъжете явно не знаят, че когато взимаш една жена, я взимаш с желанията й. Почти същото е като с кучето и бълхите му. Правило без изключения.
Държа да отбележа още в началото, че много обичам мъжете и откровено казано не мога да живея без тях. В този ред на мисли дълго разсъждавах за какво не стават и накрая стигнах до извода, че мъжете не стават за онова, което искаш. За всичко друго си стават. Така например ако искаш тази събота и неделя да отидете някъде, те ти казват „Не става“. Ако точно сега ти се гледа еди-какъв си филм, те пак ти казват „Не става!“. Ако ти се излиза – не става. Ако искаш нова кола – сега точно не може, не трябва, не става. Винаги може, трябва и става после, по-късно, някога. А после, по-късно, някога никога не е същото. Ако ти се прави секс точно сега – не, не става точно сега. Някой друг път, когато не ти се прави чак толкова – може, обаче сега – не. Е как да не те вбеси това?! Но аз съм се примирила, какво друго ми остава. Като не става – не става. Някакви хора ме учат как трябвало да им измъквам душицата с памук, пък да съм котка, пък да съм женичка, пък да ги работя, ама тук аз казвам: „Не става“, защото си е истина. Една астроложка ми каза, че моята Венера (а аз по принцип съм Везна и Венера ми е покровителка) е в знака на Дева и няма по-лошо положение за Венера и затова любовният ми живот бил труден. Права е жената, труден е. Вие, жени, чиито Венери са в някакъв друг знак, моля, споделете какво правите, че мъжете изпълняват желанията ви точно когато са най-силни, а не преди или след това. Дано да не е нещо, свързано с памук и котешки нокти
обаче Мъжете не разбират, че желанието не е заповед.Просто желание.Не е срамно да го изпълниш,няма да ти падне реномето.Освен това не става въпрос за някакви престъпни желания, на ръба на злото.Не ти се излиза сега?Ами напъни се и излез.Заради мен.Не те карам всеки ден.Да,аз мога да изляза с някой друг,ама искам с теб.Ако изляза с някой друг това вече не е моето желание.
Какво толкова ще ви стане бе, мъже, ако ни (казвам „ни“ вместо „ми“, за да придобие текста общоженски характер) изпълните едно желание ей сега, в този същия момент? Най-много да решим, че ставате...

Ирина Иванова

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Вто Юли 10, 2012 1:11 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Дневници
ЖИТЕЙСКИ МИНИМАЛИЗЪМ



Това, драги зрители, е предговор към несъществуваща книга. Коя е книгата няма значение. По-важното е, че предговор към такава е невиждано потъпкване на литературните норми. Причините за този акт са две. Първо, краката ми са изтръпнали и имам нужда да се разтъпча. Второ, потъпкването на нормите често води до когнитивен дисеквилибриум (нещо като мисловно сепване) у четящия, което пък го изважда от ступора на битието и го кара да се замисли над себе си и живота. Това, ако мозъкът му не е безвъзвратно превърнат в скъпа марка синьо сирене. Постигането на която и да е от двете цели ще подобри кръвообращението ми или поне ще ме изпълни с блаженство.
И така (или иначе), темата на предговора е житейския минимализъм, изразен чрез неговия антипод - превръщането на човека в консуматор. Фройд описва консумирането като ‘орален комплекс,’ където всичко трябва да се прекара през устата или в по-общ план през сетивните органи. Стремежът е постигането на комфорт, утеха и задоволеност, което да доведе човек до изначалното щастие от сученето на майчината гърда или с други думи до доволна тъпота (препратката към Фройд е погрешна или най-малкото неточна). Култът към консумацията може да се открие още в древна Елада, където една жена от остров Милос дотолкова си гризяла ноктите, че си ги изгризала до раменете. Този подвиг я превърнал във Венера Милоска – символ на красотата. Днес статуята й може да се види в Лувъра.
Идеалът за консумация процъфтява в края на 20ти век, когато човечеството се позамогва и добива достъп до безпрецедентен брой удоволствия. Хората ядат, пият и се сношават повече, карат по-бързи коли, ползват повече наркотици. Прагът на насищане се вдигна дотам, че все по-малко неща носят търсеното удовлетворение. В Америка например суинг клубовете се превърнаха в масова практика. Отиваш и си спретваш оргийка с група непознати. Много мъже пък си наемат жиголо, което да гледат как оправя жена им, защото вече нормалните перверзии не им го вдигат. Секс играчките също не стигат, затова започнаха да се измислят иновативни начини за консумиране на плъстко удоволствие. Например стана модерно жени да си купуват големи кучета тип английски дог, с които да се сношават. Наскоро пък известен холивудски актьор и секс символ отишъл на доктор с анален проблем. Докторът намерил в задника му мъртва мишка. Оказало се популярно удоволствие да си пъхаш тръба отзад жива мишка, като предсмъртните й движения причинявали силен оргазъм. При нормали атмосферни условия мишката се изхождала с екскрементите. Обаче ставали и засечки, както се разбира от гореспоменатия случай. В скоро време вероятно и този кеф ще стане недостатъчен. След мишката ще почнат да пускат и котка. Така ‘Том и Джери’ ще придобие ново, сексуално измерение. После след котката може да се пуска куче, а след кучето – китайци.

Всичко това изглежда ужасно и отблъскващо, нямащо нищо общо с вас, драги зрители, но горните примери са преекспонираният образ на една проста тенденция – колкото повече се увеличава доходът на човек, толкова повече расте консумацията. И не става въпрос за консумация на изкуство, култура, идеи или самопознание, а за по-големи коли и по-екзотични почивки – неща, чието поглъщане не прави човека по-жив и по-стойностен.

Алегорично казано, днес човек се развива хоризонтално, количествено, без да изследва света в дълбочина. Дори духовното започна да се консумира така. Ходи се по семинари, както се ходи в мол. Чете се ню ейдж литература, както се пият шотове в бар.
Живеейки така, човек се довежда до състояние на дупка, в която колкото повече неща и удоволствия налива, толкова тя става по-голяма. Консумираме още и още, а животът е все по-скучен и по-скучен. Оттук и състоянието на екзистенциална празнота, от която индивидът се опитва да избяга с тази нарастваща консумация. Порочен кръг е това и то не в хубавия смисъл на думата. Този нов тип човек Виктор Пелевин нарича оранус или устогъз. Понятието, надявам се, нищо не ви говори и точно затова ще прочете култовата му книга Generation ‘П’ и най-вече онзи фрагмент, където духът на Че Гевара, призован окултно от героя, разяснява как човек се превръща в устогъз.
Тук прекъсваме за реклами. Моля не сменяйте канала. Гледайте внимателно или невнимателно, слушайте или не слушайте, за орануса това няма значение. Съзнанието попива така или иначе.
Хубавата вест, драги зрители, е че тази мрачна картина на духовно средновековие не е в никакъв случай неизбежна. Има хора, при това все повече, открили онзи житейски минимализъм, антипод на устогъзието. Те знаят как да превърнат докосването в оргазъм и хапката в пир. Разбрали са, че по-малкото често е повече, а да не бързаш е единственият начин да не губиш време.
Патосът настрана (патосът се връща), всяко нещо съдържа вселена от смисли, всяко преживяване е безкрайно дълбоко. Трябва само да спрем разпиляването, да имаме смелост да се заслушаме в себе си. Всичко това, драги зрители, е на една ръка разстояние. То започва с едно просто действие, по силите на всеки, който все още може да мърда. А именно, изключването на телевизора. По тази причина ви съветваме да изберете нашата марка телевизори, които могат да се изключват минималистично – с пляскане на ръце, а дори и с пляскане на крака, ако ръцете ви са заети с ядене на пуканки.



Nav

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Пон Сеп 10, 2012 8:50 am Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Дневници
Кап-кап-кап-кап-кап...

Nil by mouth...Един лъч лунна светлина се процежда през болничните завеси и очертава малък светъл маршрут, oбхождащ възглавницата, абоката и металната стойка, за да спре в светлеещата, искряща топка на стичащата се надежда-глюкоза...

Озареното прозрачно пакетче е единственото красиво нещо наоколо - часът е три. На няколко крачки от мен чувам сподавено, бълнувано "Ричааард...", след което идва гласът на сестрата "Еlaine, calm down, it's OK". Илейн се мята насън, промърморва още веднъж и замлъква...засега. "Ти няма ли да спиш?" - пита с известен упрек сестрата, обръщайки се към мен, уловила ококореният ми поглед, вперен в гърба й.

Да спя...? Имам чувството, че ако го направя, ще се загубя. Ще спра да бъда аз, победена от клаустрофобичната ръка на това задушаващо място. Само ако протегна ръка, ще напипам коженото яке и дънките си, с които дойдох тук преди часове. На път за парти с приятели. "Абе, мило - нещо май тези антибиотици са ми слаби, дай да минем през спешното да ми изпишат по-силни или да ми хакнат една инжекция...Пък после си продължаваме по план." Милото ме гледа и сумти с недоверие от няколко дни: "Ти сигурна ли си, че си добре?..", гледайки ме как периодично полягвам на дивана с посивяло лице и как след всяко поредно просветване скачам, за да продължа да си играя на нормалност и непукизъм.

"Ами...май ще оставам, мило. Не е кой знае какво, но май се налага, ъъъ, операция. Няма да ми носиш нищо, и без това няма да ми дават да ям и пия. Още тази нощ ще стане, а утре ще си ме вземеш като се прибереш от мач...". Никога няма да забравя онзи негов поглед, с който погледна синята ми болнична мантия и надупчените три пъти в търсене на вена ръце, от които стърчаха канюлите и каза:"Ама как? Сега?! Какъв мач, какво говориш..?КАКВО ДА ПРАВЯ?!" И колко безпътен изглеждаше когато тръгна надолу по коридора - треперещата ръка, стиснала до побеляване телефона и пребледнялото лице. И как го изпратих с усмивка, преди да се затвори вратата на отделението зад гърба ми...

Сама. Нека паникьосването започне сега...

Кап-кап-кап-кап-кап...Три и двайсет. Смс-ът "Обичам те повече от всичко.." пристига. Страхът, победен и ненужен, се изпарява. На кого му трябва повече от едно напълно споделено мълчание и безсъние и една красива светеща глюкоза? Светът е прекрасен!...

***

Във въздуха се носи свобода, мирис на пресен копър и дъжд. Прозорецът на кухнята е отворен и миличкият се суети над печката. Вече съм тук и се готви за мен - с разкошното спокойствие на тази така обичана познатост и делничност, в която сега има особена магия. Поглеждам натам и знам, че никога няма да се чувствам повече "вкъщи", отколкото в този момент...

Кап-кап-кап-кап...Дойде дъждът. И е безкрайно хубаво да го виждаш, вдишваш и усещаш под разджваканите джапанки...Днес...







frina

_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Сря Сеп 19, 2012 3:30 pm Профил
Princess
Princess
Аватар

Регистриран на: Пон Авг 03, 2009 9:12 am
Мнения: 1640
(View: Всички /В темата)

Мнение Re: Дневници
КАК ЕДНА ВЕЩИЦА ПРОМЕНИ ЛЯТОТО НА ДВЕ СЪРФИСТКИ



Вещица ме погледна с голямото си кафяво око, после обърна поглед към Пеци и все едно му каза: “Това ли е следващата?” Метнах се на гърба й и тя започна плавно и внимателно да крачи с дългите си крака по манежа. След около 10 минути вече бяхме в тръс. Раз-два, раз-два, отброяваше Пеци, а аз трябваше да следвам ритъма на движенията на кобилата, да стискам здраво тялото й с краката си (да държа шенкел*), да държа петите надолу, тялото изправено и кръста отпуснат. Сетих се за първите уроци по сърф, които вземах преди няколко години, и как трябваше да мисля за сто неща едновременно и в същото време да спра да се опитвам да се боря с вятъра. И тук е почти същото – освен техниката, която е задължително да се овладее, трябва да се получи и сливане с коня – с неговите движения, с неговата енергия.
Вещица вещо изпълняваше всяка команда. Търпеливо понасяше упражненията, които извършавах върху гърба й. По-късно разбрах, че в конюшнята я наричат Доктор Хонорис Кауза не само защото е много умна и търпелива, а и защото е най-старата кобила – на цели 12 години...
Та така започна всичко...



Залив, Загадъчна, Злодей, Значим, Здрач, Тива, Зоро, Хари, Еманация, Казино, Ейприл, Хайди, Захира... Това са останалите коне, които живеят под един покрив с Вещица. Там дълбоко в Родопите. Любовта към природата и кончетата завежда моите домакини Мария и Чавдар в Триград. Сега освен на малката къщичка, в която живеят, когато не са в Пловдив, те са горди собственици на хотел “Аркан Хан”, конна база “Аркан” и емблематичния бар “Самар”. А професионалистът в семейството е дъщеря им Маргарита. Освен че е отличен ездач, тя е завършила международен мениджмънт на туризма във Франция.


Ден първи Значим
След два дни интензивни тренировки на манежа на конната база заедно с Пеци (Петко Богданов, инструктор по езда и конен спорт) и двучасови разходки на кон в близката гора аз и малката ми дъщеря Белослава бяхме готови да се включим в предстоящия конен поход, макар и само за първите 2 дни. Той започна с желязна организация. Всички участници – група френски туристи и ние двете, рано сутринта се отправихме към конюшнята, за да получим своите кончета и храна за обяд. Връчиха ми поводите на прекрасен кон с още по-прекрасното име Значим. Бях разочарована, че няма да яздя Вещица, но когато видях Значим, разбрах, че той е по-добрият избор за мен. Беше любов от пръв поглед. Истински впечатлена от името, попитах защо са го кръстили така. И тогава разбрах, че имената на конете се измислят по специален начин – задължително първа е буквата на бащата, някъде в името трябва да присъства и буквата на майката. Оказа се, че почти всички коне с имена, започващи с буква З, са с баща Залив. А Залив, или както обичат да му казват още Лудия Макс, е конят на водача на групата Стефан Пецов. Той тръгва напред и всички коне от групата го следват с неговия ход и ритъм. Най-отзад е другият водач – Пеци, с Еманация.

Ходом, тръс, галоп, отново тръс и пак ходом... Така се сменят алюрите* по време на ездата. Галопът е не повече от 5 минути, защото е по-скоро за вдигане на адреналина, а не за пестене на време. Пестят се силите на кончетата. След около час и половина езда спираме за почивка и лек обяд. Конете остават със седлата на сянка и доволно хрупат трева. Ако един кон яде с удоволствие след езда, означава, че не е уморен. След почивката продължаваме. Целта са горите до село Буйново, ще прекараме нощта в малко селско семейно хотелче.
Яздя и отново си мисля за името на моя кон. Значим! Той се оказва един наистина важен персонаж в сценария на моя живот и направи този първи ден от похода наистина значим.
Разбира се, не забравям и Вещица... Никога не трябва да се забравя една Вещица!


Ден втори Еманация
Събуждам се в 6. Навън е прохладно, планинско свежо. След закуска заедно с водачите отиваме на поляната, където са нощували кончетата. Посрещат ни усмихнати и готови за новия ден. Светлината рано сутрин е прекрасна и конете изглеждат някак по-различно. Започвам да снимам. В обектива попада Еманация. Слънцето така е осветило тялото й, че то изглежда като златно. Невероятно красива кобила! Едновременно силна и нежна. Тя е в конюшнята от няколко седмици и е личният кон на моя учител Пеци. Адаптацията й не е била лесна, но бързо се сприятелила с Тива, дъщеря на Вещица и любим кон на дъщеря ми, и сега по време на почивките виждам как двете се търсят и докато не ги поставят една до друга, не им се успокояват душичките.
След тричасов преход през красивите Родопи стигаме до стар римски мост между Борино и Доспат, където местни са построили голяма дървена беседка. Маргарита е подготвила такава маса, че всички французи ахват от изненада - спаначена супа, шопска салата, пататник, червено вино и плодове. И всичко това сервирано максимално изискано за походните условия.

Еманация обаче има проблем. Точно при свивката на предните крака нежната й кожа се е наранила. Пеци и Стефан измиват старателно и нежно раните, после я намазват с лечебен мехлем. Пеци изважда голямо парче дебел вълнен плат и се захваща да крои и шие предпазител, който да направи опаса (специален пояс, който минава през корема на коня) по-удобен и по-мек и да не причинява повече наранявания на Еманация.
Два часа по-късно тръгваме отново. Целта е язовир “Доспат”. Пристигаме на уреченото място, което Маргарита и Чавдар ревностно са запазили и почистили от боклуците на току-що изнеслите се къмпингари. Настаняваме се между два палаткови лагера. Разлайваме кучета, привличаме вниманието на стопаните им, предизвикваме леко раздразнение у рибарите. Няма как! Кончетата имат нужда от баня, а язовирът е на всички.

Маргарита показва как се влиза с кон в по-дълбока вода. Разседлава Еманация, събува си маратонките и се мята на голия гръб на кобилата. Смело и уверено я насочва към водата. Изглежда толкова красиво. Всички се събуват, събличат каквото могат и възсядат голите гърбове на конете си. Моят Значим едвам дочаква да му махна седлото и докато се обърна, вече се търкаля по земята. Веднага след това, седнала на гърба му и хванала здраво сноп от гривата (между другото там конете нямат чувствителност, така че не се притеснявайте, че ще ги боли) и поводите, държейки шенкела, изправила гърба и отпуснала кръста, го повеждам право към водата. След мен и Белослава яхва Значим и осъзнавам, че направи влизането във водата по-добре от мен, стоейки като истинска малка aмазонка на гърба на коня. Усещането при прекия контакт с конския гръбнак е уникално. Способността да предизвикваш доверие и да имаш доверие е много важно в ездата и комуникацията с конете. И когато имаш кон, който яздиш, тази искрена привързаност и доверие трябва да са насочени конкретно към него, а не изобщо към конете като цяло.
Поглеждам към копринената грива на Еманация и нежната й кожа. От раните вече няма следа. Седи редом до Тива, изкъпани и блестящи на вечерното доспатско слънце.
Да, това наистина беше ден еманация от красиви преживявания!

Ден трети Захир
Днес за мен и Белослава е последният ден от похода. По-точно ден за сбогуване. Станахме рано сутринта, за да се видим за последно с конете и да кажем довиждане на водачите. Бяхме тъжни. За няколко дни успяхме да се влюбим в тях безвъзвратно.
Сетих се за малката Захира , най-младата кобила в конюшната, родена в края на тази зима. Красива, палава и леко боязлива. Сетих се и за значението на думата Захир. Тези невероятни същества наистина започнаха да изпълват мислите ни. След няколко думи и погледи с дъщеря ми се отказахме от традиционния сърф през август и си обещахме, че ще се върнем тук отново. По-можещи и по-уверени.
Най-вероятно и по-влюбени. Влюбването може да се смята за святост или за лудост. А аз избирам да е лудост!


Екипировка на ездача
Каска (Тока) – защита за главата на ездача.
Брич - Бричовете за езда са изработени от здрав плат, плътно обграждащ краката, същевременно достатъчно еластичен, за да не притиска, да не разтяга и да позволява на краката да се свиват свободно в коленете.
Чапси - От кожа или велур, наподобяват ботуши. Обуват се върху обувката и предпазват вътрешната част на крака от претриване и мръсотия.
Обувки - Не бива да се язди с маратонки, чехли, обикновени обувки, сандали, както и с обувки с грайфери. Най-подходящи за езда са островърхи ботуши с тънки, гладки подметки, с невисок (до 2 см), но добре очертан ток. Желателно е да се използват високи ботуши до коляното от мека кожа, които са плътно по краката. Те позволяват краката „да чувстват” коня и по-правилно да се предават командите.

Алюри (различните движения на коня)
Ходом. Бавен и неуморителен алюр. Скоростта е около 6 км/ч
Тръс. Двутактов алюр, скорост от 10 до 48 км/ч
Галоп. Тритактов алюр, скорост от 20 до 60 км/ч
Кариер. Бърз галоп


БИЛЯНА САВОВА




_________________
Имай смелост да си служиш със собствения разум.


Съб Сеп 29, 2012 12:46 pm Профил
 [ 16 мнения ]  Отиди на страница 1, 2  Следваща


Кой е на линия

Регистрирани потребители: CommonCrawl [Bot], Yahoo [Bot]


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Иди на:  
Powered by phpBB , Almsamim WYSIWYG © phpBB Group.
Designed by Vjacheslav Trushkin for Free Forums/DivisionCore.
Превод: Ioan Arnaudov