не ми отваряй своята врата.
аз демони си имам.

предостатъчно.
поглъщах всяко чувство за вина
и продължих.
дори до някъде
обикнах чувството на самота
запълних празнините
със остатъци.
останали от минали съдби,
от минали животи и любовници.
така съм сита.
даже не боли
в такива дни-
без липса на часовници
без чакане без думи без мечти
без капка напоителна надежда
във празнота която да гори
свистящи думи под присвити вежди
такива думи
казани през зъби
под остриета от сурова нежност.
в мълчание в което не виси
разпънатата непотребност
да чуеш
някакви лъжи
в болезнена неутолимост.
не ми отваряй липсващи врати
повярвай- демони си имам.
sowhat

Ето, виж ме! Онази жена,
за която войните се палят,
а ме криеш зад стотна врата.
Две са думите, дето отварят...

Ти не беше ли всъщност мъжкар?
За какво са ти моите устни?
Призови ме със сетна лъжа!
Нямаш нужда от чар, ни от пръстен!

Зад вратата се учех на смърт.
Любовта търпеливо дресирах.
От умора крилатият път
вече само на длан се побира.

Хайде, бързо да свършим! Викни!
Ако искаш свирни, с пръст изщракай!
Келнер, моля! Две мъртви луни!
Втора маса поръчката чака!

Зад оная удобна врата
вече няма очи като кестен.
За война ти е нужна жена.
С теб си плащам за Троя. Без ресто.



dar4e_to
'

Жената с белият шал


С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам - защо красотата й, господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?

Как така бяла птица и гарван в едно съешаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
декември край мен мирише на цъфнали ябълки.

И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й - бялата - там.

Дали е сляп, Господ, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.

Не пожелавам жената на ближния - тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз - любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!



Ивайло Балабанов

Не си представях любовта така -
канарче на балкона, прани дрехи.
Дежурните кафета, все на крак.
И въздух отеснял, познат и рехав.

Достатъчен за старите саксии
с мушкатото, в наследство ми от мама.
За сутрешното топло тихо „Как си?”,
след нощите, в които плача нямо.

Достатъчен за теб. И за канарчето.
Но явно недостатъчен за мене.
Очите ми са пълни. Като нарове.
Морето си е все до коленете.

Представях си я любовта така -
достатъчна, за да взриви простора!
Единствена. Веднъж. И не на крак.
Желана като смърт - да не повтори!

Кафето е на масата. Ще тръгвам.
Секунда - да досъбера прането.
Обичам те! За другото - излъгах.
Довечера ще ти сваря спагети.



Дарина Дечева

Целувахме ги до дъно.
Шепнехме им съкровените,
мечтаните си вдъхновения...
Вярвахме им като на девици,
Макар, че знаехме, че други
ще ги пресушават утре.
Любехме ги до забрава.
И след забрава пак ги любехме...

Нощите ни - безпаметни.
Мислите – бездиханни.
Душите като пеленачета
повити във безмълвие...
Пробуждахме се като ангели
забравили за всеки грях.
Докоснали невинните
цветя на зазоряване...

И пиехме от радост.
И пиехме от мъка.
И пиехме заради вкуса на истината.
Кръчмите ни посрещаха усмихнати
приведени в безлунния си танц.

Мислите ни се завръщаха
чисти като бял лист.
И драскахме отново по тях
със сухи клони.
И ги разлиствахме...

Ради Димитров Ангелов

ДВУБОЙ

Обичам крехкото приятелство
Между жена и мъж:
В подмолите на мозъка
Помръдват перки гъвкави желания;
И нежността, изпусната, се стрелва изведнъж,
Но спира до очите,
До устните сковани.
Като във тайно силово поле
Са скрити, защитени двамата:
Той я почита.
Тя му вярва.
Сладостно-солен
Е върху устните вкуса на битката им няма...
Защото в техния, привидния покой
Звънят сигнали, светват радиации
И дават смисъл друг
На думите, които казва той,
И миглите и трепкат, сякаш дават тайни знаци...
Стрелката, стигнала червената черта,
Във хладно равновесие замира.
Той я почита.
И му вярва тя.
И пак се дебнат в свойте тъмни вирове...




Станка Пенчева

Позвъни, обади се, Любов!
Ти, която да си, намери ме!
Аз те чаках с години, готов
да запиша и номер, и име!
Ти мълча. Със години и с дни.
Ти не звънна, дори и погрешка.
Иззвъняха се сума жени —
ни една между тях ти не беше.
И напразно с писалка и лист
все те чаках… Ни глас, нито ласка.
Що цигари изпепелих
и на листа що глупост надрасках.
Пак съм сам… Обади се, Любов!
Вън вали. И април е тъй хладен.
Телефона поглеждам (в дълбок
сън заспал). А край него — кълбо
жици, жици… Контактът — изваден…


Дамян Дамянов

Гърдите ти са моят хоризонт,
от който по- далеч не искам и да виждам.
Обичам да издишваш вдъхновения
на крачка от предела между сън и осъзнатост.
Улавям ги и ги затварям в чашките на думи-
ята щастливи пеперуди заприиждали.
Наум се питам- във мига на твоето пробуждане
колко ли чудеса се случват по земята?
Ръцете ти са границите на света ми-
не съблазняват задгранични дестинации.
Посоките са две- във тебе и до тебе. И потоп след нас.
Под стряхата на твоите клепачи спи една акация,
а там гнезди за първи път опитоменото ми аз..
nikoi

А.С. Пушкин

* * *
Я вас любил: любовь еще, быть может,

В душе моей угасла не совсем;

Но пусть она вас больше не тревожит;

Я не хочу печалить вас ничем.

Я вас любил безмолвно, безнадежно,

То робостью, то ревностью томим;

Я вас любил так искренно, так нежно,

Как дай вам бог любимой быть другим.

Миг като вечност



Още преди да те срещна в живота си -
теб съм обичал.


В древни гравюри и улични фотоси,
в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия -
теб аз съм чакал.

Колко години без шум са сближавали
двата маршрута!
Колко причини в света са създавали
тази минута! -
Нежният сблъсък на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да започне съдбата ми -
ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Мойте кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.


Георги Константинов