в края на всеки ден
написал още една точка
в дъното на очите ми
поръсили разстоянието
с мълчание
единственото нещо което искам е

secrets and lies

в края на всяка твоя дума
оголила колебанията до примитивна нежност
губя сетивата си до безтегловност
сливаш се с окончанията ми

в края на прелъстената ти душа
разгъвам откровенията си
разкъсвам всички

secrets and lies

и оставaм

(в)

passion and scratches





elpidaa

...и те усещам
всеки път, когато
заспи последния
натрапчив шум.
Представата за теб
прекрачва прага ми
като пазач на липсващия сън.
Запалва
ароматна свещ във ъгъла,
прелиства тихо
старите хербарии -
абстрактните остатъци от думи,
които никога
и никъде не казах,
а после дълго
приютява тъмнината им
във най-дълбокото
на своите очи...

Представата за теб
отдавна знае, че...

...дори мълчанието
може
да мълчи.




erka

"Преброих годините си и открих,
че ми е останало по-малко време на този свят
от времето, изживяно досега.
Чувствам се като онова момче,
което е спечелило пакетче лакомства.
То изяжда част от тях бързо и с удоволствие,
а когато забелязва, че му остават малко, започва
да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка…

Вече нямам време да понасям абсурдни личности,
които, независимо от възрастта си, не са пораснали.
Нямам време да се занимавам с посредствености.
Ядосват ме индивиди, които се опитват
да дискредитират по-кадърните,
за да си присвоят техните места,
да си припишат техните таланти и постижения.
Ненавиждам да бъда свидетел
на борбата за по-важно място…
Презирам хората, които не спорят
за съдържание, а за титли.
Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.

Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза.
Няма много лакомства в пакета…
Искам да живея до човечни хора,
много човечни, преди всичко друго – човечни.
Хора, които обичат да се смеят на грешките си.
Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.
Които не се смятат за избраници, за елит,
превъзхождащ останалите.
Преди наистина да са станали такива.
Които не бягат от отговорностите си.
Които защитават човешкото достойнство…

Искам да се обградя с хора,
които знаят как да докоснат сърцето на другите.
Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари
на живота, а са израснали с една мекота в душата.
Които нещастието е направило по-мъдри…
Целта ми е да стигна до края спокоен,
в мир с любимите си същества и с моята съвест.

Марио де Андраде

Не съм далече, само ти се струва...
По-близо съм, отколкото си мислиш!
Натрапчиво по мисълта ти плувам
и ароматът можеш да ми вдишаш...

Ако за миг очите си затвориш
ще ме усетиш като остра рана...
Със чувствата във тебе ще се бориш.
Ще молиш да си тръгна, да остана

да те докосна, за да укротя
желанието, дето в теб пулсира...
В сърцето свое да те приютя
и с ритъма му да те контролирам...

Не съм далече... Аз съм точно тук,
където ти ме искаш всяка вечер –
със моя глас ти шепне всеки звук...
Повярва ли ми, че не съм далече?

Разпръсквам се, обърквам твоя свят,
и целият на мен сега миришеш...
Познат ли ти е този аромат?
Оставям те, стихът за да допишеш...

Павлина Соколова

ОЧАКВАНЕ


Всеки ден, във който победен
от граници и километри,
аз не мога да докосна топлата ти длан,
всеки ден, когато чакам те,
протегнал със копнежи несвенливи
своите ръце към тебе,
всеки ден, усетил се отново толкова далеч
от моя княз желан....
Мразя го!...
Мразя този ден!
Безсмислен, ужасяващ, блед е...
Защо да го обичам –
пак сърцето ще кърви,
пак не ще успея да се слея
с красотата на въздишката, с която
пърхат зачарованите ти очи...
И отново, за безбройно кой ли път,
няма да тече спокойно мойта мисъл,
и ще глъхне безутешно мойта плът,
щом принудени са те и двете да живеят...
Не! Какъв живот ли е това –
живот принудил мисъл, плът,
да се влачат в съществуването си позорно,
в което несправедливо някак и притворно
закопчал ги е и поробил светът...
Живот...
толкова далеч...
от устните ти...
Толкова далеч от блясъка на светлата сълзица,
засияла като нежна птица
върху грациозната ресница на момче.
На момчето, заради което
съм готов да счупя онзи несломим закон,
остроумно сътворен от сиви хора,
произнесъл се пределно ясно,
че е нужно някому за цял живот да съм нещастен.
И точка.
Край.
Написано и подпечатано, преди дори да съм роден.
Но аз ще счупя подлия закон,
ще счупя и печатите, с които е скрепен.
Заради момчето.
Но не кое да е момче.
Заради едно-единствено.
Заради момчето, чиито ягодови божества,
съгласили се да служат му за устни,
надявам се да видя.
Да видя някога.
Да видя някой ден.
Но няма да е този.
А и утрешният ще е като днес –
безличен, равен и без вест,
от сърцето ми,
което да изиска ключът на
отдавна неотваряният склад с усмивки,
защото е съзряло отдалеч
чудесната коса и хубавото чèло
на едно хлапе от захар,
което може да те разтопи
със свойта доброта и смелост
и с невъзможно милия си дъх
на младост и на бъдеще
без скръб и сянка.

И с устните си...
Които ще целуна.
Мисля, че така нарича се,
кога докоснеш се до някого,
чиято власт над теб те кара да летиш.
Да, това е думата.
Ще го целуна.
Някой ден.
Но няма да е този.
Няма да е днес.
И затова го мразя.
Мразя го дълбоко и старателно,
както старец мрази бурята,
която подхвърля неговата лодка
насам-натам сред разгневеното море.
И този старец,
здраво хванал се за дървените бордове,
не мисли повече за рибата,
така умело уловена,
а само за живота си,
пожелан от тази фукла – бурята,
решила в миг да му го вземе.
А той, защо ли, мрази я...
Мрази я първично и вулгарно,
мрази толкоз силно,
че прилича му омразата повече на любене,
мрази, както мразя аз
нещастния си днешен ден
и мойто утре,
защото са...
без устните ти...

Ах, нима преди да си роден,
поетът е могъл да изплете
от тънка нежност светъл стих
дотолкова прочувствен,
че някой някому да изкове
любовен пръстен,
не от злато, а от шепот тих...
Нима е обич имало без теб,
нима не ти принадлежи по право
магията, наречена въздишка на момче,
докоснало красиво голо тяло?..
Нима божествената грация
на начина, по който се усмихваш,
не грее много по-животворящо
от глупавото слънчево дете,
така наивно на небето заблестяло,
и решило, кой ли знае по каква причина,
че покаже ли ни своето лице,
това ще бъде моят ден,
а щом обърне гръб,
за да любува се
на златоогнените си къдрици,
отразени в лунното му огледало,
това докато мръкнат моите зеници
безусловно трябва да наричам нощ.
Нещастно слънце,
тичайки със босичките си крачета
по небесните пътеки
сред комети и разкош,
как не си разбрало досега,
че аз намерих смисъл нов
на думи като изгрев, залез, полунощ,
и всичките открай – докрай са наредени
да служат и да пеят на душа
обичана от мене,
да славят и да радват моето момче
и нека всички от сега да знаят,
че ден за мен е не когато
грее някакво светило,
а щом докрай и без остатък
всяка мисъл, всеки дъх,
устремени са към неговата личност,
чувствените устни,
този безподобно нежен мъх,
съпровождащ кадифената му кожа
в романтичното й пътешествие
към моята ръка...
Ден...
Не може да е друго ден,
освен желание крилато,
което най-подире
неговото тяло
до моето ще доведе
и устните му ще направи
най-почитан гост
на моите мечти необуздани...
А що е нощ?
Нощта е тази тръпка непозната,
с която юношата плах
за първи път открива,
че има друга радост във леглото,
осен сънят и плюшеното коте,
нощем съдено е да постигнеш мъдростта,
че не е грях
тайната на голотота ти да бъде споделена
с някой, който би умрял без страх
за една-единствена целувка,
с някой точно като мене...

Нощ, ела!
И ден, иди си...
Ела, любезна тъмнина,
и остани завинаги,
покрила всяка светлина,
защото щом погубиш глупавото нещо,
наречено реалност,
от неразумни съставители на думи,
тогава моето момче усещам,
ето – той стои насреща,
само на едно докосване от мене,
и всеки негов дъх способен съм да вкуся,
със моите горещни устни,
способен съм да сетя сладостта
на всяко косъмче по хубавото тяло,
способен съм дори да го докосна,
макар далеч от мен че скрил го е светът,
способен съм почти на всичко,
когато няма ден, а нощ,
и царство на мечтите е сменило
никому ненужното светило...






DUST IN THE WIND

KEEP WALKING



И този край съвсем ще преживея -
предишният до смърт не ме отнесе.
Отнесе вяра, свои... И идея,
че сам ли си – животът става тесен.

Не става. И не свършва. Не започваш
да пълниш с нова кръв сърце на старо.
Расте се само в подходяща почва.
Не се минава метър сред шамари.

И като казах метър – ръстът всъщност
със белези сърдечни пó се мери.
След този край най-после съм си къща
и дъх за оцелелите ми вери.

Не почвам. Продължавам (общо взето).
И този край е метър зад гърба ми.
Кръвта си само вземам – за сърцето.
И верните си цъфнали налъми.



Дарина Дечева