МАРТЕНСКО

Автор: Oct


Ще те имам за кратко.
Не защото боли.
Не защото е жалко
от парчета лъжи
да съшиваме общност.
Не защото без жал,
без фалшива тревога
ще покрием с воал,
с черен креп съдбините,
за да си помълчим.

Ще ме имаш за кратко
с тези мои вини,
подредени лениво
в издълбан коловоз,
вечността пропилели
във безсмислен тормоз,
в непоникващо бреме -
вкаменена печал.

Ще се имаме кратко.
И това ще е дар.
Та когато прекъснем
нишката на страха
и подплешени гълъби
ще овалят в пера
изкълваната същност
на корава любов.

Ще се имаме вечно.
Като камъни в гроб.

Снежната кралица и викингът


Видях те как отмина и взе на всичките наоколо очите.
Парфюмът ти направо ме отнесе от тук на хиляди години.
О, бързо тръгнах, вълнувах се и сбърках, когато мислех
как да те настигна…ти, обаче в облаче от пара скри се
изпари се, сякаш тук и никога не си била…била ли си…

Споменът ме близна - нежно вярно кученце. Не можех
да повярвам…ти идеше от най - ниски северни фиорди.
По студена и от лед. По електрична и от Северно сияние.
Видях се…бях викинг на потъващ кораб и молех О д и н
да ми опрости и греховете, и насладите с жените чужди.

По тези ненаситни брегове за блудни синове и нощи,
океанът властно искаше да вземе своите си жертви.
Молех го да спре вълната. Небето черно да притули.
Трещеше гръм, светкавици и бурята не беше буря, ужас…
И сякаш някой отгоре викаше да дойде края на света.

…и когато срамежливо Слънцето о к о т о си усмихна,
вятърът утихна. Облаците се подплашиха и се стопиха.
Вълната падна. И сякаш не беше никога вилняла тука.
По студена и от лед, по електрична и от Северно сияние,
с леденото си дихание, наистина ми даде страшна сила.
...
Аз, викингът, видял какво ли не, бях паднал на колени.
И се вледенявах….и неусетно ставах късче лед от тебе.

Видях те как отмина взела ми очите…
Аз, викинг в своята Кралица Снежна влюбен...
По студен и от фиорд и по безсилен и от О д и н.

Никола А н к о в
12.01.2010

Нежнорозов и въздушен, ленения плат се смее

над седефеното тяло.Полудял и скитащ вятър

си играе като влюбен с нейния воал от синьо,

грее в къдрите й слънце с цветовете на дъгата.

В миг, когато се извърна , тоя вятър нарисува

как гърдите й изпъкват със заобленост прекрасна,

също като хълм, на който бяло знаме се ветрее-

нейните очи ме гледат прелестни, добри, цъфтящи.

И в измокрения пясък, също като наште мисли

се преплитаха неволно във обърканост безкрайна,

тъй се смесваха следите от огромните ми стъпки

с нейните следи, които бяха нежни, леки, малки.



Хуан-Рамон Хименес

Стоях до нея в здрача

и пеех песни.

Тя каза:

"Не разбирам думите".

Аз казах:

"Песента е без думи".



Л.Хюз

Напътствие


Когато ти решиш да си заминеш,

недей си взема сбогом нито с мен

нито с морето.

Иди си без да се сбогуваш.

Отплувай до съседното пристанище,

до другото пристанище отплувай

незабавно.

Там ще намериш пак и чайките,

и ветровете, и лодките

със гърбове катранени.

Ще отпочиват пясъците кротко

и всички улици ще водят до морето.

Иди си без да се сбогуваш.

По кея , опустял внезапно,

по облака, зад залива застинал,

по дюните, внезапно занемели,

ще разбера, че вече си заминала.

Тъй сребърните малки рибки идват

и недокоснали брега

се стрелват пак навътре във морето.

Аз дълго ще почуквам със лулата си

по камъка, горещ от светлина

и ще си тръгна без да я запаля,

оставил купчинка студена пепел

по камъка от светлината топъл.

Вълните ще шумят със белите си гребени

и този шум дълбок и тъмносин

като морето,

ще спре до тебе, тъмносин като морето там,

във другото пристанище.

Но ако сушата не ти предложи нищо ново,

ако в сърцето ти нахлуе властният й повик,

веднага си тръгни.

Ще се разтваря бавно хоризонта,

брегът ще губи свойте очертания.

Морето има хиляди пристанища:

отплувай без да се сбогуваш

с нито едно от тях.

Додето някой ден ще чуя смях,

ще чуя стъпки-бързи и отчетливи

по стълбите на дървената къща

и върху устните си ще усетя устни

с дъх на море и нар.

И със затворени очи ще знам,

че ти се връщаш.

Защото всичко край морето е море.

То идва, за да си отиде-

отива си, за да се върне пак.

Затуй, недей си взема сбогом

нито с мен, нито с морето.

Иди си без да се сбогуваш.



Иван Пейчев

Регенезис


Вървя след теб. Събирам твоя смях -
мънистата от броеница скъсана.
Да се захвърлят бисери е грях.
И аз ги сбирах в шепи непрекъснато.

А ти ги ръсиш щедро и със чар.
Прехласнато от смях дете разхвърляше
каквото види. Истински кошмар.
Шокиращо безгрижие за възрастни.

Забравили, че са били деца,
Те гледаха втрещено, неразбиращо.
Едно полудете - полужена,
светът около себе и разсмиваше.

То спусна се с разтворени ръце
и много бърже им омеша шапките.
Един целуна в гузното лице,
а друг подхвана дружески над лакътя...

И стана чудо. Старците и те,
катарзис странен сякаш изживяваха.
Променяха се на мига. Съвсем.
И все по-млади, и по-млади ставаха...

А аз стоях и гледах изумен,
как любовта светът преобразява.
И...разпилях събраното от мен.
Смехът разхвърлян – всъщност си го сяла.



автор: alkaltchev

Не ме принуждавай
да се усмихвам жалко!
Не искам скритото,
не искам малкото.
Не ме прави крадла –
прави ме кралица!
Ще умра без небе –
не виждаш ли, че съм птица!
Аз съм песен и блясък –
къде ще ме скриеш?
Аз съм гордост и ясност,
аз съм от тия,
дето са твърди –
и много трошливи.
Прощавам на злите.
Но не –
на страхливите.
Не ми давай нищо
наполовина!
Аз слагам глава
под мойта любов –
като под гилотина.



Станка Пенчева

Очите са прах


Очите са прах.

Убийствена.

Жарка .

Абсурдна.

Твоите очи в моите.

И устните.

Вкаменени

от корист.

И ръцете.

Убили докосването.

И кожите

въстанали срещу възбудата.

И въздухът спестен.

И нищото,

което ни задържа.

Дори и самотата,

която няма да ни пусне

да си отидем.



А.Методиев

ако си тръгна утре
не копай могила.
не искам кръст.
и цвете-
забрави.
срежи ми китките
художнико
с най острият си нож срежи
и събери кръвта ми
в чаша
с боите си я размеси
и отрежи
косите руси
във тетива ги оплети
пропусна ме
не си ме любил
но ето
мъртва ме вземи
и направи от мен цигулка
с цвят
на узряващ портокал
аз ще се връщам
като музика
единствено за теб.
от оня свят...



sowhat

Да не дочакаш понеделник


Любов ли казваш?

Гледаш ме в очите -

и жар разпалва въглените в тях.

Догаря нощ на дива ненаситност.

Това е всичко.

Другото е страх.

Обичаш ли ме?

Ти си плътно в мене -

безпаметна, без вик за небеса.

Такава обич е навярно тленна.

И кратка като утринна роса.

Обичаш ли ме?

Има страст и ...нежност.

Крило на птица. Писък за другар.

Обричаш ме- луминисцентна грешнице -

на бавен огън, върху бяла жар.

Зора зори...

Фиестата догаря.

И идва неочакван понеделник-

когато загорчават и цигарите,

и устните - на всеки поотделно.



Васил Златарев